Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (68)

Глава 11
„Павлик, излез!“

Дойде утрото. Весели прашинки танцуваха из въздуха. Павлик лежеше в леглото, завит с топло одеяло.

Представяте ли си — събуди се с издута като балон буза.

— Заушка! — ахна Марина Сергеевна и го остави да лежи в леглото.

Много хубаво, че е заушка! Добре че може да си поотдъхне, да се поизлежава, да събере мислите си.

Павлик затвори очи и се изтегна. Ох, какво беше вчера вечерта! Марина Сергеевна хвърляше огън и жупел по своя налудничав син!

— Защо не се поучиш от другите деца! — крещеше тя. — Варя Петрова се грижи за зайците в живия кът! Витя Сундуков играе тенис на маса! Толя Галушкин събира хербарий! Братовчедка ти се учи да свири на цигулка в музикалната школа! И само в твоята глава — пълна бъркотия! Някакви удавници, шпиони, чужди деца — дявол знае какво!

Така бушува тя, докато настъпи нощта, но затова пък днес сутринта, изразходвала целия си запас от гняв, беше тиха, кротка и нежна!

— Синчето ми — с тревога се вглеждаше тя в Павлик. — Бедничкият ми! Сигурно онова момиченце те е заразило!… Люсенка, не се приближавай до Павлик, да не се заразиш и ти!

— Голяма работа! — рече Люска. — С удоволствие ще се разболея! Толкоз ми дотегна да скрибуцам гами на цигулката!

— Па-а-вли-ик! — долетяха през прозореца високите гласове на братя Петльови. — Излез да се разхо-о-ди-им!

— Той няма да излезе — показа се през прозорчето Люска. — Павлик се разболя, разбрахте ли?

След минута звънецът в антрето звънна и Марина Сергеевна видя на прага червенокосите братя.

— Деца, не бива да влизате при Павлик, той има заушка, много заразна болест! — загрижено ги предупреди Марина Сергеевна.

— А ние сме боледували от заушка — в един глас заявиха братята и влязоха в стаята. — Вземи, Павлик. Помолиха ни да ти го предадем — и му подадоха някакъв продълговат пакет, завит във вестник.

— Какво е това? — пламна от любопитство Люска, за секунда разгъна вестника, хвърли го на пода и ахна: — Ах, Павлик, гледай!!!

В ръцете си тя държеше огромна гланцирана снимка.

На нея, с мрежа за пеперуди сред храстите, беше Павлик. Имаше вид на изненадан. Гледаше право в кадъра и всяка подробност, всяка ресничка, всяка най-малка бенчица на лицето му се виждаха така ясно, че то изглеждаше като живо.

Като че ей сегичка това момче с прозрачни, светли очи с точици ще замахне с мрежата и ще побегне сред високата трева, в която се виждаше всяко стъбълце, всяко цветче — дори и най-малкото.

А наоколо по дърветата трептяха листата, огрени от слънцето. Вляво, замръзнала сякаш за секунда върху тревичката, бе кацнала светла пеперуда — току-виж ще пръхне с криле и ще отлети!

На гърба на снимката бе написано: „На славния човек, мъжествения Павлик Доматов от все сърце! Г. Рюмкин“.

И бе добавено още: „Мили Павлик, много ти благодаря, че си искал да ме спасиш! Оздравявай по-скоро и ми ела на гости! Много ще се радвам! Лена Скворцова“.