Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (1)

Глава 1
Хубаво е да си писател!

— Ех, да ви кажа ли, хубаво е да си писател! Пишеш ли, пишеш! Седиш си в удобното кресло, а на масата — поставка с писалки. Омръзне ли ти да пишеш с едната, вземаш другата. Омръзне ли ти да съчиняваш първата глава, съчиняваш третата. Ако пък не ти се съчинява, седи си и си гледай през прозореца!

И ето, седи си писателят на бюрото и си гледа навън.

През прозореца той вижда плътната пелена на снега и нищо повече.

Имайте предвид, драги читатели, че това е първият сняг. Дърветата още са покрити с листа и са почти зелени, а покривите и пътечките вече са съвсем побелели.

И макар писателят да си седи в топлата стая и да е с топли вълнени чорапи, нещо му е тъжно. Свършило е лятото и скоро няма да се върне.

Но писателите са хитри хора! Това, че няма лято, е празна работа, лято ще има!

Ще вземе писателят писалката и ще напише: „Беше топло лятно утро…“.

И изведнъж ще настане лято!

И утро!

И зелените акации ще разперят на всички страни цъфтящите си ръце, и в тях ще заиграят и затрептят малките кръгли очички на слънцето.

А по асфалтовата алея, по топлата, сива, потънала изцяло в сянка пътечка между двата пететажни блока ще закрачи, звънко почуквайки с токчетата си, млада девойка… Сини джинси марка „Леви Щраус“, басмена блузка на сини точици, през рамото платнена чанта с портрет на брадат кубинец.

Девойката ще кимне на видния квартален общественик Дмитрий Ферапонтович Волков, който с лейка полива лехата нежни нарциси, ще се усмихне на обслужващата асансьора леля Катя, ще изпревари ятото гукащи гълъби… Но тук неочаквано ще прегради пътя й нечия мебел, стоварена направо на тротоара; девойката ще види седналото в креслото под лампиона светлорусо момченце с пазарска мрежа на коленете, ще чуе грозния глас на мяукащия в мрежата дебел бял котарак.

Тя ще се усмихне, а може би дори и ще се засмее, като види такава странна картина. Хлапето пък страшно ще се засрами, ще скочи, с една ръка ще притисне към гърдите си котарака в мрежата, с другата ще хване огромната карирана чанта, издута от чинии, тенджери, тигани и други кухненски съдове, и ще я повлече по земята към входа, оставяйки подире си следа.

— По-внимателно, Павлик! — ще викне ниска светлоока жена, майката на момчето (да я наречем Марина Сергеевна). — Внимавай да не счупиш нещо! Там е полският сервиз!

— Кои са тези? — ще попита строго Дмитрий Ферапонтович обслужващата асансьора леля Катя.

— А, това са новите съкооператори! — радостно ще рече леля Катя. — Смениха се с Агафонови! Веднага се вижда, че са културни хора — пиано докараха!

— Тъй-тъй — важно ще отсъди Дмитрий Ферапонтович и ще понамести сламената шапка на главата си. — А как се казват?

— А, не знам! — безгрижно ще отвърне леля Катя. — Не са ме осведомили! Може да са Петрови, а може и Иванови!

— Тъй-тъй — строго ще поклати глава Дмитрий Ферапонтович. — А трябва да се знае! — И ще се залови да разрохква с мотичка топлата черна земя между нарцисите.

… А отгоре ще сияе и ще се смее слънцето.

И по синкаво-синьото небе ще бягат меки, пухкави облаци.

И с това радостно лятно утро ще започне дългият, пълен с грижи юнски ден, а заедно с него и нашата книга.