Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (84) (Японски роман)

Киносалон

В съня на Юкико, който се разгръщаше преди много години, тя вече се намираше през една улица от къщата на приятелката си в Сиатъл, а в същото време американският писател хуморист все тъй здраво стискаше в ръката си косъм от косата й през шестнайсет улици от нея, след като първо го изгуби, после неистово го търси, съвсем като луд, преди да се овладее и да приложи логика в търсенето, докато най-после го откри.

В съня й дъждът бе почти спрял.

Сега едва ръмеше.

Една котка я наблюдаваше от заслонената веранда на стара къща, докато тя минаваше край нея. Котката беше изумително красива. Макар че се намираше на двайсетина метра, тя чуваше в съня си как котката преде.

Интересно — помисли си тя насън. — че чувам котката да преде, въпреки че съм далеч от нея.

После Юкико се превърна във всевиждащ наблюдател. Премина от първо лице единствено число в трето. Сякаш се намираше в киносалон и гледаше филма на своя сън.

Сигурно сънувам — помисли тя, — защото не е възможно да чувам от такова разстояние, че котката преде. Тя все по-ясно разбираше, че сънува сън и той взе да променя цветовете и яркостта си. Поизбледня, заприлича на не добре експонирана лента.

Основна тема в него стана звукът на котешкото предене. Той ставаше все по-силен, докато зазвуча като пристъргване на трион. А после баща й, който беше жив и съставляваше цялата невидима част на съня й, се преобрази отново в мъртъв. Той беше мъртъв и отново не се виждаше.

Сега вече всичко невидимо в съня й беше неговата смърт, но тя не се нажали. Смъртта му просто присъствуваше. Беше факт.

Котешкото предене я занимаваше най-много. Не можеше да разбере защо е тъй силно, че го чува чак от верандата.

Така напредваше нощта, докато Юкико сънуваше, а нейните черни коси отразяваха мрака като огледало.