Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (32) (Японски роман)

Риба тон

След като изчерпа до дъно разсъжденията на тема кюфтета, той отбеляза възможността да хапне сандвич с риба тон, но и тази идея не беше сполучлива. От известно време той полагаше големи усилия да не си спомня за сандвичи с риба тон. През последните три години той се опитваше да не допуска в ума си мисли за сандвичи с риба тон. Сетеше ли се за тях, му прилошаваше, а ето че сега отново мислеше за сандвичи с риба тон, след като толкова се бе старал да ги забрави.

Грамаден сандвич от риба тон върху бял хляб, прелян със свежа, почти течна майонеза, точно както я обичаше, заседна в центъра на неговото съзнание, ярко осветен от запалените до един прожектори на неговия мозък, и както си му е редът, американският хуморист моментално се почувствува зле.

Опита се да пропъди от ума си сандвича с риба тон, но той отказа да напусне. Сандвичът се бе вкопчил като рак о дъното на етиопски боен кораб. Не помръдваше. Хумористът опита повторно да го изтика от мислите си, но рибата тон не се даваше.

Неразположението му се превърна в истинско отчаяние.

Наложи се да приседне.

И всичко това само защото страшно обичаше риба тон, а не бе вкусвал от нея повече от три години. Преди той изяждаше средно по пет сандвича с риба тон в седмицата, а сега от години не бе вкусвал и имаше моменти, когато животът му изглеждаше пуст без сандвич с риба тон.

В супермаркета той често се улавяше, че преди да осъзнае какво прави, неволно е хванал консерва тон. Улавяше се, че чете съдържанието на консервата едва по средата: стигаше дотам, без да се усети. После се сепваше, сякаш го хващаха да чете скришом в църква порнографски роман, припряно връщаше консервата на лавицата и се отдалечаваше от нея, като се опитваше да забрави, че изобщо я е докосвал.

Защо американският хуморист имаше такъв непреодолим проблем с рибата тон? Отговорът е много прост: от страх. Той се боеше от нея. Той беше на трийсет и осем години и се страхуваше от рибата тон. Това е простата истина. А причината за неговия страх беше живакът.

Когато преди няколко години учените откриха, че рибата съдържа много повече живак от нормалното, той престана да я яде, защото се страхуваше, че живакът ще се натрупа в мозъка му и ще засегне процесите му на мислене, а от това ще пострада писането му.

Уплаши се да не би неговите книги да станат прекалено странни и хората да спрат да ги купуват, защото щяха да бъдат отровени от живака; ако той продължи да яде риба тон, ще полудее и затова престана да я яде.

Решението да се откаже завинаги от сандвичите с риба тон беше едно от най-трудните и болезнени решения, които някога бе вземал. И още му причиняваше кошмари нощем.

Той дори нарочно посети своя лекар, за да го попита дали рибата тон съдържа толкова живак, че да му навреди. Докторът отвърна:

— Не, яжте си, щом я обичате.

Но въпреки това той престана да яде риба тон. Страхуваше се да последва лекарския съвет.

Наистина обичаше риба тон, но още повече обичаше изкуството си, затова се опитваше да не мисли вече за сандвичите с риба тон, но нали и той е човек, поддаваше се понякога на изкушения, както преди малко, и тогава душата му плащаше последствията.

Той седна на дивана и ръцете му трепереха от раздиращо противоречие между желанието и страха от рибата тон.

Човек може само да съчувствува на японката, спяща на една миля от него в Сан Франциско. Две години тя бе понасяла сродно поведение, а нерядко и такива неща, в сравнение с които тази случка бе детска игра. Беше наблюдавала безкрайни върволици от частично или напълно изразени мании и раздвоения на личността, поради което за нея работното време се оказа най-спокойната част от деня й.

А тя беше психиатър и работеше в спешното отделение на местната болница.

Откачените, с които трябваше да се справя нощем, бяха леки, безобидни случаи в сравнение с него.