Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (40) (Японски роман)

Пържена сланина

Той знаеше прекрасно, че в кухнята му нямаше яйца и че никога не е имало, и все пак много грижливо изкара целия обред на търсенето им.

— Няма в хладилника, нито в килера, нито в бюфета — промърмори на глас, след като ги прегледа. Провери дори втори път в хладилника, за по-сигурно.

Понякога той дълго разговаряше със себе си и този път темата беше липсата на яйца в къщата му.

— Къде са тия яйца? — запита се той. — Трябва да са някъде тук.

А през цялото време знаеше, че в кухнята няма яйца.

Тъкмо се замисли дали да не провери и по другите стаи, може би в спалнята, когато мълнията на отчаянието внезапно цвърна мозъка му на хиляди парченца скачаща пържена сланина. Той си спомни за своята любов към японката.

Докато мислеше за глада си, той я бе забравил. После се сети за нея и това го погуби. Достатъчен бе едничък помисъл за нея, за да прогони моментално глада от неговото тяло и да го хвърли обратно в състоянието на безнадеждно отчаяние.

Той се върна в стаята и седна на дивана. Още на половината път към него бе забравил напълно какво бе търсил в кухнята — това, че бе тършувал за въображаеми яйца. И никога повече нямаше да си спомни за тях, нито за кюфтетата, сандвичите с риба тон и глада, обсебил за кратко време неговото същество.

Те изчезнаха завинаги.

Сякаш тази вечер той изобщо не беше огладнявал. Когато на другата сутрин щеше да отиде да закуси в ресторанта, той щеше да порови вяло в чинията си и едва да вкуси от храната. Щеше да хапне не за да утоли глада си, а за да оцелее някак.

И ако някой му кажеше, че предната вечер е бил много гладен и е прекарал почти час в размисъл за това, щеше да си помисли, че този човек е смахнат.