Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (43) (Японски роман)

Мъртви

Докато бунтът бушуваше около сомбрерото, то си стоеше на сигурно в своето убежище посред тълпата заедно с тримата си компаньони: побърканият кмет, който още скандираше номера на колата си, и двамата циврещи мъже, които плачеха толкова дълго, че бяха заприличали на някакви бебета-великани. Те дори вече не съзнаваха, че плачат. Не разбираха къде се намират, нито какво правят.

Сълзите просто бликаха от подземните извори, втичаха се във вените на краката им, преминаваха през телата им и се изливаха през техните очи… или поне така изглеждаше. С нищо друго не можеше да се обясни откъде вземаха толкова сълзи да изплачат.

Другояче не бе възможно, сълзите им идеха отнякъде, защо не тогава от плачещите извори, скрити дълбоко в земята, които преброждат огромни разстояния, за да избликнат в гробищата или може би в мизерните хотелски стаички, мебелирани със самота и отчаяние.

За жалост из света има предостатъчно мъка да напои Сахара.

Но какво бе станало с полицията?

Защо не пристигаше да потуши бунта на тълпата, да го изкорени в зародиш, докато все още бе възможно? Ако бяха пристигнали, полицаите щяха да осуетят една национална трагедия.

Полицейският участък се намираше само през няколко улици. Някой се бе обадил да предупреди за случилото се и те бяха тръгнали с двете коли, които побираха цялото полицейско управление на града, но още не бяха пристигнали. А пътят беше съвсем къс.

Къде се бяха дянали?

Много просто.

Те бяха мъртви.