Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (54) (Японски роман)

Уши

–2 и нагоре

–1 и нагоре.

О, старт! Полетяхме! Полетяхме!

Една кола на щатските полицейски части зави зад ъгъла и спря на периферията на бунта. Колата налетя случайно. Полицаите в нея нямаха представа какво щяха да видят след завоя. Не бяха предупредени по радиото за бунта. Те просто минаваха през града на път за едно място няколко мили по̀ на север, където имаха обичай от време на време да си устройват състезания с полицейски коли.

— Какво, по дяволите, става тук! — обърна се един щатски полицай към своя колега. — Предай веднага по радиото! — бяха вторите му думи. След което добави: — Но къде е попиканата полиция на този град? — Четвъртото нещо, което каза, беше: — Май ще ни трябват подкрепления, и то светкавично!

Чак след това колегата му проговори. Той каза:

— Мамка им! Мислех да се прибера в къщи следобед за рождения ден на детето. Абе какво правят тия кретени?

Присъствието на полицейската кола не беше забелязано от тълпата, преди приказливият полицай да слезе от нея, а другият да поиска по радиовръзката да им бъдат изпратени всички налични подкрепления и в същото време да даде изстрел с пистолета си във въздуха.

Полицаят много сбърка, като стреля във въздуха. Защото изстрелът му съвсем не беше от онези, които сте виждали по телевизията или на кино, тъй като куршумът отнесе ухото на една достопочтена възрастна гражданка. Просто го отнесе от главата й и опръска с кръв всички наоколо.

А това бе последното нещо на света, което можеше да успокои тази тълпа от вече разбунтувани граждани.

Те откликнаха на покушението върху ухото на градската библиотекарка, като се нахвърлиха върху полицая и буквално го разкъсаха на парчета. Освен това измъкнаха колегата му от полицейската кола и го пребиха до смърт, но не преди той да простреля трима от тях, в това число и градската библиотекарка. Това беше второто прострелване на библиотекарката за последните пет минути.

Куршумът отнесе другото й ухо.

И сега градът имаше безуха библиотекарка.

Много градове няма да понесат подобно безобразие и този град беше един от тях. След като убиха двамата полицаи, те довлякоха техните разпарцаливени трупове и ги хвърлиха върху подпалената кола.

По това време вече в тълпата престанаха да се млатят едни други и хората обединиха гнева си срещу външните завоеватели, нападнали ги и простреляли ушите на тяхната библиотекарка.

Сега вече всички бяха братя и сестри.

Черни пламъци блъвнаха към чистото синьо небе. Миризмата на горящи полицейски коли се сля с миризмата на горящи полицаи.

Тълпата бурно ликуваше.

Тя бе вкусила кръв.

И пожела още.

Тъкмо тогава нови две коли на щатските полицейски сили пристигнаха на местодействието и след минути затрещя огнестрелна битка между полицията и тълпата.

Тълпата разполагаше с оръжието на двамата загинали полицаи.

Полицията се нахвърли с пушки върху тълпата и се опита да я разцепи. Тълпата отговори с изстрели, вдигна се като един човек срещу полицията и я удави във вълната на многочислеността си.

Улицата се застла с ранени и умиращи.

А подир това лумнаха още две полицейски коли, клада за господарите си, които изгоряха върху тях.

Десетки хора от тълпата вече бяха притичали до къщите си, за да вземат оръжие. Тълпата се въоръжаваше срещу външния свят, който бе връхлетял върху нея, за да простреля ушите на тяхната библиотекарка.

Не, те няма да стоят със скръстени ръце и да се оставят да бъдат изтребени.

— Смърт на нашествениците! — провикна се някой.

— Смърт! Смърт! Смърт! — отекна сред тълпата.

Тези хора бяха в свирепо настроение. Още няколко полицейски коли наближиха, но бяха мигновено отблъснати от масираната стрелба на гражданите.

Щатската полиция не можеше да проумее какво, по дяволите, бе прихванало хората от този град. Та той беше такова типично, приветливо американско кътче. Сякаш градът внезапно беше полудял.

Зададоха се още щатски полицейски коли, те също бяха отблъснати, дадоха жертви и на свой ред полицаите убиха граждани.

Полицията реши да не прави опити за огнестрелен пробив в града, а да се разположи в окрайнините, да изчака подкрепления и да нападне едва когато събере достатъчно сили, но преди това възнамеряваше да се опита да убеди гражданите да оставят оръжието и мирно да се предадат.

Въобразяваха си, че с думи могат да вразумят града.

Губернаторът вече бе осведомен за положението и летеше към местопроизшествието с хеликоптер. Полицейските части на близките градчета изпращаха подкрепления за евентуалното нападение, главната ударна сила също бе на път към бунта. Това беше бронирана кола, временно заета от Националната гвардия. На нея бяха монтирани две 50-калиброви картечници, които би трябвало да вразумят всяка тълпа от разбунтували се граждани.

Капитанът, командуващ щатските полицейски части, увери губернатора, че само за няколко часа всичко ще бъде под пълен контрол.

Те разговаряха по телефона.

Това стана минути преди всеки от тях да се качи на личния си хеликоптер и да полети право към сцената на събитията.

— Какво, по дяволите, става там? — попита губернаторът.

— Нямам представа — отговори капитанът. — Но скоро ще ги обуздаем.

След което губернаторът извести капитана, че лично ще отиде да огледа полесражението. Губернаторът не искаше по никакъв начин да се повтори случаят Атика и в неговия щат, който всъщност беше един много либерален щат. Той смяташе, че когато избухнаха събитията в Атика, Рокфелер трябваше лично да отиде там и да сложи край на произшествието. Губернаторът не можеше да си позволи и най-дребната политическа грешка сега, защото наново се бе кандидатирал за есенните избори. Бореше се за втори мандат и нямаше да допусне да му развалят играта.

Когато един град от 11 000 жители изведнъж обезумее и започне да изтребва полицейските служители, политическото положение става взривоопасно, затова той искаше всичко да бъде умиротворено и поставено под пълен контрол.

Капитанът не искаше губернаторът да се появява в града, защото смяташе, че това не се отразява добре на мнението за способността му да овладее положението, а той беше изключително честолюбив човек. Командуваше полицейските сили от девет години и стабилно напредваше в чиновете.

Работеше в щатската полиция от трийсет и две години.

— Ще пристигна за около четирийсет минути — каза губернаторът, след като извести капитана, че тръгва за града.

— Няма смисъл да идвате — отговори капитанът. — Ще приключим тази работа за няколко часа. Щом стигна там, ще се погрижа за всичко, а после ще долетя право в столицата при вас, за да получите доклад за събитията от първа ръка.

— Този щат е мой — отсече губернаторът. — И аз ще бъда на мястото след четирийсет минути. Няма да допусна втора Атика.

— Атика ли? — възкликна капитанът.

— Да, Атика — кресна му губернаторът.

— О, Атика — повтори капитанът. Недоумяваше за какво, по дяволите, намеква губернаторът. Погледна часовника си, за да види дали бе минало времето за обяд. Често на обяд губернаторът удряше по няколко чашки концентрат.

Дори из щата се ширеше някакъв виц, че сериозна работа с губернатора не можело да се върши преди три часа следобед. Тогава поизтрезнявал.

Капитанът си въобрази, че от телефонната слушалка го лъхва дъх на уиски. И потрепера. Едно време и той пиеше, но трябваше да се откаже, след като държеше да напредне в щатската полицейска служба, затова остави алкохола. А съвсем не му беше лесно.

Имаше голяма слабост към уискито и ето че сега от другия край на линията един пийнал губернатор припираше да пристигне и да се набърка в нещо, което си беше чисто полицейска работа; сега на всичкото отгоре ще трябва да мисли и за губернатора — да не го уцели някой куршум или да не му обърка стратегията за обуздаване на бунтовниците.

— Ще ви видя там — каза губернаторът в очакване на отговора, който щеше да покаже кой е висшестоящият.

— Да, сър — каза капитанът.