Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (9) (Японски роман)

Момиче

Не можеше да няма излаз от тази безизходица.

И изведнъж го осени какво трябва да направи. Набра телефонния номер на едно момиче. Тя вдигна слушалката и се зарадва, като разбра кой я търси.

— Много мило, че ми се обаждаш — каза тя. — Защо не минеш да пийнем? Искам да те видя.

Тя живееше през четири улици от неговата.

В гласа й звънна разнеженост.

Години наред, но с прекъсвания, те бяха любовници и тя беше особено добра в леглото. Чела бе всичките му книги и беше достатъчно умна, за да не подхваща с него разговор за тях. Той не обичаше да говори за книгите си и тя никога не му задаваше въпроси, свързани с тях, но всички до една бяха подредени в библиотеката й. Доволен беше от постоянството й да събира неговите книги, но много по-доволен беше от факта, че бяха любовници вече пет години, а тя нито веднъж не бе попитала ни дума за тях. Той ги пишеше, тя ги четеше, а заедно изкарваха приятни часове в леглото.

Тя не отговаряше съвсем на неговия физически идеал, но компенсираше по други начини.

— Искам да те видя — каза му по телефона.

— Пристигам след няколко минути — отвърна й той.

— Ще подсиля камината.

От това му стана по-добре.

Може би ще се получи нещо.

Може би не е безнадеждно.

Той облече палтото си и излезе.

Всъщност не направи нищо, защото само си представи всичко това. То не стана в действителност. Той не беше пипнал телефона и нямаше такова момиче.

Още гледаше втренчено накъсаните парченца хартия в кошчето за отпадъци. Гледаше напрегнато как те се сприятеляват с пропастта. Изглежда, започваха свой самостоятелен живот. Решението беше много отговорно, но те решиха да продължат без него.