Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (31) (Японски роман)

Електричество

За някои мъже най-красивата гледка на света е спяща японка. При вида на дългите черни коси, пръснати около нея като мрачни лилии, те пожелават да умрат и да бъдат пренесени в рай, населен само със спящи японки, които никога не се събуждат, а вечно спят и сънуват дивни сънища.

Юкико с лекота можеше да бъде царицата на такъв рай и да царува честито и величаво над един милион спящи японки от единия до другия край на хоризонта.

Но тази вечер на улица Комънуелт в Сан Франциско тя царуваше само над своя сън. Дишането й беше бавно и равномерно като биене на стенен часовник в замък.

Тя сънуваше пищен сън за Киото.

В съня й валеше топъл есенен дъжд. Дъждът беше по-скоро нещо средно между влажна мъгла и ситен ръмеж. Тя нарочно бе оставила чадъра си в къщи. Искаше да усеща докосването на дъжда. Искаше дъждът прелестно да я поръси и тъкмо тъй се случваше в съня й, а от това й ставаше хубаво.

Ако някой много тихо се наведеше ниско над спящото й тяло, съвсем близо до нея, той щеше да вдъхне топлия, женски, деликатно овлажнен мирис на нейното тяло, бродещо в съня си през дъжда на Киото. Тогава този някой би се изкушил да протегне ръка, за да провери дали в косата й няма капчици дъждец, като ситни диаманти от благосклонно електричество.