Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (22) (Японски роман)

Инчове

— Аз ще вдигна сомбрерото — каза най-после кметът, но вече беше много късно.

— НЕ! — извикаха в един глас братовчедът на кмета и безработният. При никакви обстоятелства те не можеха да позволят кметът да вдигне сомбрерото. Това би означавало край на надеждите и на двамата. В момента, в който кметът докоснеше сомбрерото, животът и на двамата се обезсмисляше. Бъдещето им се проваляше. Единият никога нямаше да стане кмет, другият никога нямаше да си намери работа.

— Аз ще ви подам сомбрерото, ваша светлост — каза братовчедът. — Няма да позволя да се навеждате и вдигате някаква си шапка. Аз ще свърша тая работа. В края на краищата вие сте нашият високоуважаван кмет. Не трябва да се морите за това. Имате много по-важни задачи.

Братовчедът се впусна в истинска реч.

Кой знае, може би от него щеше да излезе добър кмет и не лош президент на Съединените щати, на когото историците щяха да отредят място някъде между Томас Джеферсън и Хари Труман. Да, този човек определено имаше бъдеще.

За жалост обаче той бе отклонил погледа си от безработния, който с бавни едноинчови маневри напредваше към сомбрерото. Преди братовчедът да започне речта си, двамата се намираха на еднакво разстояние от сомбрерото. Сега безработният бе взел преднина с около девет инча.

Братовчедът на кмета очевидно се нуждаеше от помощник за изборните си кампании, който да бди над неговите интереси, докато той държи речите. В ситуация като тази е страшно важно да не изгубиш девет инча от собственото си бъдеще. Разбира се, риториката също е важна, но не и с цената на загуба на територия. Размяната не е равностойна, ако цялото ти бъдеще зависи от вдигането на едно сомбреро, а ти си изгубил цели девет инча в приказки.