Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (16) (Японски роман)

Бар

Той погледна часовника. Беше десет и половина. Не можеше да й позвъни, защото знаеше, че е с друг мъж: опиваше се от тялото му, задъхваше се под него… и го обичаше. Ураганна въздишка разтърси неговото тяло и той приседна на дивана. Опита се да подреди мислите в главата си. Юкико беше мозайка-ребус от хиляда късчета, които върлуваха в ума му, сякаш ги въртеше центрофугата на автоматична пералня.

Известно време съзнанието му представляваше каша от минало, настояще и бъдеще, а мислите му за нея не можеха да добият форма. Подир това косата й взе да се очертава като основна тема на неговата мъка. Той винаги се бе възхищавал от косата й. Беше се вбила в съзнанието му като натрапчива мисъл. Споменът за нейната коса, за това колко дълга, тъмна и опиваща е тя, започна да подрежда частиците на ребуса и той постепенно си припомни как се запознаха.

Беше преди две години и валеше.

Тя нямала обичай да посещава барове. Но като излизали от работа онази вечер, била много уморена и двете й колежки я предумали да се отбие с тях в кварталното барче, където се събирали много млади хора.

Той беше вътре и ужасно скучаеше. Често му доскучаваше и не се колебаеше да разказва за скуката си. Понасяше я с чувство за хумор, като свой кръст.

Когато се завъртя на столчето си пред бара, силно пиян — състояние, което не му беше непознато, — той я видя да седи с две други жени на отсрещната маса. И трите бяха по бели престилки. Имаха вид точно на хора, излезли току-що от работа.

Тя беше красива.

Косата й беше събрана в класически японски кок на върха на главата. Питието пред нея не беше докоснато. Слушаше разговора на другите жени. Едната не спираше да приказва и питието пред нея явно и се услаждаше.

Азиатката беше много мълчалива.

Той я загледа и за миг тя отвърна на погледа му, после отново заслуша разговора на жените.

Той се запита дали го е познала. Понякога жените го познаваха, което винаги беше в негова полза. Книгите му много се четяха и ги имаше по всички книжарници.

Обърна се към бара и си поръча ново питие. Налагаше се да премисли нещата. Когато беше трезвен, беше много срамежлив. Трябваше да е пиян, за да се пусне на жена. Докато отпиваше от чашата си, той се мъчеше да установи дали е достатъчно пиян, за да отиде на масата на азиатката и да се опита да се запознае с нея. Обърна се отново, за да я огледа, но тя вече сама бе вперила очи в него. Това го втрещи и той бързо се завъртя обратно към бара, а ушите му пламнаха от смущение. Не, не беше достатъчно пиян, за да й се пусне.

Даде знак на бармана, който се приближи.

— Още едно ли желаете? — попита барманът, като хвърли поглед към изпитата до половина чаша пред него.

— Двойно — отговори той. Лицето на бармана не трепна, защото беше отличен барман. Отдалечи се и взе бутилка уиски. Когато се върна, хумористът беше привършил до половина пълната чаша. Минута по-късно и двойното уиски бе отишло до половината. С две глътки хумористът го бе превърнал в единично.

Той усещаше, че азиатката го гледа.

Чела е книгите ми — помисли си.

И пресуши чашата пред себе си.

Уискито сякаш хлътна без звук в бездънен кладенец. Присъствието му пролича единствено по самообладанието, с което хумористът приближи до масата, където седеше жената, и каза:

— Здравейте, може ли да седна при вас?