Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (36) (Японски роман)

Бунт

А междувременно в кошчето за отпадъци…

— АЗ СЪМ ВАШИЯТ КМЕТ! УВАЖАВАЙТЕ МЕ ПОНЕ МАЛКО! ЗАПОВЯДВАМ ВИ ДА СПРЕТЕ ДА ПЛАЧЕТЕ! ИНАЧЕ ЩЕ ИЗВИКАМ ПОЛИЦИЯ! — крещеше кметът на двамата плачещи мъже. Нервите му бяха изопнати до скъсване. Не беше в състояние да вземе разумно решение. Тълпата бе набъбнала неимоверно и кметът несъмнено откачаше.

— ПОЛИЦИЯ! ПОЛИЦИЯ! ПОЛИЦИЯ! — крещеше той, макар един от плачещите да беше собственият му братовчед. Това, което му се струпа, беше свръхсилите му. Той полудя.

Полицията, разбира се, вече бе на път. Някои им телефонира в момента, в който кметът полудя, и съобщи, че на главната улица се развихря бунт.

— Вземете много сълзлив газ! — предупреди човекът по телефона. Гласът му беше доста истеричен, така че в полицията не бяха съвсем сигурни какво да мислят, но се понесоха към местопроизшествието.

А около двамата плачещи мъже, крещящия кмет и сомбрерото, невинно полегнало на улицата, тълпата ставаше все по-неспокойна. Хората вече не шушукаха. Говореха на висок глас, а някои започваха и да крещят.

— Какво става?

— Не знам.

— Страшно става! — извика един старец.

— Смешно става — изписука едно девойче.

— Кметът се побърка! — провикна се една жена на почтена възраст, но едва думите й излетяха, и някой я светна с юмрук право в устата. Ударът беше як и я повали на улицата. Тя изчезна със скоростта на светлината.

Човекът, ударил й юмрука, беше гласувал за кмета във всички избори, в които той себе кандидатирал, и не можеше да изтърпи да говорят за любимия му кмет с такива думи. Но човекът не тържествува дълго над отмъщението си, защото, преди още жената да тупне глухо в безсъзнание на улицата, той сам бе докаран в безсъзнание от друг по-як човек.

Все още се срещат мъже, които не могат да гледат безучастно как претрепват до припадък една жена. Тези мъже не се интересуват какви обстоятелства са предизвикали побоя. Те просто действуват на мига, а в нашия случай действието беше здраво цапардосване на противника в ченето. Ударът беше съкрушителен и той се присъедини към жената на паважа. Двамата бяха потънали тъй дълбоко в несвяст, че напомняха младоженци, а тълпата около тях — полудели сватбари.

Нещата отиваха много далеч.

Двамата мъже още плачеха. Тъй дълго вече плачеха, че бяха изгубили човешкия си облик. Не е възможно човешкото тяло да побере толкова много сълзи. Като че ли под краката им се намираше сълзотворен извор, който бълбукаше нагоре по вените и подхранваше непрестанния им плач.

Кметът съвсем обезумя.

Вече не заповядваше на двамата мъже да спрат да плачат, нито ги заплашваше с полицията.

Той започна да крещи безсмислици, като регистрационния номер на колата, която бе притежавал през 1947 година.

— А-З 1492 — извика той.

— А-З 1492! А-З 1492! А-З 1492! — повтори отново и отново. Всеки път, когато извикваше високо регистрационния номер на колата си, той сякаш призоваваше тълпата към още по-бурно вълнение.

Номерът на неговата кола подстрекаваше тълпата към бунт.

Междувременно бе станало пладне и гимназията пусна учениците за обедна почивка. Гимназията се намираше през три пресечки нагоре по главната улица и в този момент учениците вече летяха надолу към мястото на суматохата.

— А-З 1492! — крещеше кметът. — А-З 1492!

Половин дузина сбивания бушуваха вече в тълпата, която бе нараснала на няколкостотин души и всяка минута към нея се присъединяваха десетки нови. Новодошлите откликваха на кметовите скандирания на регистрационния му номер, като разблъскваха събраните и започваха да издигат свои лозунги.

— Мразя те! — изкрещя някаква седемдесет и една годишна бабичка на съвсем непознат човек; никога в живота си не бе го виждала, но фрасна човека, който също не беше в първа младост, право в слабините. Той тупна като камък на улицата, но успя все пак да развие пакета, който носеше, да извади тортата с лимонов крем, току-що купена от пекарницата, и да я навре под полата на бабичката.

— Мръсник! — изпищя тя над него, а той, проснат, продължаваше да тика тортата в дългите крачоли на нейните кюлоти. Изведнъж тя доби много странен вид с разбитите белтъци и жълтия лимонов крем, които потекоха по краката й и започнаха да пълнят обувките й.

Но къде беше полицията?

Защо не пристигаше, та да сложи край на това безобразие?

Полицаите бяха тръгнали от участъка, който се намираше през пет улици от мястото, преди повече от десет минути, а никакви ги нямаше. Намесата им в този час все още можеше да усмири тълпата и да предотврати една национална трагедия.

Къде бяха те?

В този миг триста ученици се присъединиха към тълпата, която ги всмука както водовъртеж хартиено корабче.

След секунди на улицата вече ставаха съвкупления и дори се роди едно бебе. След няколко дни във вестниците щяха да се появят снимки на президента на Съединените щати със същото бебе на ръце, както го провъзгласява за символ на бъдещето, в името на което страната трябва да се обедини.

Детето беше мъжко, щяха да го кръстят Ралф и ликът му щеше да бъде размножен върху възпоменателна пощенска марка. За жалост обаче в този момент нещата не вървяха тъй блестящо за майката и нейното новородено сред тази подивяла тълпа от зверове. Майката пищеше истерично, докато лежеше на паважа. Тя молеше тълпата да не смачка бебето й. Тълпата откликна на молбата й, като стъпка нея вместо бебето.

Възрастният човек, контузен в слабините от бабичката, който си отмъсти, като навря лимоновата торта с крем в нейните кюлоти, отдавна беше смлян на старческа кайма от хиляди разбунтувани крака.

След няколко дни, когато щяха да разчистят труповете за погребението, тялото на възрастния човек щеше да е неразпознаваемо. Когато се бе запътил към центъра на градеца, за да си купи торта за обяд, той не бе взел със себе си удостоверение за самоличност. Взе само толкова пари, колкото да купи тортата. Щяха да го погребат в братска могила с 225 други неидентифицирани злочестници, които нямаха в себе си удостоверения за самоличност.

След няколко дни щяха да се появят и снимки на президента, застанал чинно пред прясно заритата могила. Върху която по-късно щеше да бъде издигнат един много изискан паметник, а могилата и паметникът щяха да бъдат възпроизведени върху пощенски картички, които бързо щяха да станат много популярни.

Паметникът щеше да бъде изящен образец на ваятелското изкуство, изработен по поръчка на федералното правителство от талантливото длето на знаменит американски скулптор.

Но ние май избързваме с историята.

Нека се върнем към същественото.

Къде се бе дянала полицията?