Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (42) (Японски роман)

Калейдоскоп

Американският хуморист седеше на дивана, страдаше от мисли по нея, кроеше планове как да спечели отново разположението й, блъскаше си ума какво бе станало между тях или просто се впущаше презглава в романтична забрава, при което видението за една запомнена целувка захвърля човека в бездънно отчаяние и го кара да предпочита смъртта.

Той изживяваше мъките на прекратената любов.

Естествено, в неговия случай тези чувства се пречупваха през калейдоскоп от затъпяване и лудост. Все пак той страдаше истински и силно, като всеки друг човек. В края на краищата той все още беше човешко същество. Само дето умът му превръщаше неговите преживявания в циркова програма от дванайсет части и повечето от номерата не си струваше да бъдат гледани повторно. Прекомерната пъстрота много скоро оказва същото въздействие, както и прекомерната скука.

Стана 10,45 часа.

Нощта се очертаваше дълга.

Той страдаше от безсъние, така че всеки път, когато се опитваше да поспи, усещаше мозъка си тъй, сякаш е омотан целият в бодлива тел.

Призраци и видения за любов препускаха напред-назад в съзнанието му, галопираха като подплашени от влечуги коне, които няма къде да се скрият.

Той отново помисли да й позвъни по телефона, но знаеше, че тя спи с друг мъж, и щеше да се почувствува дори по-зле, когато я чуеше.

Дотук той се бе настрадал за цял живот и дори му оставаше още страдание, което можеше да заеме на други, неразполагащи с достатъчно и желаещи да си набавят допълнително.

Погледна телефона върху малката масичка до прозореца, който откриваше гледка към окъснелите светлини на Сан Франциско. Стори му се, че светлините са рисунки върху стъклото.

Видът на телефона го накара да потръпне. Вратът и главата му се разтърсиха. Вярно, беше луд, но не и глупав.