Във фантасмагоричния свят на Бротиган е скрит ключ към истината за Америка на 70-те години, истината за обезчовечаването, насилието и краха на хуманистичните илюзии.

Бернар Льо Со

„От времето на Зоро никой в Америка не е носил по-впечатляваща шапка от него. И като че ли през двете десетилетия на американската контракултура «ъндърграундът» не е изпратил на «белия свят» по-оригинален писател. От своята прословута шапка на магьосник каубой Ричард Бротиган вади малки чудеса, полуромани, полупоеми, игри на въображението, като цветни съновидения. Можем да го наречем гений на артистичната небрежност, който скита из литературните стилове с непринудеността на най-надарените поети. Идва ни наум за Джек Керуак, Боб Дилън и Жак Превер. Идва ни наум най-вече за Борис Виан заради вдъхновената лекота, импровизацията и пародията.

Романист, поет, хуморист? Всичко едновременно. От романа «Като сок от диня» той смесва жанровете и предпочита импромптюто. Този път с «Чудовището Хоклайн» ни поднася един «готически уестърн», а на романа би прилягало също тъй добре и определението «хибридна приказка», понеже оставя в нас усещането, че Зоро е избавил Снежанка или, ако предпочитаме, Тарзан е отвлякъл Алиса в Страната на чудесата…

Чудовището, злосторно и меланхолично, сякаш е слепено от две половини — Лъвкрафт и Франкенщайн. Динамиката на уестърна, мистерията на готическия роман, чудото на приказката и научната фантастика се съчетават в сепваща новост. Това е «ненадейната среща върху дисекционна маса на една шевна машина с един чадър», за която бе мечтал Лотреамон. Сюрреалист на 70-те години, Бротиган свързва в скачени съдове действителното и въображаемото, помирява действието с бляна, насладата с баналното, писмовността с комикса, черния с розовия хумор, смешното с абсурдното.“

Жак Кабо

„Популярността на Ричард Бротиган се дължи на неговия сюрреализъм, забележителен с изящността и с непресторения си тон: повествователният стил на този писател е тъй разговорен и прозрачен, че дори немислимите сюжетни събития и луди обрати не нарушават естествеността на разказа. Но в най-добрите си превъплъщения Бротиган е реалист и произведенията му оставят дълбоко впечатление не само с формата, но и със съдържанието си. Бротиган документира един начин на живот, в който сюрреалистичният стил се е превърнал едва ли не във втора природа. В «Едно сомбреро пада от небето» самобичуването на автора протагонист е унищожителна сатира на безпомощността на днешния американски творец, а изстъпленията на масовото насилие са подтик за сериозен размисъл върху механизмите, които управляват обществото ни.“

Робърт Кристаго