Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (51) (Японски роман)

Мост

Той, естествено, не отиде при веселата умна стюардеса, която щеше да отвлече мислите му от сломената любов. Щеше да бъде прекалено лесно. Не, нищо подобно нямаше да направи. Това би означавало да измени на основния си възглед за живота като най-обърканото, най-заплетеното и най-гадното нещо на света.

Тя тъкмо довършваше статията в „Космополитън“ за извънбрачната любов, когато той се обади повторно.

— Какво става? — попита тя направо, защото още докато вдигаше слушалката, знаеше, че е той. — Няма ли да дойдеш?

Това го изненада.

— Откъде разбра?

— Познавам те от пет години — отговори тя. — Което означава, че през това време под моста е изтекла много вода.

Усмихваше се, докато го казваше.

Беше винаги весела.

Слънчевата страна на нейния нрав беше винаги на пост.

От другия край на линията настъпи мълчание.

— Каква вода? — попита след малко той.

— Просто вода, скъпи — отвърна тя, все още усмихната. Сякаш гледаше на екран как умът му се бори да смели и това. Удивително. Как само ще се изненадат неговите читатели, ако някога го опознаят. — помисли си тя.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно другата седмица? — предложи той.

— Добре — съгласи се тя. — Кой ден?

— Може би сряда. Ще ти се обадя допълнително в понеделник.

— Чудесно — каза тя, но знаеше, че той няма да се обади в понеделник, нито ще обядват заедно в сряда, и че вероятно няма да я потърси месеци наред, докато някоя нощ, точно както преди малко, й позвъни и я попита може ли да дойде при нея, а после или щеше да дойде, или нямаше да дойде.

Не би могло да се предвиди.

Той наистина беше луд, но тя го харесваше, защото, без да знае, я развличаше, а освен това беше много добър в леглото. Не толкова добър, колкото сам смяташе, но съвсем окей.

За нея той беше непоправим.

Все пак не можа да устои на изкушението да си поиграе с ума му, преди да затвори.

— Знаеш ли къде искам да обядваме? — попита го тя.

— Къде?

— В малкия италиански ресторант, където често се отбивахме прели няколко години. Помниш ли го, на авеню „Кълъмбъс“? С дебелата келнерка.

— Да — отвърна той, без изобщо да си спомня.

— Там искам да обядваме.

— Готово — съгласи се той. — Хубава идея. Там ще обядваме. Ще ти се обадя в понеделник.

— Чудесно — каза тя. — Едва ще го дочакам.

Той не се обади.

Не обядваха заедно.