Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (49) (Японски роман)

Паяжини

Необходимо бе американският писател хуморист да предприеме нещо за нощта, проточила се безкрай пред него. Не му се спеше. А и не можеше да седи просто така, сам в апартамента, докато съмне. Това съвсем не му се искаше.

И той измисли нещо друго.

Отиде до телефона и набра един номер.

Но не на японката.

А на една стюардеса, с която години наред се срещаше от дъжд на вятър. Когато беше в града, тя често будуваше до късно. Беше от онези жени, които не обичат много да излизат, а предпочитат да се въртят из къщата си, погълнати от незначителни, но приятни занимания — да слушат плочи, да плетат или да се заемат с някоя от стотиците дреболии, които човек може да върши през нощта, когато си е сам в къщи.

Може би това, че на всеки няколко дена облиташе цялата страна, я караше да скъпи стоенето у дома в свободните вечери.

Тя бе седнала направо на пода и четеше новия брой на „Космополитън“, когато телефонът иззвъня.

Знаеше, че само един човек на света бе в състояние да й се обади толкова късно през нощта. Остави списанието и пълзешката се примъкна до телефона. Пресегна се и сне телефона от масичката на пода.

— Здравей, бухале — весело произнесе тя.

Тя беше винаги весела.

— Какво правиш? — попита я той.

— Нищо — отговори му тя. — Просто седя и чета колко привлекателна може да бъде извънбрачната любов. Да си се женил напоследък?

— Не съм — каза той. — Защо да се женя?

— Защото така ще си още по-привлекателен в очите на една самотна малка стюардеса, която мечтае да бъде космополитна мадама. Според хороскопа ми този месец трябва да спя само с женени мъже.

Той не я разбра. Дори през ум не му мина, че това, което каза тя, е смешно, но ние вече споменахме, че той нямаше чувство за хумор.

Широка усмивка се изписа на лицето й, както държеше слушалката до ухото си. Знаеше, че той не улавя хумора в нейните думи.

Едва се сдържа да не се изсмее.

Помисли си, за кой ли път, колко парадоксално и забавно е това, че той тъй рядко вижда смешното.

— Какво правиш? — попита той повторно.

— Нищо — отговори му отново тя. — Просто седя и чета колко привлекателна може да бъде извънбрачната любов. Да си се женил напоследък?

От неговия край настъпи мълчание.

Готова бе на бас да се хване, че той е объркан.

— Защо не дойдеш при мен? — предложи тя.

— Добре — съгласи се той. — Но преди това ми обясни какво каза току-що.

— Казах, защо не дойдеш при мен? — отвърна тя. — Не правя нищо. Приятно ще ми бъде да те видя. Донеси нещо за пиене. Може бутилка вино. Имаш ли в къщи?

— Намира се.

— Донеси го. Ще пийнем заедно, ще си поприказваме за старите времена или може би ще започнем нови.

— Пристигам след двайсет минути — каза той.

— Хайде, опитай се за деветнайсет — каза тя.

— Готово — съгласи се той. — Ще гледам да пристигна по най-бързия начин. Бяло одобряваш ли?

— Отлично — одобри тя.

И двамата затвориха.

Лицето й беше широко усмихнато.

Допълзя обратно до броя на „Космополитън“ и отново се вдълбочи в извънбрачната любов. Статията я забавляваше, защото беше абсолютно безсмислена.

Тя беше много весело момиче.

Родена бе в Тексас.

Баща й беше началник на пожарната команда в един малък град, където веднъж цели три години не бе избухвал никакъв пожар.

За него бяха писали в списание „Лайф“ и бяха отпечатали негова снимка пред пожарната му машина. Тя беше покрита с изкуствени паяжини.

Лицето му беше широко усмихнато.

Той също беше весел човек.

Това им бе родова черта.