Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (58) (Японски роман)

Лимонада

Докато той отчаян страдаше над един японски косъм, цялата грива, дълга, красива и изумително черна, спеше в района Ричмонд на Сан Франциско.

Слава богу, че не го споходи тази мисъл.

Защото той щеше да я превърне в режеща като бръснач натрапчива идея. И отчаянието му от разрива с японката щеше да се засили.

Ето, трябва съвсем да съм се побъркал, щом търся един японски косъм, след като две години съм имал свободен достъп до цялата коса.

Подобна мисъл би го разстроила ужасно.

Дъното на неговия живот би се продънило.

Да, добре беше, че не му мина тази мисъл, докато пълзеше по пода, а целият му живот пробягваше като на лента пред очите му.

Той се давеше в един японски косъм.

Изгубването на косъма беше като падане зад корабен борд посред Тихия океан. Той се бореше за въздух, докато животът му, сякаш запечатан върху преекспониран филм, скачаше от сцена на сцена в преддверието на неговото съзнание, където всичките му роднини, приятели и любовници гледаха филма в душна лятна вечер с чаши леденостудена лимонада в ръцете, любопитствуваха единствено кога самите те ще се появят и скучаеха, когато не се виждаха, с изключение на любовниците му, които живо се интересуваха от другите му креватни партньорки.

Във филма липсваше само една жена.

Тя спеше през шестнайсет улици оттук.

Имаше такова обилие от дълга черна коса, японска коса, че можеше да го държи цял живот удавник в нея.