Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (37) (Японски роман)

Яйца

— Нямам никакви яйца — произнесе той гласно сам на себе си. Все още седеше на дивана. Това откритие го порази. Рухна още една от неговите картонени кули — тази на пържените яйца.

— В тази къща няма яйца — каза той.

В тази къща никога не е имало пукнато яйце. Той обичаше да яде яйца, но не обичаше да ги държи в къщи. Това беше друга от неговите „странности“. Ядеше яйца изключително в ресторант.

Нямаше логическа причина да не държи яйца в къщи. Просто чувствуваше неудобство, ако знаеше, че има. Освен това не обичаше да купува яйца. Нещо в картонените им опаковки го отблъскваше, а и не му се харесваше, дето ги продаваха на дузини.

Когато в ресторант си поръчаше яйца, той никога не искаше повече от две. Две бе управляемо число за неговата мисъл. Две яйца не ангажираха. Те бяха просто хапване и удоволствие.

Виж, една дузина яйца са съвсем друго нещо.

Това са дванайсет яйца.

Числото беше прекалено голямо, за да може да мисли едновременно за всички дванайсет яйца.

В края на краищата той не можеше да отделя специално време от живота си за размисъл върху яйца, а дванайсет изискваха твърде голямо интелектуално усилие, затова предпочиташе да не държи в къщата си толкова яйца.

Веднъж се замисли над въпроса дали да не купи половин дузина яйца, но и те му бяха много. Шест яйца автоматично навяваха в мислите му асоциация за дванайсет и той отново се озоваваше там, откъдето тръгваше. Освен това не му се нравеше идеята да разреже на две картонената кутия. Приличаше му на осакатяване, все едно човек да изгуби крака си.

Той все пак отиде в кухнята да потърси яйца, макар да знаеше, че няма. Поне щеше да убие малко време. Нали сърцето му беше съкрушено, нямаше какво да прави.

Отвори хладилника и погледна вътре.

— Няма яйца — каза той.