Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (60) (Японски роман)

Летящи чинии

Щатската полиция и местни полицаи от близките градчета вече бяха заели позиция извън града и чакаха капитана, командуващ щатската полиция, да пристигне и лично да поеме операцията по потушаването на онова вълнение, което започна с падането на едно сомбреро от небето, а се разрасна до въоръжен метеж.

От време на време тежка стрелба излиташе от града, за да потърси пазителите на законността, които се бяха окопали извън града и чакаха да пристигне капитанът, за да се заемат с потушаването на бунта.

Пазителите на реда, приведени в окопите, се опитваха да отгатнат какво бе станало в града, та бе превърнало неговите жители в кръвожадни бунтовници, но не бяха в състояние да стигнат до никакъв приемлив отговор.

Нямаше как да знаят за сомбрерото и за всичко, което се разигра, след като то падна от небето.

— Какво, по дяволите, стана там? — обърна се един сержант от щатската полиция към заместник-шерифа на съседното градче.

— Не зная — отвърна заместникът. — Тия проклетници са откачили до един. Никога не съм виждал подобно нещо. Надявам се само, че не са дошли летящи чинии.

— Летящи чинии ли? — повтори сержантът.

— Ами да, не си ли чувал за летящите чинии — отговори му заместник-шерифът. — Пришълци от космоса, които помрачават човешките умове. Летящи чинии — повтори той. — Летящи чинии. От Марс.

Очите на заместник-шерифа светеха много особено.

Сержантът се извини и отиде да разговаря с друг щатски полицай. Сержантът не понасяше откачените, дори ако бяха негови колеги и пазители на законността. Една от лелите му беше луда и цялото детство на сержанта бе преминало под един покрив с нея. Родителите му не искаха за нищо на света да я пратят в психиатрична болница. Баща му само повтаряше:

— Никой от моите близки няма да отиде в лудницата!

Така че лелята си живееше с тях, а беше съвсем побъркана.

Трябваше винаги да я заключват в стаята по Коледа, защото, по някаква необяснима причина, коледните празници всеки път събуждаха в нея криза, и всяка Коледа от неговото детство преминаваше в слушане на писъците на лудата му леля и в думкането й по вратата на нейната стая.

Той беше последният човек, с когото заместник-шерифът можеше да сподели теорията си за летящите чинии.

Сержантът погледна заместник-шерифа и потрепера.