Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (45) (Японски роман)

Страници

Юкико се обърна в съня си като фантастична страница, косата й пък се обърна като черна страница. Обръщането й разбуди котката и тя престана да преде. Понечи да заспи отново, но после се отказа.

Котката лежеше и се взираше в черните нощни дълбини на стаята. Беше ожадняла. Скоро щеше да скочи от леглото и да отиде в кухнята, за да пийне вода от чинийката си до хладилника. А сигурно щеше да направи и една малка нощна закуска. Бавничко да лапне пет-шест залъка от сушената котешка храна: „Хрус, хрус, хрус“, сякаш щеше да дъвче крехки диаманти в мрака.

Юкико отново се обърна. Както спеше, взе да я обзема неспокойствие. Сънят й за Киото започна да се разпада по краищата. Съществуването на съня зависеше от котешкото предене и сега, след като котката замлъкна, сънят й се разпадаше.

Съзнанието й се опита да произведе изкуствено предене, но не съумя. За да продължи да съществува, сънят се нуждаеше от котешко предене. Затова той се разчупи, сякаш под напора на жестоко земетресение. Огромни късове от него се откъртиха. Топлият есенен дъжд се превърна в развалини, гробището се набърчи като събрано сукно на хазартна маса, а усещането й за ведрост и доволство се превърна в празнота.

Котката се изправи в леглото, протегна се и скочи на пода. Запъти се много бавно към кухнята, като спря по пътя, за да се протегне още веднъж.

Докато котката приближи паничката с вода до хладилника в кухнята, Киото бе изчезнал.