Клайв Къслър
Дракон (9)

8

Пъхнал ръце в джобовете на гащеризона си от НЮМА, Дърк Пит стоеше сам в центъра на едно огромно сводесто помещение и разглеждаше „Олд Герт“. Опаловите му очи гледаха безизразно подводния апарат, който седеше като счупена играчка върху гладкия под от черна лава. Той се изкачи до люка, влезе вътре и се метна върху полегналата седалка на пилота. След това започна да разучава приборите, вградени в пулта.

Пит бе висок мъж със здрави мускули и широки рамене, тялото му бе изправено и малко мършаво, но това не му пречеше да се движи с лекотата и пъргавината на котка, която се готви за скок. Той излъчваше една пронизваща суровост, която долавяха дори и хората, които не го познаваха, но въпреки това той никога не страдаше от липса на приятели и съюзници в правителството и извън него, които го уважаваха и се възхищаваха от лоялността и интелигентността му. Успехът си той дължеше и на невъзмутимото си чувство за хумор и на безгрижния си характер — черта, която десетки жени бяха намерили много привлекателна — и въпреки че той обожаваше тяхната компания, най-пламенната му любов бе запазена за морето.

Като директор по специалните проекти в НЮМА той прекарваше под водата почти толкова време, колкото и на сушата. Основното му физическо занимание бе водолазният спорт, той рядко прекрачваше прага на гимнастически салон. Отказал пушенето преди години, той небрежно пазеше диета и пиеше малко. Постоянно бе зает, движеше се непрекъснато и през работния си ден извървяваше пеш до пет мили. Най-голямото му удоволствие извън работата му бе да се гмурка в призрачния трюм на потънал кораб.

Отвън се дочуха стъпки, които заехтяха в сводестото помещение под извитите стени. Те се приближаваха към „Олд Герт“ по гладко изсечения в скалата под. Пит се завъртя на стола и видя своя отдавнашен приятел и колега от НЮМА Ал Джордино.

Черната коса на Джордино бе така къдрава, както косата на Пит бе вълниста. Гладкото му лице руменееше под светлината на лампите с натриеви пари на тавана. Устните му бяха извити в обичайната лукава усмивка на Фейгън^[1]. Джордино бе нисък — главата му едва стигаше до рамото на Пит. Тялото му обаче бе стегнато в масивни бицепси и гръден кош, който вървеше пред него като стоманена топка, използвана за събаряне на сгради — черта, която правеше походката му да изглежда още по-решителна и създаваше впечатление, че ако той не спре, просто щеше да премине през каквато и да било ограда или стена, изпречили се на пътя му.

— Е, какво разбра от него? — попита той Пит.

— Британците са направили страхотна машина — отвърна Пит с възхищение, докато излизаше през люка.

Джордино разгледа смачканите сфери и поклати глава.

— Имаха късмет. Още пет минути и щяхме да намерим само трупове.

— Как са те?

— Бързо се възстановяват — отговори Джордино. — Седнали са в камбуза и унищожават запасите ни от храна, като настояват да бъдат върнати на кораба им на повърхността.

— Някой не ги ли е осветлил вече по въпроса?

— Както ти нареди, те са затворени в помещенията на екипажа и всеки, който се приближи на разстояние по-малко от това, на което може да плюе, се прави на глухоням. Представление, което докара нашите гости почти до лудост. Те биха дали левия си бъбрек да разберат кои сме, откъде сме дошли и как сме построили съоръжения, годни за обитаване на такава дълбочина в океана.

Пит погледна отново „Олд Герт“, след което махна с ръка из помещението.

— Толкова години го държахме в тайна, а сега всичко отиде по дяволите — промърмори той, внезапно обзет от гняв.

— Вината не е твоя.

— По-добре да ги бях оставил там да умрат, отколкото да компрометирам нашия проект.

— Кого се опитваш да заблудиш? — засмя се Джордино. — Виждал съм те как вдигаш ранени кученца от улицата и ги караш на ветеринарния. Дори плати сметката, макар че друг ги бе прегазил. Ти си един голям добряк, приятелю мой. Тайната операция да върви по дяволите. Ти щеше да спасиш тези хора дори ако бяха болни от бяс, проказа или черна чума.

— Толкова ли ми личи?

Закачливият израз върху лицето на Джордино се смекчи.

— Спомни си, че аз бях побойникът, който ти насини окото в детската градина, а ти в отговор ми разкървави носа с една бейзболна топка. Познавам те по-добре от собствената ти майка. Външно можеш да се правиш на най-големия негодник, но отвътре си състрадателен.

Пит сведе поглед към Джордино.

— Знаеш, разбира се, че желанието ни да се правим на добри самаряни ни докара куп неприятности с адмирал Сандекър и Министерството на отбраната.

— Не ще и дума. И като говорим за дявола, свързочникът току-що получи кодирано съобщение. Адмиралът е тръгнал насам от Вашингтон. Самолетът му се очаква да пристигне след два часа. Едва ли би нарекъл това предварително известие. Наредих да приготвят един подводен апарат, който да отиде до повърхността и да го прибере.

— Сигурно е надушил нещо — размишляваше Пит.

— Обзалагам се, че зад неочакваното му посещение стои онова странно смущение.

Пит кимна и се усмихна.

— Тогава няма какво да губим, ако повдигнем завесата пред нашите гости.

— Да — съгласи се Джордино. — Така или иначе, щом адмиралът разбере какво е станало, той ще нареди те да бъдат държани тук под охрана, докато ние довършим проекта.

Пит тръгна към една кръгла врата, придружен отстрани от Джордино. Преди шестдесет години това сводесто помещение можеше да съществува само във въображението на някой архитект като футуристичен самолетен хангар. Сега то обаче не предпазваше самолети от дъжд, сняг или слънце. Под неговите стени от пластмаса, подсилена с въглерод и керамика, се помещаваха дълбоководни апарати, на пет хиляди и четиристотин метра под повърхността на морето. Върху изравнения под до „Олд Герт“ стоеше едно превозно средство, приличащо на трактор, чийто горен корпус бе с пурообразна форма. Една до друга стояха два по-малки подводни апарата, които наподобяваха къси и дебели атомни подводници, чиято предна и задна част са били съединени, след като централната е била премахната. Около съдовете се суетяха няколко мъже и една жена, заети с тяхното обслужване.

Пит поведе Джордино през един тесен кръгъл тунел, който приличаше на обикновена дренажна тръба и преминаха през две отделения със сводести тавани. Никъде не се виждаха прави или остри ъгли. Всички вътрешни повърхности бяха закръглени, за да може конструкцията им да устои на огромното налягане на водата отвън.

Те влязоха в едно тясно и спартанско помещение за хранене. Единствената маса и столовете, подредени покрай продълговатото й тяло, бяха направени от алуминий. Камбузът не бе много по-голям от ресторант-вагона на някой нощен пътнически влак. Двама души от екипажа на НЮМА стояха от двете страни на вратата и следяха зорко нежеланите гости.

Планкет, Салазар и Стейси се бяха скупчили в противоположния край на масата и водеха приглушен разговор, когато Пит и Джордино влязоха. Гласовете им секнаха рязко и те погледнаха нагоре подозрително към двамата непознати.

За да може да говори с тях, без да ги принуждава да вдигат постоянно глава, Пит се разположи удобно в един стол наблизо и погледът му бързо обходи лицата им, сякаш бе полицейски инспектор, който оглежда подредената пред него редица хора.

След това той учтиво каза:

— Здравейте. Казвам се Дърк Пит и оглавявам проекта, на който вие случайно попаднахте.

— Слава богу! — избумтя Планкет. — Най-после някой, който може да говори.

— И то на английски — добави Салазар.

Пит направи жест към Джордино.

— Мистър Албърт Джордино, главният двигател на всички дейности тук. За него ще бъде цяло удоволствие да ви разведе на една голяма обиколка, да ви настани по стаите и да ви помогне с всичко, от което се нуждаете по отношение на облекло, четки за зъби и всичко останало.

Размениха си ръкостискания над масата и се представиха един на друг.

Джордино поръча за всички кафе и тримата посетители от „Олд Герт“ накрая започнаха да се отпускат.

— От името на всички — искрено каза Планкет — искам да ви благодаря за това, че ни спасихте живота.

— Ал и аз можем само да се радваме, че успяхме да стигнем навреме до вас.

— Акцентът ви ми подсказва, че сте американец — каза Стейси.

Пит заби поглед в очите й и я погледна унищожително.

— Да, всички сме от Щатите.

Пит плашеше Стейси както планински лъв млада кошута, но въпреки това я привличаше по един странен начин.

— Вие сте мъжът, когото видях в странната подводница, преди да загубя съзнание.

— ДСГП — поправи я Пит — и означава Дълбоководен съд за геоложки проучвания. Всички го наричат „Големият Джон“. Предназначението му е да взима проби от морското дъно.

— Това е американски геоложки проект? — попита невярващо Планкет.

Пит кимна.

— Свръхсекретен проект за изследване и вземане на геоложки образци от океанското дъно, финансиран от правителството на Съединените щати. Осем години от първоначалния проект, през етапа на строителство до неговата реализация на практика.

— Как го наричате?

— Има някакво засукано кодово име, но ние всички с нежност наричаме това място „Мочурливи поля“.

— Как го държите в тайна? — попита Салазар. — На повърхността трябва да имате цяла флотилия от поддържащи кораби, които лесно могат да бъдат открити от минаващи кораби или от спътници.

— Нашата малка обител е напълно автономна. Има свръхмодерна животоподдържаща система, която извлича кислород от морето и ни позволява да работим под налягане, равно на това на морското равнище, обезсоляващо устройство за получаване на прясна питейна вода, топлина от хидротермичните отвори в морското дъно, малко храна от миди, скариди и раци, които преживяват около тези отвори. Къпем се под ултравиолетова светлина и антисептични душове, за да предотвратим развитието на бактерии. Провизиите или частите за ремонт на оборудването, които не можем да си набавим, се спускат в морето от въздуха, а ние ги прибираме под водата. Ако се наложи да се смени някой от персонала, една от нашите подводници излиза на повърхността, където я посреща реактивен хидроплан.

Планкет просто кимаше с глава. Струваше му се, че живее в света на сбъднатите си мечти.

— Трябва да имате уникален начин за връзка с външния свят — каза Салазар.

— Една шамандура на повърхността, свързана с кабел. Предаваме и приемаме чрез спътник. Нищо специално, но крайно ефективно.

— От колко време сте тук долу?

— Не сме виждали слънцето малко повече от четири месеца.

Планкет загледа учудено в чашата си за кафе.

— Нямах представа, че технологията ви е развита до такава степен, че да сте в състояние да построите изследователска станция на такава дълбочина.

— Може да се каже, че ние сме първата експедиция — каза гордо Пит. — Изпълняваме едновременно няколко проекта. Освен изпробване на оборудването нашите инженери и учени анализират морския живот, геологията, минералите по морското дъно и съставят доклади за своите открития, които въвеждат в компютър. Действителното изгребване на дъното и разработването на находища остават за бъдещите етапи.

— Колко души е екипажът ви?

Пит сръбна от кафето си, преди да отговори.

— Не са много. Дванадесет мъже и две жени.

— Виждам, че и тук жените изпълняват традиционните си задължения — кисело каза Стейси, като кимна към една хубава червенокоса жена, наближаваща тридесетте, която режеше на ситни парчета зеленчуци в кухнята.

— Сара сама предложи услугите си. Тя следи също така и компютърните ни архиви, изпълнявайки две длъжности както повечето от нас.

— Предполагам, че другата жена работи като прислужница и механик.

— Близо сте — каза Пит, като й хвърли една язвителна усмивка. — Джил наистина много ни помага като техник по поддръжката на подводното оборудвано. Тя е също нашия местен биолог. И ако бях на ваше място, не бих тръгнал да й изнасям лекции за правата на жените на морското дъно. Тя спечели първо място в състезанието по културизъм „Мис Колорадо“ и може да вдигне на гладиатора двеста фунта.

Салазар бутна стола си назад от масата и изпружи нозе.

— Обзалагам се, че в проекта участват и вашите военни.

— Тук няма да откриете никакви униформи и чинове — заобиколи въпроса му Пит, — ние всички сме само научни работници.

— Бих искал да ми обясните едно нещо — каза Планкет. — Как узнахте, че сме в беда и как ни открихте?

— Двамата с Ал вървяхме по дирите на една наша предишна обиколка за събиране на образци, като търсехме един сензор за откриване на злато, който бе по някакъв начин паднал от „Големият Джон“, когато влязохме в обсега на вашия подводен телефон.

— Уловихме сигналите ви за бедствие, макар че бяха извънредно слаби, и се насочихме към вашето място — завърши Джордино.

— След като открихме подводния ви апарат — продължи Пит, — двамата с Ал нямаше как да ви пренесем от вашия съд до нашето превозно средство, тъй като щяхте да бъдете смазани на пихтия от водното налягане. Единствената ни надежда бе да използваме големите манипулатори на „Големият Джон“, за да вкараме линията за кислород във външния ви авариен съединител. За щастие, вашият накрайник и нашият паснаха идеално.

— След това използвахме и двата манипулатора, за да хванем с тях подемните ви куки — на свой ред продължи Джордино, като използваше ръцете си, за да илюстрира думите си, — и пренесохме съда ви в помещението, където държим нашите подводни апарати, като влязохме през шлюзовата камера.

— Спасили сте „Олд Герт“? — попита Планкет, като бързо се оживи.

— Намира се при нашите апарати — каза Джордино.

— Кога можем да се върнем на нашия кораб? — Думите на Салазар прозвучаха по-скоро като искане, отколкото като въпрос.

— Няма да е много скоро, страхувам се — каза Пит.

— Ние трябва да уведомим нашия екипаж на повърхността, че сме живи — запротестира Стейси. — Вие, разбира се, сте влезли във връзка с тях?

Пит и Джордино си размениха напрегнати погледи.

— Когато отивахме да ви спасяваме, минахме покрай един кораб, който бе потънал съвсем скоро на дъното.

— Не, не „Инвизибъл“ — прошепна Стейси невярващо.

— Той бе тежко пострадал като от силна експлозия — отвърна Джордино. — Съмнявам се дали е имало оцелели.

— Когато се спуснахме под вода, наблизо имаше други два кораба — изтъкна Планкет. — Трябва да е бил някой от тях.

— Не знам — призна Пит. — Нещо горе се е случило. Някакво огромно смущение. Нямахме време да го проучим, затова не можем да ви дадем твърд отговор.

— Вие несъмнено сте усетили същата ударна вълна, която повреди нашата подводница?

— Съоръжението ни се намира в една защитена падина встрани от разломната зона, на тридесет километра от мястото, където открихме вас и потъналия кораб. Това, което бе останало от нея, или от която и да е друга ударна вълна, мина над нас. Всичко, което усетихме, бе едно леко раздвижване на водата и завихряне на утаената тиня по дъното. Получи се това, което на сушата наричат виелица.

Стейси погледна Пит истински ядосана.

— Възнамерявате ли да ни държите като затворници?

— Нямах предвид точно тази дума. Но тъй като това наистина е един свръхсекретен проект, трябва да ви помоля да приемете нашето гостоприемство за известно време.

— Какво наричате „за известно време“? — попита бдително Салазар.

Пит хвърли един язвителен поглед на малкия мексиканец.

— По график нямаме излизане на повърхността в близките шестдесет дни.

Настъпи мълчание. Планкет погледна Салазар, Стейси и накрая Пит.

— Хиляди дяволи! — извика той с мъка. — Не можете да ни държите тук два месеца.

— Съпругата ми — изпъшка Салазар. — Ще си помисли, че съм мъртъв.

— Имам дъщеря — каза Стейси в миг сломена.

— Бъдете търпеливи — тихо каза Пит. — Съзнавам, че изглеждам като безсърдечен тиранин, но вашето присъствие ме постави в трудно положение. Когато получим по-ясна представа какво се е случило на повърхността и аз говоря с моите шефове, бихме могли да измислим нещо.

Пит направи пауза, тъй като видя Кийт Харис, сеизмолога на проекта, който бе застанал на вратата и кимна на Пит, че иска да говори с него вън от стаята.

Пит се извини и се приближи до Харис. Веднага видя загрижения израз в очите на сеизмолога.

— Проблем? — лаконично попита той.

Харис заговори през огромната си сива брада, с чийто цвят бе и косата му.

— Това смущение доведе до нарастващ брой трусове в морското дъно. До този момент почти всички са леки и на малка дълбочина и все още не можем реално да ги усетим. Но силата и интензивността им нарастват.

— Какво показват уредите ти?

— Ние седим върху един разсед, който е дяволски нестабилен — продължи Харис, — и е вулканичен. Напрежението на земната кора се освобождава със скорост, каквато никога преди не съм срещал. Страхувам се, че предстои голямо земетресение със степен шест цяло и пет.

— Няма да оцелеем — каза студено Пит. — Една пукнатина в някой от нашите сводове и водното налягане ще сплеска цялата база като грахови зърна под парен чук.

— И аз така го виждам — мрачно каза Харис.

— С колко време разполагаме?

— Не съществува начин, по който тези неща могат да се предвидят с каквато и да било сигурност. Съзнавам, че не е кой знае какво успокоение, освен това само мога да гадая, но като се съди по темпа на нарастване, бих предположил може би дванадесет часа.

— Достатъчно време, за да се евакуираме.

— Може и да греша — отстъпи колебливо Харис. — Ако действително усетим първите трусове, земетресението може да последва само след няколко минути. От друга страна, трусовете могат по същия начин да утихнат и спрат.

Той едва бе завършил последните си думи, когато и двамата усетиха леко треперене под краката си и чашките за кафе върху масата за хранене затракаха в чинийките си.

Пит погледна Харис и устните му се разтвориха в напрегната усмивка.

— Изглежда, че времето не е на наша страна.