Клайв Къслър
Дракон (73)

72

Щом киселинното съединение се активизира при контакта си със солената вода, то бавно разяде пластинката, която изпълняваше ролята на таймер и атакува барометричното реле. Въздействието на киселината върху медния превключвател скоро доведе до образуването на електрически заряд, който предизвика късо съединение през контактите и затвори възпламенителната верига.

След като бяха чакали почти пет десетилетия, детонаторите в тридесет и две различни точки около сърцевината на бомбата се възпламениха и положиха началото на невероятно сложното детонационно явление, в резултат на което неутроните започнаха да проникват в околния плутоний и предизвикаха верижна реакция. Тя беше последвана от деление, което доведе до взрив с температура и налягане от стотици милиони градуси и килограми. Под водата разцъфна газообразно огнено кълбо, което се стрелна нагоре, разкъса морската повърхност и изхвърли огромен воден стълб, който ударната вълна разпръсна на капчици в нощния въздух.

Тъй като водата е лишена от свойството да се свива, тя представлява почти идеална среда за предаване на ударни вълни. Като се движеше със скорост от почти два километра в секунда, ударният фронт настигна и изпревари „Големият Бен“, който напредваше по склона на падината само на осем километра от мястото на взрива, с цели четири километра по-близо поради мъчително бавното придвижване на съда през калта. Вълната от налягане се стовари върху огромния СДГП като ковашки чук върху стоманен варел, но той пое удара с непоклатимата твърдост на нападателно крило на лосанджелиските „Рамс“, което блокира изпречил се на пътя му стопер, който се опитва да му отнеме топката.

Но дори и в този миг, когато енергийният удар и бушуващата стена от завихрена утайка връхлетяха върху СДГП, Пит беше завладян единствено от чувство на ликуване. Експлозията беше разсеяла всички негови страхове от неуспех. Като се осланяше сляпо на звуковите сонди, той непоколебимо напредваше през водовъртежа от утайка, поел курс към неизвестността. СДГП се движеше по дълга тераса, която се простираше до средата на полегатия склон, но скоростта му беше само с няколко километра по-голяма, отколкото при по-стръмните наклони. Въпреки че сцеплението между гъсеничните вериги и калта се беше увеличило едва доловимо, беше невъзможно огромното механично чудовище да се управлява така, че да се движи по права линия. То непрекъснато занасяше и лъкатушеше по целия склон като камион по заледен път.

Пит си даваше ясна сметка, че животът му виси на изтънял косъм и че щеше да загуби надпреварата с времето и да се окаже на пътя на предстоящото свличане. Страхът обаче беше отстъпил място на упоритата му решимост да оцелее.

На повърхността, невидим в тъмнината, стълбът от водни капчици се издигна на височина двеста метра и падна обратно в морето. Но дълбоко в зоната на разлома под дъното на падината ударните вълни доведоха до вертикално приплъзване на земната кора. Ударите се сипеха един след друг, докато пукнатината в земната кора се надигаше, пропадаше и се разширяваше, причинявайки силно земетресение.

Многобройните слоеве утайка, наслагвали се в продължение на милиони години, започнаха да се местят напред-назад, повличайки тежката лава на остров Сосеки надолу, сякаш беше камък, попаднал в плаващ пясък. Защитена от меката податлива утайка, огромната маса на острова сякаш не почувства първите ударни вълни в началните минути на земетресението. После обаче тя започна да потъва в морето и нивото на водата около стените на скалните вериги започна да се покачва.

Остров Сосеки продължи да потъва, докато намиращите се под него утаечни слоеве се слегнаха. Темпото на пропадане на скалната маса намаля и тя постепенно се установи на ново ниво. Сега вече вълните не се разбиваха в основата на скалите, а заливаха назъбените им върхове и се плискаха в дърветата зад тях.

Секунди след експлозията и последвалите сеизмични тласъци огромна част от източната стена на падината потрепери и се изду застрашително. След това стотици милиони тонове кал се откъснаха и с гръмотевичен тътен започнаха да се свличат към дъното на падината. Под формата на вълна от налягане отделената енергия се устреми нагоре, като образува огромна водна стена под повърхността.

Роди се унищожителната цунами.

Висока само метър над повърхността на морето, тя бързо набра скорост от петстотин километра в час и се понесе на запад. Неудържима и ужасяваща в своята гибелна мощ, на земята няма стихия, по-разрушителна от нея. А само на двадесет километра, застанал право на пътя й, се намираше потъващият остров Сосеки.

Всички предпоставки за предстоящата трагедия бяха налице.

Гибелта на центъра „Дракон“ беше неизбежна.

Цубой, Йошишу и хората им все още се намираха в центъра за управление на отбранителните съоръжения и следяха повредения „С-5 Галакси“, който беше поел курс на юг.

— Две ракетни попадения, а все още лети — удивено произнесе Йошишу.

— Може да се разбие… — Цубой внезапно млъкна, като по-скоро усети, отколкото чу далечния тътен от експлозията на „Майчино дихание“. — Чухте ли това? — попита той.

— Да, много тихо, като звук от гръмотевица в далечината — каза Кояма, без да сваля поглед от екрана на радара. — Сигурно има гръмотевична буря и звуците отекват надолу по вентилационните шахти.

— Ти също ли го почувства?

— Усещам леко люлеене — отвърна Йошишу.

Куроджима сви рамене с безразличие. Разместванията на земните пластове не са нещо непознато за японците. Всяка година на главните острови се регистрират повече от хиляда сеизмични труса. Не минава седмица без жителите на Япония да усетят как земята трепери под краката им.

— Земен трус. Намираме се в близост до сеизмично активна зона. Постоянно ги усещаме. Няма защо да се тревожите. Островът представлява масивна скала, а центърът „Дракон“ е проектиран да издържа на земетресения.

Предметите в стаята, които не бяха закрепени неподвижно, започнаха леко да потракват, когато отслабващата енергия от взрива на бомбата премина през центъра. Последва я ударната вълна от разместването на пукнатината под океанското дъно, която се стовари върху острова като гигантски таран. Целият център „Дракон“ сякаш се разтресе и започна да се клати във всички посоки. По лицата на всички се изписа изненада, която отстъпи място на тревога, а после тревогата прерасна в страх.

— Това е силно — каза притеснено Цубой.

— Никога не сме усещали земетресение с такава сила — уплашено промълви Куроджима, като притисна гръб към стената и разпери ръце, за да запази равновесие.

Йошишу беше застинал неподвижно, сякаш разгневен от това, което ставаше.

— Трябва да ме измъкнете оттук — настоятелно заяви той.

— Тук сме в по-голяма безопасност отколкото в тунела — изкрещя Куроджима, за да надвика все по-засилващия се шум.

Тези, които не се държаха за нещо, бяха повалени на пода от ударната вълна, която се вряза под лавата и разлюля дълбокия утаечен слой под нея. Сега вече центърът за управление започна да се тресе неудържимо, докато островът, който потъваше в калта, се клатеше напред-назад. Оборудването, което не беше захванато с болтове към пода, започна да пада.

Цубой се навря в един ъгъл и впери смаян поглед в Куроджима.

— Имам чувството, че пропадаме.

— Островът сигурно потъва — уплашено извика Куроджима.

Това, което ужасените мъже в центъра „Дракон“ не знаеха, не биха могли и да знаят, беше, че само след две минути след ударните вълни щеше да връхлети цунами.

С Пит, който беше поел ръчното управление, „Големият Бен“ бавно и мъчително лъкатушеше през калта, като се плъзгаше все по близо към дъното на падината. Гъсеничните вериги постоянно приплъзваха и запращаха СДГП странично надолу по склона, докато предните им ръбове не натрупваха кал, в която се забиваха и отново зацепваха.

Пит се чувстваше като слепец, който управлява трактор в един непрогледен свят с помощта само на няколко кръгови скали и измервателни прибори и екран, по който пробягваха цветни думички. Той претегли шансовете си, като прецени ситуацията отвън по показанията на сонарно-лазерния скенер и стигна до извода, че докато се намираше затънал в калта, само чудо би могло да го спаси. Според изчисленията на геофизиците той не се беше отдалечил достатъчно, за да избегне предполагаемия обхват на свличането.

Всичко зависеше от откриването на твърда почва или скална конструкция, която трябваше да бъде достатъчно стабилна, за да не се откъсне от стената на падината. Но дори и тогава най-голямото препятствие за него щеше да бъде самата падина. Склонът, на който се намираше, не му вършеше работа. За да стигне до спасителния японски бряг, трябваше да се спусне с огромния съд надолу до дъното на падината и да се изкатери по отсрещния склон.

Той не виждаше, нито пък скенерът можеше да му каже, че нямаше твърда почва, нито склонове с малък наклон, в които СДГП можеше да се вкопчи и да се измъкне върху равен терен. Най-малко, защото огромната пукнатина в морското дъно ставаше все по-дълбока и в протежение на повече от осемстотин километра не предлагаше никаква възможност за измъкване. Ала вече беше твърде късно. Скенерът му показа могъщото сеизмично свличане, което се стелеше по източния бряг на падината също като пясък, който пада през отвора на пясъчен часовник, и приближаваше към него с невероятна скорост.

„Големият Бен“ все още с труд си пробиваше път през меката тиня, когато лавината го настигна. Пит почувства как почвата под съда се плъзна и разбра, че беше загубил надпреварата. Звукът й долетя като тътен на водопад в облицована с плочки стая. Той видя как смъртта протяга ръка да го докосне. Времето едва му стигна да напрегне мускулите си преди огромната стена от кал да погълне СДГП и да започне да го премята към тъмната пропаст долу, като го скри под покров от безлична тиня.

Морето заприлича на побесняло, когато огромната маса на цунами се извиси в нощта, набрала необуздана разрушителна мощ. Тя се понесе в тъмнината и височината й нарасна още повече, щом навлезе в плитчините край острова, а силата й достигна невъобразима за човек големина.

Щом предната част на вълната забави движението си поради триенето в надигащото се дъно, водата отзад започна да се трупа и да се издига с невероятна скорост до височината на осеметажна сграда. По-тъмна от самата нощ, с гребен, който проблясваше като фойерверки с фосфоресцираща светлина, с тътен, който се носеше над морето като гръмотевица, гигантското кошмарно чудовище се извиси като планински връх и се хвърли върху беззащитните, започнали вече да потъват скални вериги на острова.

Чудовищната, сееща разруха и смърт стена изпочупи и помете до едно всички дървета, всички стръкчета органична растителност и къщичките за отдих на повърхността на острова, като че ли бяха клечки за зъби, изпречили се на пътя на ураган. Нищо, създадено от природата или от ръката на човека, не можа да устои на пагубната стихия по-дълго от частица от секундата. Трилионите литри вода заличиха всичко по пътя си. Островът потъна още по-дълбоко, сякаш натиснат от гигантска ръка.

Яростната атака върху земната маса изчерпа до голяма степен чудовищната мощ на цунами. Възникналата подобно на рикошет обратна вълна пренасочи силата й към необятната океанска шир. Това, което беше останало от устремената на запад енергия, продължи напред и се стовари върху главния японски остров Хоншу. Тъй като височината на цунами беше спаднала до един метър, подобно на обикновена крайбрежна вълна, тя причини известни щети на няколко рибарски пристанища, но не взе човешки жертви.

След себе си родената от „Майчино дихание“ цунами остави под бурното море потъналия остров Сосеки заедно с намиращия се в недрата му център „Дракон“, които никога вече нямаше да се издигнат над повърхността.

Дълбоко под острова остатъчните трусове продължаваха. Те звучаха като тътен от оръдейни изстрели. В същото време безброй тонове черна вода нахлуха през отдушниците и асансьорната шахта, притискани от огромното тегло над тях. От пукнатините, появили се по бетонния покрив и разширяващите се цепнатини в скалите от лава над него, дължащи се на налягането, възникнало в резултат на потъването на острова, бликнаха реки.

Изведнъж целият център „Дракон“ се изпълни с шума на вода, която прииждаше отгоре. А зад този шум се долавяше по-силният и дълбок тътен на водата, която нахлуваше в стаите и коридорите на по-горните нива. Движен от невероятно налягане, потопът се устреми към сърцето на комплекса, тласкайки пред себе си силна въздушна струя.

Навсякъде цареше бъркотия и паника. Стотиците работници бяха внезапно разтърсени от прозрението, че ги грози сигурна смърт. Нищо не можеше да ги избави, нямаше такова място, където биха могли да избягат, за да се спасят от наводнението. При изместването на острова надолу тунелът беше разрушен и морската вода беше нахлула в подземието, което водеше към Едо.

Ушите на Цубой пищяха от въздушното налягане. Отвън долетя силен тътен и той разбра, че водната стена си пробива път към центъра за управление на отбранителните съоръжения. Времето не стигна в съзнанието му да се зароди друга мисъл. В този момент в залата стремително нахлу поток от вода. Нямаше време да побегне, нито дори да извика. В последните мигове на живота си той видя как неговият наставник, злият стар главатар на престъпния свят Йошишу, беше отнесен от колоната, в която се беше вкопчил, като муха от струята на градински маркуч. С глух вик той изчезна в придошлата вода.

Яростта, обладала Цубой, измести всички останали чувства. Той не изпитваше страх от болката, от смъртта, а само непреодолим гняв към природната стихия, която нямаше да му позволи да оглави новата империя. След изчезването на Сума и смъртта на Йошишу, тя цялата щеше да му принадлежи. Но това беше само мимолетно видение на един умиращ човек.

Цубой почувства как някаква сила го повлича и захвърля в потока от вода, който течеше стремително през коридора. Остра болка, причинена от налягането, прониза ушите му. Имаше чувството, че дробовете му всеки момент ще се пръснат от натиска. В този миг водната стихия запрати тялото му в стената и го смаза.

От избухването на „Майчино дихание“ бяха изминали само осем минути, не повече. Разрухата на центъра „Дракон“ беше ужасяващо пълна. Проектът „Кайтен“ престана да съществува, а островът, известен в древността като Аджима, сега беше просто един хълм на дъното на морето.