Клайв Къслър
Дракон (71)

70

Надеждата за успех, която беше обзела всички, все повече нарастваше. Оставаха по-малко от два часа, а „Големият Бен“ се придвижваше бързо по морското дъно, здраво стиснал „Майчино дихание“ в щипците на своите манипулатори. Както става в последните минути на футболна среща, когато изходът и резултатът са все още под съмнение, напрежението в „С-5 Галакси“ и в Белия дом се увеличаваше с всеки изминал миг, който приближаваше решителния момент на операцията.

— Изпреварва графика с осемнадесет минути — тихо каза Джордино — и всичко изглежда наред.

— „Като скитник, поел по път самотен, обзет от страх и ужас.“ — разсеяно цитира Сандекър.

Джордино вдигна към него озадачен поглед.

— Какво беше това, адмирале?

— Колридж. — Сандекър се усмихна извинително. — „Старият моряк“. Мислех си за Пит там долу, сам в бездната. На плещите му тежи животът на милиони хора, а той е само на сантиметри от мигновено изпепеляване.

— Трябваше да съм с него — горчиво каза Джордино.

— Всички знаем, че ти щеше да заключиш него, ако първи се беше сетил за това.

— Вярно е. — Джордино сви рамене. — Но не се сетих. И сега той гледа смъртта в очите, а аз седя тук като някой манекен зад витрина на магазин.

Сандекър се взря в картата и червената линия, която показваше курса на Пит по морското дъно до B-29 и оттам до мястото на взривяване.

— Той ще го направи и ще се измъкне жив — промърмори адмиралът. — Дърк не е от хората, които умират лесно.

 

 

Масуджи Кояма, главният експерт на Сума, отговарящ за откриването на цели с помощта на отбранителната система, застана зад оператора на радара за наблюдение и посочи на Йошишу, Цубой и Такеда Куроджима, които се бяха скупчили край него, един обект на екрана.

— Много голям транспортен самолет на американските ВВС — обясни той. — Компютърното увеличение показва, че това е „С-5 Галакси“, който може да пренася огромен полезен товар на далечни разстояния.

— Казваш, че се държи доста странно? — попита Йошишу.

Кояма кимна.

— Той приближи от югоизток, поел курс към американската военновъздушна база в Шимодате, въздушен коридор, по който техните военни самолети преминават на седемдесет до сто километра от нашия остров. Докато го наблюдавахме, забелязахме как от него се отдели някакъв предмет и падна в океана.

— Падна от самолета?

— Да.

— Успяхте ли да го идентифицирате? — попита Цубой.

Кояма поклати глава.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че падна бавно, сякаш беше спуснат с парашут.

— Може би съоръжение за подводно наблюдение? — предположи Куроджима, главният директор на центъра „Дракон“.

— Възможно е, при все че изглеждаше твърде голям за звуков сензор.

— Странна работа — замислено продума Йошишу.

— Оттогава — продължи Кояма — самолетът непрестанно кръжи над тази зона.

Цубой го погледна.

— От колко време?

— Почти четири часа.

— Засякохте ли гласови предавания?

— Няколко кратки сигнала, но те бяха кодирани по електронен път.

— Самолет коригировач! — възкликна Кояма, сякаш осенен от откровение свише.

— Какво представлява — попита Йошишу — този самолет коригировач?

— Това е самолет със сложно оборудване за комуникации и откриване на цели — обясни Кояма. — Използват ги като летящи командни центрове за координиране на военни нападения.

— Президентът е проклет лъжец! — внезапно изсъска Цубой. — Той ни хвърли прах в очите и излъга за позицията си, за да печели време. Сега вече е ясно, че възнамерява да заповяда атака с жива сила на нашия остров.

— Но защо да го прави толкова открито? — тихо каза Йошишу. — Американското разузнаване добре знае, че сме в състояние да откриваме и наблюдаваме интересуващите ни обекти в този обхват.

Кояма втренчи поглед в отражението на самолета върху екрана на радара.

— Може би са получили задача да извършат електронно проучване на нашите отбранителни съоръжения.

Лицето на Цубой беше застинало в гневна маска.

— Ще се свържа с президента и ще поискам да го изтегли от нашите води.

— Не, имам по-добър план. — Йошишу разтегли устни в мрачна, смразяваща усмивка. — Послание, което президентът ще разбере.

— Какъв е планът ти, Корори? — почтително попита Цубой.

— Съвсем прост — отвърна Йошишу с безстрастна прямота. — Да го унищожим.

 

 

След шест минути от пусковите установки бяха изстреляни две ракети земя-въздух „Тошиба“ с инфрачервено насочване, които полетяха към нищо неподозиращия екипаж на „С-5“. Беззащитният, невероятно уязвим самолет не носеше на борда си системи за оповестяване на предстояща атака. Той продължи изпълнението на задачата си да следи напредъка на „Големият Бен“, като кръжеше над морето в блажено неведение за разрушителните чудовища, които летяха устремени към огромния му корпус.

Сандекър беше влязъл в комуникационния отсек, за да изпрати доклад за развоя на събитията до Белия дом, а Джордино беше останал в служебното помещение, отделено за тях. Той се беше надвесил над бюрото и проучваше доклада на морския геолог за подводната падина, която Пит трябваше да прекоси, за да стигне до японския бряг, където щеше да бъде в безопасност. Джордино изчисляваше разстоянието може би за пети път, когато първата ракета улучи самолета и избухна със силен гръм. Ударната вълна повали Джордино на пода. Замаян, той едва беше успял да се надигне на лакти, когато втората ракета прониза долния товарен отсек и проби зееща дупка в долната част на фюзелажа.

Краят трябваше да бъде бърз и зрелищен, ала първата ракета не експлодира веднага. Тя профуча между опорите в горната средна част на самолета и се стрелна през товарния отсек, като избухна при преминаването си през укрепващите ребра на отсрещната стена. Нощният въздух отвън пое по-голямата част от силата на експлозията и това спаси самолета от разпадане.

Сега сигурно ще падне, помисли си Джордино, докато се отърсваше от шока. Няма да успее да се задържи във въздуха. И двете му предположения обаче се оказаха погрешни. Огромният „Галакси“ нямаше намерение да се предава толкова лесно. Като по чудо той не беше обхванат от пламъци и само една от системите му за управление беше повредена. Въпреки зеещите рани той продължи да се носи стабилно във въздуха.

Като пикира плавно, пилотът изравни повредения самолет на по-малко от тридесет метра над морето, на юг от остров Сосеки. Двигателите работеха нормално и като се изключеха вибрациите и падането на скоростта, дължащо се на дупките по фюзелажа, пилотът се тревожеше главно за загубата на управление на хоризонталното кормило.

Сандекър пристигна отзад, придружен от бордовия механик, за да прецени размера на пораженията. Те завариха Джордино предпазливо да си проправя път през товарния отсек на лакти и по колене. Сграбчил отчаяно една преградна опора, той хвърли изпълнен с неприязън поглед към дупката, през която се виждаше плискащото се като живак море.

— Проклет да съм, ако скоча — изкрещя той, за да надвика воя на вятъра, който свистеше из самолета.

— Аз също не изпитвам никакво желание — извика в отговор Сандекър.

Обзет от страх, бордовият инженер оглеждаше пораженията.

— Какво, по дяволите, стана?

— Бяхме улучени от две ракети земя-въздух — изкрещя му Джордино.

Той махна с ръка към Сандекър и му посочи напред, за да се измъкнат от поривите на вятъра. Те се отправиха към пилотската кабина, а бордовият инженер започна да оглежда пораженията, нанесени на долната част на фюзелажа. Завариха пилотите спокойно да се опитват да се справят с приборите за управление. Те си говореха тихо, сякаш действаха в обстановка на учебна тревога в някой симулатор на полети.

Джордино се отпусна изтощено на пода, благодарен, че все още е жив.

— Не мога да повярвам, че тази голяма птица все още лети — радостно смотолеви той. — Напомнете ми да разцелувам конструкторите.

Сандекър се наведе над пулта между пилотите и ги осведоми накратко за пораженията. После попита:

— Какви са шансовете ни?

— Електрическото захранване все още работи, хидравличните системи действат, разполагаме с достатъчно управление, за да маневрираме — отвърна главният пилот, майор Маркъс Търнър, червендалест тексасец, обикновено весел и настроен шеговито, но сега напрегнат и мрачен. — Взривът обаче сигурно е прекъснал линиите, които тръгват от главния резервоар за гориво. Само за две минути стрелките на индикаторите рязко паднаха.

— Можете ли да останете на позиция извън обсега на ракетите?

— Невъзможно.

— Мога да ви заповядам от името на държавния глава — рязко заяви Сандекър.

Търнър не изглеждаше щастлив, но не отстъпи.

— Не искам да проявявам неуважение, адмирале, но самолетът всеки момент може да се разпадне по шевовете. Аз съм длъжен да спася екипажа и самолета. Като професионален моряк сигурно разбирате за какво говоря.

— Съгласен съм, но заповедта ми остава в сила.

— Ако не се разпадне и пестим горивото — невъзмутимо продължи Търнър, — може би ще успеем да се доберем до летище „Наха“ на Окинава. Това е най-близката писта с достатъчна дължина, която е разположена извън континентална Япония.

— И дума не може да става за Окинава — рязко изрече Сандекър. — Ще се отдалечим на безопасно разстояние от отбранителните системи на острова и ще останем в комуникационен обхват с моя човек на дъното. Тази операция е от жизнено значение за националната сигурност и не можем да я зарежем. Задръжте ни във въздуха, колкото се може по-дълго. Ако положението се влоши, ще извършите принудително кацане в морето.

Лицето на Търнър беше почервеняло, по него беше започнала да се стича пот, ала той успя да се усмихне напрегнато.

— Добре, адмирале, но по-добре се подгответе за дълго плуване до най-близката суша.

В този момент сякаш за да сипе сол в раната, Сандекър почувства как някой слага ръка на рамото му. Той бързо се обърна. Беше радистът. Той погледна Сандекър и безпомощно поклати глава в знак, че носи лоши вести.

— Съжалявам, адмирале, радиото е повредено. Не можем нито да предаваме, нито да приемаме.

— Това проваля всичко — каза Търнър. — Не можем да постигнем нищо, като кръжим наоколо с повредено радио.

Адмиралът погледна Джордино. По набразденото с дълбоки бръчки лице на адмирала се четеше болка и печал.

— Дърк няма да знае. Той ще си помисли, че е бил изоставен.

Джордино погледна безстрастно през прозореца към някаква точка между потъмнялото море и тъмното небе. Сърцето му беше завладяно от тъга. За втори път през изминалите няколко седмици той изпитваше чувството, че е предал най-близкия си приятел. Когато най-сетне вдигна поглед, всички се учудиха, че се усмихва.

— Дърк няма нужда от нас. Ако някой може със сигурност да взриви тази бомба и да закара „Големият Бен“ до брега, това е той.

— Аз също залагам на него — абсолютно убедено заяви Сандекър.

— Към Окинава? — попита Търнър, здраво стиснал щурвала в ръка.

Много бавно, с голямо усилие, сякаш се бореше за душата си с дявола, Сандекър погледна към Търнър и кимна.

— Към Окинава.

Големият самолет направи вираж и пое по нов курс, като с мъка продължи напред в тъмнината. След няколко минути шумът от двигателите му заглъхна над смълчаното море, пусто, с изключение на един човек.