Клайв Къслър
Дракон (58)

57

Роботите пазачи съобщиха на командването на охраната за странната драма в градината, разиграла се преди Пит да издигне във въздуха самолета със завъртащи се двигатели и да напусне ограденото с жив плет пространство. Отначало никой не обърна внимание на предупреждението на роботите, като предположиха, че се касае за повреда в системата им за зрително възприемане, ала когато при последвалото незабавно претърсване Сума не беше открит, канцелариите в командването на охраната заприличаха на разбунени кошери.

Поради своето огромно его и култа към потайност Сума не беше подготвил управленски екип, който да поеме в свои ръце нещата при възникване на непредвидени обстоятелства, когато той самият отсъства. Обзети от паника, шефовете на охраната решиха да се обърнат към Каматори, ала скоро установиха, че никой не отговаря на телефонните обаждания и повиквания по оповестителната система в жилището му, а неговите лични роботи телохранители не реагират на подадените сигнали.

Към жилището на Каматори веднага пое специална отбранителна група, подсилена от четири въоръжени робота. Командирът на групата почука силно, но тъй като не получи никакъв отговор, се отдръпна встрани и заповяда на един от роботите да разбие заключената врата. Преградата от дебело гравирано стъкло бързо беше строшена на парчета.

Командирът предпазливо прекоси празната зала за видеопрожекции и бавно пристъпи в стаята с трофеите, където ченето му смаяно увисна. Облегнат на стената, изправен в цял ръст, с отпуснати рамене, широко отворени очи и стичаща се от устата му кръв, висеше Моро Каматори. Лицето му беше изкривено от болка и ярост. Командирът се вторачи глупаво в дръжката на сабята, която стърчеше от корема на Каматори, а острието й минаваше през тялото му и го приковаваше към стената.

Командирът не можеше да повярва, че той е мъртъв, разтърси леко Каматори и му заговори. След минута той най-сетне проумя, че роденият твърде късно воин самурай никога нямаше отново да проговори. А после командирът за първи път си даде сметка, че пленниците ги няма, а роботите пазачи бяха застинали неподвижно по местата си.

Суматохата нарасна още повече при вестта за убийството на Каматори и последвалата почти в същия миг експлозия на пето ниво. Ракетите земя-въздух, разположени из острова, се издигнаха от тайните си бункери, насочени и готови за изстрелване, което беше отложено поради съмнения, че Сума се намира в самолета.

Но скоро действията станаха овладени и целенасочени. Записите, направени от видеокамерите на роботите, бяха прожектирани и всички ясно видяха как Сума беше качен насилствено на борда на самолета.

Възрастният главатар на „Златните дракони“, Корори Йошишу и източникът на финансовото му могъщество Ихиро Цубой се намираха в кабинета на Цубой в Токио, когато директорът на охраната на Сума им се обади по телефона. Двамата съдружници на Сума незабавно поеха изцяло командването при създалото се положение.

От експлозията бяха изминали едва осем минути, когато Цубой използва огромното си влияние сред военните в Япония и настоя една ескадрила от реактивни изтребители незабавно да излети и да догони опитващия да се измъкне самолет със завъртащи се двигатели. Заповедите му бяха самолетът да се прехване и да бъде принуден да кацне обратно на остров Сосеки. Ако не успееха да сторят това, те трябваше да унищожат летателния апарат заедно с всички, които се намираха на борда му. Цубой и Йошишу бяха съгласни, че въпреки дългогодишното им приятелство със Сума за проекта „Кайтен“ и за тяхната нова империя беше по-добре той да умре, отколкото да бъде използван като оръдие за изнудване в полза на чужди интереси. Или още по-лошо, да бъде разобличен като престъпник от американската съдебна система. Освен това плашеше ги мисълта, че специалистите по разпити от разузнаването на Съединените щати със сигурност щяха да принудят Сума да разкрие подробности за тайната технология на Япония и плановете им за икономическо и военно превъзходство.

 

 

Пит пое курс по компаса към мястото, където плаваше корабът, когато беше излетял за остров Сосеки. Той форсира двигателите докрай, надминавайки опасно границата на възможностите им, докато Лорън отчаяно се опитваше да установи връзка с „Бенет“.

— Изглежда, не мога да се свържа с тях — обезсърчена каза тя.

— На коя честота си?

— Шестнадесет в метровия обхват.

— Използваш грешен обхват. Превключи на шестнадесет в дециметровия обхват и използвай като позивна моето име.

Лорън избра дециметровия обхват и набра честотата.

— Пит вика американския кораб „Бенет“ — заговори тя. — Пит вика „Бенет“. Чувате ли ме? Чувате ли ме? Отговорете, моля.

— Тук е „Бенет“. Това вие ли сте наистина, мистър Пит? Звучите така, сякаш сте променили пола си от последния път, когато ви видяхме.

 

 

Свръхчувствителните системи на „Бенет“ за откриване и определяне на цели бяха засекли летателния апарат още в момента, когато той излетя от земята. Щом стана ясно, че той се насочва на изток над морето, приемниковата система за радиоелектронна борба и наблюдение започна да го следи. Минути след като беше уведомен, командир Харпър вече крачеше по палубата в оперативния пункт. На всеки няколко секунди той спираше и надничаше над раменете на операторите на пулта, които бяха вперили погледи в екраните на радарите и монитора на компютъра, който анализираше и замерваше сигналите и увеличаваше изображението на целта, така че да осигури възможност за разпознаване на нейния клас.

— Можете ли да различите…?

— Или е хеликоптер, или нов самолет със завъртащи се двигатели. — Операторът очакваше въпроса на Харпър. — Издигна се като хеликоптер, но приближава твърде бързо, за да се движи с лопати на носещо витло.

— Курс?

— Едно-две-нула. Изглежда се насочва към мястото, откъдето излетяха двата „Ибис“-а.

Харпър се завъртя към най-близкия телефон и вдигна слушалката.

— Свързочна.

— Свързочна, сър — веднага му отговори един глас.

— Някакви сигнали по радиото?

— Никакви сър. По вълните цари мълчание.

— Обадете ми се на секундата, щом уловите нещо. — Харпър тръшна телефонната слушалка. — Има ли някаква промяна на курса?

— Целта все още лети по курс едно-две-нула и леко се отклонява на югоизток, капитане.

Това трябваше, но не можеше да бъде Пит, помисли си Харпър. Ала кой друг би летял към точно това място? Дали не беше случайност, зачуди се той. Тъй като беше човек, който не обичаше да бездейства, той излая заповед на помощника си, който стоеше до него.

— Обърнете кораба и поемете към мястото, откъдето излетяха „Ибис“-ите. Пълен напред, докато не заповядам нещо друго.

Офицерът знаеше, че Харпър предпочита действието пред обичайния военен протокол, ето защо се обърна без да козирува и бързо предаде заповедите на мостика.

— Търсят ви от свързочната, капитане — съобщи един матрос.

Харпър грабна слушалката.

— Капитанът слуша.

— Получих сигнал от някаква жена, която твърди, че е членът на Конгреса Лорън Смит. Освен това твърди, че мистър Пит управлява самолет, който е отвлечен от остров Сосеки и на борда му има осем пътника, в това число сенатор Майкъл Диас и мистър Хидеки Сума.

Въпреки че беше на твърде ниско стъпало в йерархията на командването, за да го уведомят за отвличането на Лорън и Диас, Харпър не можеше да бъде обвинен, че не е повярвал на чутото.

— Отвлекли са самолет и са пленили Сума? И откъде, по дяволите, Пит е изровил двама политици на остров Сосеки? — Той замълча и удивено поклати глава, след което издаде заповед по телефона. — Кажи на онзи, който и да е той, с когото си се свързал, че ми трябват по-конкретни доказателства за самоличност.

Специалистът свързочник се обади след половин минута.

— Жената се кълне, че е членът на Конгреса Лорън Смит от Колорадо и че ако не ги насочим и не им осигурим закрила в случай на преследване, ще обядва с Рой Мънроу и ще поиска да ви назначат да командвате влекач в Арктика. Не съм този, който може да дава съвети на капитана, сър, но ако тя е в дружески отношения със секретаря на Флота, сигурно е тази, за която се представя.

— Добре, ще й повярвам засега — отстъпи неохотно Харпър. — Дай им указания да завият двадесет градуса на юг и да продължат в западна посока, докато се срещнем…

— Засякох два самолета, които излитат от военновъздушната база „Сендзу“ — намеси се операторът на пулта, който следеше приемниковата система. — Формата и скоростта говорят за изтребители прехващачи „Мицубиши Рейвън“ на Японските сили за противовъздушна самоотбрана. Завиха в същата посока, по която се движи самолетът със завъртащи се двигатели и претърсват с радарите си въздушното пространство.

— По дяволите! — избухна Харпър. — Сега пък трябва да се разправяме с японските военни. — Той отново се обърна към помощника си. — Докладвай на командването на Тихоокеанския район за положението. Уведоми ги, че обявявам бойна готовност. Възнамерявам да открия огън по преследвачите, ако покажат каквито и да било признаци за враждебни действия. Поемам отговорността за защитата на онези хора в самолета, защото съм убеден, че са американски поданици.

Помощникът му се поколеба.

— Не отивате ли твърде далеч, сър?

— Не чак толкова — лукаво се подсмихна Харпър. — Сериозно ли смяташ, че ще бъда изправен пред военен съд, ако сваля вражески самолети, за да спася живота на двама члена на Конгреса?

Логиката на Харпър беше необорима. В отговор помощникът също се подсмихна.

— Не, сър, не мисля.

 

 

Пит издигна самолета на четири хиляди метра и го задържа на тази височина. Времето да се движи ниско над повърхността на морето беше отминало. Той беше излязъл извън обсега на ракетните установки на острова и сега можеше да лети направо към „Ралф Р. Бенет“. Той се отпусна и надяна на главата си слушалките с прикрепен към тях микрофон, които висяха на облегалката на креслото му.

— Остават още осемдесет километра — тихо каза той. — Трябва да се появи право пред нас.

Джордино беше сменил Лорън на мястото на втория пилот и оглеждаше учудено разходомерите за гориво.

— Наземният екип на Сума е бил доста стиснат по отношение на горивото. След десетина минути ще бъдем само на пари.

— Необходимо е било да напълнят само частично резервоарите за краткия полет от Сосеки и после обратно от Едо — каза Пит. — Аз здраво го натиснах и изразходвах горивото доста разточително.

— По-добре успокой топката и започвай да го пестиш.

В слушалките им прозвуча изщракване и се чу плътен глас.

— Говори командир Харпър.

— Радвам се да ви чуя, командир. Тук е Дърк Пит. Слушам ви.

— Не ми е приятно да нося лоши вести, ала след вас летят двойка японски комари.

— Няма ли край — раздразнен промърмори Пит. — Колко време ни остава, докато ни прехванат?

— Компютрите ни казват, че ще ви настигнат на дванадесет до петнадесет километра от мястото на срещата ни.

— Нямаме никакви шансове да оцелеем, ако ни нападнат — каза Джордино, като почука с пръст по разходомерите.

— Положението ви не е чак толкова безнадеждно, колкото си мислите — бавно произнесе Харпър. — Нашите електронни прибори вече заглушават радарните им системи за насочване на ракетите. Трябва едва ли не да се качат върху вас, за да могат да се прицелят.

— Имате ли нещо, с което можете да им излезете насреща и да им попречите да се прицелят?

— Единственото ни оръжие е един тридесетмилиметров „Сий Вулкан“.

— Не е кой знае колко по-добро от прашка — възнегодува Джордино.

— Ще ви кажа, че тази прашка, както я наричате, може да изстреля четиридесет и два хиляди куршума в минута на разстояние осем километра — веднага рязко отвърна Харпър.

— Цели пет километра по-малко и твърде късно — каза Пит. — Имате ли някакви други идеи?

— Почакай. — Изминаха цели две минути преди Харпър да проговори. — Може да успеете, ако ви осигурим огнево прикритие, при положение, че пикирате и кацнете на палубата. По-голямата скорост при спускането ще ви осигури четири минути допълнителна преднина.

— Не виждам особена полза — каза Джордино. — Преследвачите ни също ще пикират.

— Не става — отговори Пит на Харпър. — Ще приличаме на безпомощна патица, която се носи над вълните. По-добре да останем на такава височина, че да имам достатъчно въздушно пространство да маневрирам.

— Тези момчета не са никак глупави — отвърна Харпър. — Те са си направили предварително сметката. Следим как скъсяват разстоянието на височина хиляда и двеста метра, две хиляди и осемстотин метра под вас. Струва ми се, че искат да ви отсекат пътя при подхода.

— Продължавай да говориш.

— Ако използвате тактиката, разработена от нашите компютри, увеличавате шансовете си да успеете под прикритието на нашия огневи чадър. Освен всичко друго, а това е много важно, попаднат ли в обсега на нашия „Вулкан“, ще имаме открито пространство за обстрел над вас.

— Успяхте да ме убедите — каза Пит. — Започваме спускане след четиридесет секунди. — Той се обърна към Лорън, която седеше на седалката непосредствено зад пилотската кабина. — Погрижи се всички да затегнат здраво коланите си. Ще потанцуваме малко рокендрол.

Лорън бързо обходи салона, провери Сума и Тоши и предупреди останалите. Радостта, обзела оцелелите членове на МЕР, бързо угасна и в салона се възцари мрачно настроение. Само японският индустриалец изведнъж се развесели. Сума се усмихваше като издялана от дърво статуетка на Буда.

В пилотската кабина Пит набързо се изпъна, за да освободи мускулите си от напрежението и да раздвижи ставите си. Той пое дълбоко дъх няколко пъти, а после започна да масажира ръцете и пръстите си, сякаш беше концертиращ пианист, който се канеше да се нахвърли върху Втората унгарска рапсодия на Лист.

— Осемнадесет километра и продължават бързо да скъсяват дистанцията — долетя гласът на Харпър.

Пит стисна здраво волана на щурвала и кимна на Джордино.

— Ал, ще ми четеш на глас показанията за скорост и височина.

— С удоволствие — каза Джордино, без да прояви дори следа от вълнение. Той непоклатимо вярваше в Пит.

Пит натисна бутона за предаване по радиото.

— Започвам спускането — заяви той с тон на патолог, който съобщава, че се кани да започне аутопсия. После хвана здраво волана и премести плавно щурвала напред, като се чудеше какво щеше да каже, когато се изправеше очи в очи с дявола. Въздушният съд се наклони надолу със свистящи двигатели и се понесе стремително към огромното синьо море, което изпълваше цялото пространство на прозореца на пилотската кабина.