Клайв Къслър
Дракон (18)

17

Изминаха десет минути, след това още десет. Мисълта, че са сами в безкрайната бездна ги изпълни със страх. Чувството на обреченост, че са изгубени нейде на морското дъно, заобиколени от безкрайна тъмнина и странен морски живот, бе като един ужасен кошмар.

Пит бе паркирал „Големият Джон“ в средата на подводния връх, след което бе програмирал компютъра да следи пробойната в машинното отделение. Той гледаше внимателно цифрите на дисплея, които показваха, че само няколко сантиметра делят генератора от нивото на водата.

Въпреки че поради изкачването към по-плитко място външното налягане на водата бе силно спаднало, пробойната се бе разширила и по-нататъшните усилия на Пит да обуздае нахлуващата вода не се увенчаха с успех. Той изпусна навън известно количество въздух, за да компенсира повишеното атмосферно налягане вътре в съда, причинено от повдигащото се ниво на водата.

Планкет се полуобърна и започна да изучава Пит. Загрубялото му, излъчващо сила лице бе напълно спокойно и бе така съсредоточено, че клепачите му сякаш не трепкаха. В очите му блещукаха искрици от гняв, който не беше отправен към конкретна личност или предмет, а бе по-скоро предизвикан от положението, което той не можеше да овладее. Той се бе вглъбил в себе си и бе оставил Планкет в най-далечните кътчета на съзнанието си, сякаш британският океанограф се намираше на хиляди километри от него. Съзнанието на Пит бе бронирано срещу всякакво чувство на страх от смъртта. Той пресяваше през ума си безброй планове за бягство, като преценяваше от всички страни и най-малката подробност, за да бъдат накрая всички до един изхвърлени от съзнанието му като невъзможни.

Останала бе само една възможност, която имаше някакъв, макар и минимален шанс за успех, но всичко зависеше от Джордино. Ако приятелят му не се появеше в близкия един час, след това щеше да бъде вече твърде късно.

Планкет се пресегна и стовари голямата си лапа върху рамото на Пит.

— Великолепен опит, Пит. Успя да ни изведеш от дълбоката бездна почти до повърхността на морето.

— Не бе достатъчно добър — измърмори Пит. — Изминахме толкова дълъг път, за да се провалим на самия край.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш как смяташе да се справиш без удобството на шлюзова камера, през която да напуснем този съд, и подводна транспортна капсула, с помощта на която да стигнем до повърхността?

— Първоначалната ми идея бе да се доберем дотам с плуване.

Планкет повдигна вежда.

— Надявам се, че не си очаквал да сдържаме дъха си.

— Не.

— Добре — каза Планкет удовлетворен. — Що се отнася до мен, аз ще хвърля топа още преди да съм се издигнал на тридесет метра. — Той се поколеба и погледна любопитно Пит. — Без майтап, с плуване ли мислеше?

— Една абсурдна идея, родена от отчаяние — отговори философски Пит. — Не съм толкова глупав, за да повярвам, че телата ни ще издържат на атаката на външното налягане и декомпресията.

— Ти каза, че това е била първоначалната ти идея. Имаш ли някоя друга като например да се издигнем с това чудовище от дъното?

— Започваш да загряваш.

— Повдигането на един петнадесеттонен подводен апарат може да бъде извършено само в сферата на въображението.

— Всъщност всичко зависи от Ал Джордино — отвърна сдържано Пит. — Ако е прочел мислите ми, той ще ни посрещне с една подводница.

— Но той те изостави — каза Планкет, като направи кръг с ръка, сочейки пустия морски пейзаж.

— Трябва да има някаква много основателна причина за това.

— Мистър Пит, ти знаеш, като и аз знам, че никой няма да дойде. Нито в близките часове, нито в близките дни, нито когато и да било. Ти заложи на това, че ще стане чудо, но загуби. Ако те наистина дойдат да ни търсят, то това ще бъде при останките от вашата подводна геоложка база.

Пит не отговори, а се загледа във водата. Светлините на ДСГП бяха привлекли едно ято рибки с форма на малки брадвички^[1]. Те имаха сребристи, удължени надолу и сплескани странично тела, които махаха с малките си опашки във водата, докато в долната част на стомасите им проблясваха низ луминесцентни органи. Очите им, несъразмерно големи и поместени във вертикални тръбички, гледаха нагоре. Той ги наблюдаваше, докато те се въртяха грациозно в бавни кръгове около огромния нос на „Големият Джон“.

Пит бавно се наведе напред, сякаш бе дочул нещо, след което отново се облегна назад.

— Стори ми се, че чух нещо.

— Цяло чудо е, че можем все още да чуваме при тази гърмяща музика — изсумтя Планкет. — Продъниха ми се тъпанчетата.

— Напомни ми да ти изпратя по-късно една съболезнователна картичка — каза Пит. — Или би предпочел да се откажем, да отворим люковете и да сложим край на всичко?

Той замръзна неподвижно, с поглед фокусиран в малките рибки. Над тях запълзя една огромна сянка и те като една се стрелнаха в тъмнината и изчезнаха.

— Нещо не е наред? — попита Планкет.

— Имаме си компания — отвърна Пит с усмивка от рода „нали ти казах“. Той се извърна на седалката си, наведе назад глава и погледна през горния илюминатор.

Една от подводниците на НЮМА от „Мочурливи поля“ висеше в празното пространство непосредствено над задната част на ДСГП. Джордино бе разтегнал устата си в усмивка, която беше широка като фенер от динена кора. До него адмирал Сандекър му махна оживено с ръка през големия кръгъл илюминатор.

Това бе мигът, който Пит бе очаквал, мигът, за който се беше искрено молил. Голямата меча прегръдка на Планкет свидетелстваше колко много се радваше и той.

— Дърк — каза тържествено той, — най-смирено се извинявам за моята лоша компания. Това надхвърля границите на инстинкта. Ти си един хитър негодник.

— Правя каквото мога — призна Пит с шеговита скромност.

Едва ли бяха много моментите в живота му, когато Пит бе виждал нещо дори и наполовина толкова чудесно, колкото бе усмихнатото лице на Джордино вътре в подводницата. Откъде бе дошъл адмиралът? — чудеше се той. Как бе успял да пристигне толкова бързо на мястото на действието?

Джордино не се помая и миг. Той посочи с ръка към една малка вратичка, която закриваше външния електрически контакт. Пит кимна и натисна един бутон. Вратичката се отвори, плъзгайки се вътре в един скрит прорез, и за по-малко от минута една от съчленените роботизирани ръце на подводницата свърза един кабел.

— Чувате ли ме? — ясно проехтя гласът на Джордино от високоговорителите.

— Не знаеш колко се радвам да чуя отново гласа ти, приятелю — отвърна Пит.

— Съжалявам, че закъсняхме. Другата подводница се наводни и потъна, след като стигна до повърхността. Тази получи късо съединение в акумулаторите и загубихме сума ти време, докато ги ремонтираме.

— Всичко е простено. Приятно ми е да ви видя, адмирале. Не очаквах вашето почетно присъствие тук долу.

— Престани с ласкателствата — избумтя гласът на Сандекър. — Какво ви е положението?

— Имаме пробойна, която ще прекъсне източника ни на захранване след не повече от четиридесет-петдесет минути. Иначе сме в добра форма.

— Тогава ще е по-добре да се залавяме на работа.

Без повече излишни думи Джордино започна да маневрира с подводницата, докато носът й не застана наравно с ДСГП и се обърна с лице към долната широка страна на превозното средство. След това той започна да движи манипулаторните ръце, монтирани отпред под командната сфера. Те бяха много по-малки от тези на „Големият Джон“ и бяха по-фини и сложни.

Модулните ръце на подводницата бяха предназначени да захващат няколко различни типа ръчни механизми и да ги задействат по хидравличен път. Лявата ръка завършваше с въртяща се китка, която на свой ред бе свързана с три пръста, на чиито връх имаше датчици. Те можеха да разпознаят всякакъв материал от дърво и стомана до пластмаса, памук и коприна. Само с едно леко докосване от страна на оператора, което компютърната сензорна система на свой ред усилваше, пръстите можеха сръчно да вдянат конец в ухото на малка игла и да изплетат дантела или ако случаят го изискваше, да разтрошат скала.

Плавно механичната ръка разви един маркуч, който тръгваше от един малък резервоар и завършваше накрая с голям прът, през чиято сърцевина вървеше един отвор.

Китката на дясната ръка бе снабдена с четири кръгли дискове за рязане на метал. Дисковете имаха различна режеща повърхност и в зависимост от твърдостта на материала се използваше един или друг от тях.

Пит отправи любопитен поглед към механизма на лявата ръка.

— Помня, че дисковете се съхраняваха на борда на подводницата, но откъде намери оборудването за кислородно рязане?

— Взех го назаем от една минаваща подводница — отвърна Джордино, без да се впуска в подробности.

— Логично. — В гласа на Пит звучеше една уморена примиреност. Той не бе сигурен дали приятелят му не го будалкаше.

— Започвам разделянето — каза Джордино.

— Докато вие режете метала, за да ни освободите, аз ще напомпя вътре още няколко атмосфери въздух, за да компенсирам допълнителното тегло от наводнението от пробойната.

— Разумна идея — съгласи се Сандекър. — Ще имаш нужда от всичката подемна сила, която можеш да постигнеш. Но трябва да следиш внимателно да не превишите безопасните граници на налягането, тъй като в противен случай ще имате проблеми с декомпресията.

— Декомпресията ще бъде следена от нашия компютър — увери го Пит. — Нито доктор Планкет, нито аз имаме намерение да се разболеем от кесонната болест.

Докато Пит започна да помпи сгъстен въздух вътре в командното и машинното отделение, Джордино разположи подводницата по такъв начин, че двете манипулаторни ръце да работят независимо една от друга. Ръката с трите съчленени пръста разположи дебелата заваръчна пръчка до един болт, който минаваше през една от монтажните връзки. Пръчката бе заредена с положителен заряд, докато ДСГП бе с отрицателен. Когато пръчката се допря до болта, внезапно избухна една ярка дъга. Докато зачервеният метал се топеше, през отвора на пръчката излизаше струя кислород, която изхвърляше стопения метал встрани от мястото на среза.

— Газо-дъгово рязане — обясни Пит на Планкет. — Те възнамеряват да прережат всички монтажни съединения, задвижващи валове и електрически връзки, докато командното отделение не се освободи от шасито и верижния механизъм.

Планкет кимна разбиращо към Пит. Джордино разгъна другата манипулаторна ръка и след малко рой хвърчащи искри сигнализира за това, че режещите дискове са започнали своята работа.

— Ето, това е нашият билет. Ще се понесем нагоре към повърхността с лекотата на празна бутилка от шампанско „Вьов Клико Понсарден“ със златен етикет.

— Или изпита бутилка от бира „Коорс“.

— В първата кръчма, която се изпречи на пътя ни, мистър Пит, пиенето е от мен.

— Благодаря, доктор Планкет. Приемам, при условие че имаме достатъчно подемна сила, за да ни издигне до повърхността.

— Напомпи кабината до пръсване — настоя безразсъдно Планкет. — Бих предпочел риска от кесонна болест пред сигурното удавяне.

Пит не се съгласи. Мъчителната агония, причинена от кесонната болест, от която водолазите страдаха векове наред, надхвърляше далеч представата за човешко мъчение. Смъртта бе облекчение, а оцелелите често оставаха с деформирано тяло, измъчвано от болка, която никога не намаляваше. Той не отделяше поглед от показанието на цифровия уред, докато червените числа не наближиха три атмосфери, налягането на приблизително двадесет метра. При тази дълбочина телата им можеха безопасно да издържат на натиска на повишеното налягане, изчисли той, в краткия период от време, който оставаше, преди в кръвта им да започне да се образува азотен газ.

Двадесет и пет минути по-късно той тъкмо се канеше да преразгледа оценката си, когато силен шум от скърцане и вой на метал отекна вътре в кабината. Последва го басово стържене, което поради плътността на водата се чуваше като през усилвател.

— Остава само една монтажна връзка и една опора към шасито — информира ги Джордино. — Бъдете готови да се откъснете.

— Разбрано — отвърна Пит. — Имаме готовност да изключим всички захранващи и електрически системи.

Сандекър не понасяше мисълта, че може ясно да вижда лицата на мъжете отвъд тясната междина, разделяща двата съда и да знае, че съществува голяма вероятност те да умрат.

— Как сте със запаса от въздух? — попита тревожно той.

Пит провери на монитора.

— Достатъчен, за да ни закара в къщи, ако не спираме за пица.

Чу се остро изскърцване, което ги накара да настръхнат. Командната кабина потрепери и се наклони нагоре, напред с носа. Тогава нещо поддаде и внезапно цялата конструкция се разтресе така, сякаш искаше да се освободи. Пит бързо изключи главното захранване на генератора и премина на аварийните акумулатори, за да поддържа работата на компютъра и телефона. Но изведнъж движението им нагоре рязко спря и те увиснаха неподвижно над огромното шаси на трактора.

— Стойте така — дойде вдъхващият увереност глас на Джордино. — Пропуснал съм няколко хидравлични линии.

След това той добави:

— Ще се опитам да стоя колкото се може по-близо до вас, но ако се раздалечим твърде много, телефонният кабел ще се скъса и ще загубим гласов контакт.

— Побързай. Вътре нахлува вода през някои от прерязаните линии и връзки.

— Разбрано.

— Пригответе се да отворите изходния люк и да се измъкнете с бясна скорост отвътре, когато стигнете вълните — нареди Сандекър.

— Като гъски, болни от диария — увери го Пит.

Пит и Планкет се отпуснаха за няколко секунди, заслушвайки се във воя на въртящите се дискове, които режеха тръбите. След малко кабината силно залитна встрани, последва звук от скъсване и те започнаха бавно да се издигат от върха на подводната планина, като оставиха под себе си шасито на трактора. Срязаните кабели и стопените останки от „Големият Джон“ висяха под тях като разкъсани механични вътрешности.

— Вече сме на път! — изрева Планкет.

Пит присви уста.

— Твърде бавно. Нахлулата вътре вода е намалила положителната ни подемна сила.

— Предстои ви дълго изкачване — каза Джордино. — По мои изчисления вертикалната ви скорост е само десет метра в минута.

— Ние влачим с нас двигателя, реактора, както и един тон вода. Обемът ни едва преодолява допълнителното тегло.

— С приближаването до повърхността вие трябва да започнете да се издигате по-бързо.

— Няма да стане. Водата, която влиза вътре, ще компенсира понижаването на налягането.

— Няма опасност да изгубим комуникационния кабел — каза радостно Джордино. — Аз лесно мога да следвам вашата подемна скорост.

— Голяма утеха — промърмори под носа си Пит.

— Изминати двадесет метра — каза Планкет.

— Двадесет метра — повтори като ехо Пит.

Два чифта очи не се откъсваха от показанията на дълбокомера, които светеха на дисплейния екран. Минутите бавно течаха. Никой от двамата не продумваше. Светът на здрача остана под тях и тъмносиният цвят на дълбоката вода леко избледня от приближаващата филтрирана светлина отгоре. За първи път се появи зеленият цвят, последван от жълтия. Малко ято от риби тон ги поздрави, преди да се стрелне и изчезне за миг. На сто и петдесет метра дълбочина Пит започна да различава циферблата на часовника си.

— Забавяте ход — предупреди ги Джордино. — Подемната ви скорост спадна на седем метра в минута.

Пит въведе номера на уреда, следящ утечката от пробойната. Числата, които получи на дисплея, не му харесаха.

— Нивото на водата е стигнало червената линия.

— Можеш ли да увеличиш обема на въздуха? — попита Сандекър с очевидна загриженост в гласа си.

— Не и без да получим фатална доза от кесонната болест.

— Ще успеете — каза с надежда Джордино. — Отминахте осемдесетия метър.

— Когато подемната ни скорост спадне на четири метра, хванете ни на буксир с вашите манипулатори.

— Добре.

Джордино придвижи подводницата си напред и я наклони така, че кърмата й да сочи към повърхността и той да гледа надолу към Пит и Планкет. След това той зададе на автопилота да поддържа заден ход, еднакъв с подемната скорост на кабината на „Големият Джон“. Но преди да успее да разгъне механичната ръка, той видя как ДСГП се отдалечава и разстоянието между тях започна да се увеличава. Той бързо реагира и го скъси.

— Два метра в минута — каза Пит с ледено спокойствие. — Добре е да побързаш със скачването.

— Правя го вече — изпревари го Джордино.

В мига, в който съчленената манипулаторна ръка на подводницата успя да хване като в менгеме един изпъкнал край на разкъсания корпус, кабината спря напълно.

— Достигнахме нулева плаваемост — съобщи Пит.

Джордино изхвърли останалите железни баластни тежести на подводницата и програмира компютъра на пълен заден ход. Витлата се завъртяха мощно във водата и подводницата, взела на буксир кабината на ДСГП, започна отново да се издига мъчително бавно към примамливата повърхност.

Осемдесет метра, седемдесет. Борбата да достигнат дневната светлина сякаш никога нямаше да свърши. После на двадесет и седем метра, или около деветдесет фута, тяхното изкачване спря окончателно. Водата, която пълнеше машинното отделение, нахлу вътре със силата на водна струя от пожарникарски маркуч, като минаваше през нови отвори, образувани от скъсани тръби и пресни пукнатини.

— Губя ви — каза Джордино потресен.

— Излизайте, евакуирайте се! — извика Сандекър.

Пит и Планкет не чакаха подкана. Те нямаха никакво желание „Големият Джон“ да се превърне в тяхна гробница. Кабината с хората вътре започна да потъва, като повлече и подводницата след себе си. Единственото им спасение бе вътрешното налягане на въздуха, което бе почти изравнено с водното отвън. Но това, което съдбата им бе дала, сега си го взе обратно. Водата, наводнила кабината, не можа да избере по-неподходящ момент, за да предизвика късо съединение в аварийната акумулаторна система, като изключи по този начин хидравличното задвижване на изходния люк.

Планкет панически освободи люка и се помъчи да го бутне навън, но малко по-високото външно налягане не му позволи. След това Пит застана до него и двамата опитаха заедно.

Вътре в подводницата Джордино и Сандекър наблюдаваха борбата с растящ страх. Отрицателната подемна сила се увеличаваше бързо и кабината започваше да потъва в дълбините с обезпокояваща скорост.

Люкът поддаде, сякаш го бутаха през море от гъсто лепило. Когато водата започна да нахлува през люка в кабината, Пит извика:

— Поеми си няколко пъти дълбоко въздух и не забравяй да издишваш по малко по пътя си нагоре.

Планкет кимна отсечено, пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да отстрани въглеродния двуокис от белите си дробове и задържа последния си дъх. После потопи глава в потока вода, който нахлуваше през люка, и изчезна.

Пит го последва, като изпълни докрай дробовете си с кислород, за да може да сдържи дъха си за по-дълго време. Той приклекна на ръба на люка и се тласна нагоре. В този момент Джордино освободи хватката на механичната ръка и последните останки от ДСГП потънаха в пустата бездна.

Пит не можеше да знае, но той напусна кабината на дълбочина четиридесет и два метра, или сто тридесет и осем фута от проблясващата повърхност, която му се струваше, че се намира на десет километра от него. Той би дал годишната си заплата за чифт плавници. Също така му се искаше да бе с петнадесет години по-млад. Доста често в миналото, в късните си юношески и ранни младежки години, той се бе гмуркал свободно до осемдесет фута, докато плуваше с шнорхел покрай Нюпорт Бийч в Калифорния. Тялото му все още бе в добра физическа форма, но времето и изпълненият му с премеждия живот си бяха казали думата.

Той заплува нагоре с мощни и равномерни движения на ръцете и краката си, като от време на време издишваше по малко въздух, за да не допусне разширяващите се газове в дробовете му да разкъсат капилярите и да вкарат мехурчета газ директно в кръвообращението му, предизвиквайки по този начин въздушна емболия.

Блясъкът на слънцето танцуваше по повърхността, като изпращаше лъчи от светлина в плитчините. Той откри, че се намираше в сянката на два съда. Без подводни очила той можеше само смътно да различи размазаните очертания на дъната им. Единият от тях приличаше на голяма лодка, докато другият бе направо с чудовищни размери. Той промени посоката си, така че да изплува между тях и да си спести някоя и друга цицина по главата. Под него Джордино и Сандекър ги следваха с подводницата, подобно на група привърженици, които окуражават с викове любимия си плувец по време на плувно състезание.

Той заплува успоредно с Планкет, който бе здравата загазил. По-възрастният мъж изглеждаше така, сякаш всички сили бяха изцедени от мускулите му. На Пит му бе ясно, че Планкет бе на ръба да изгуби съзнание. Той го сграбчи за яката и го повлече след себе си.

Пит издиша последното количество въздух, което бе събрал в дробовете си. Помисли си, че никога няма да достигне повърхността. Кръвта пулсираше в ушите му. В този миг, тъкмо когато той събираше целия си останал запас от физически сили, за да направи последно усилие, Планкет се отпусна във водата. Британецът бе направил героичен опит да не изпадне в безсъзнание, но не бе добър плувец.

На Пит започна да му притъмнява пред очите и в главата му започнаха да избухват фойерверки. Липсата на кислород изтощаваше мозъка му, но желанието му да достигне до повърхността бе по-силно от всичко. Морската вода започна да щипе очите му и да влиза в ноздрите му. Секунди го деляха от удавянето, но той в никакъв случай не бе решен да се предава.

Той събра последните остатъци от бързо гаснещите си сили и направи последен опит да достигне вълните. Като дърпаше отпуснатото тяло на Планкет, той започна да удря яростно с крака и да гребе със свободната си ръка като обезумял. Той виждаше блясъка на светлината, която се отразяваше от вълните като от огледало. Вълните изглеждаха примамливо близки, но въпреки това сякаш се отдалечаваха непрекъснато от него.

Той чу един тъп и силен звук, сякаш нещо се стовари тежко във водата. Изведнъж от двете му страни във водата се появиха четири черни фигури. Две от тях сграбчиха Планкет и го отнесоха. Една от другите пъхна мундщука на дихателния си апарат в устата на Пит.

Останал почти без дъх, той пое една огромна глътка въздух, след което последва втора, трета, докато водолазът не отдели леко мундщука от устата му, за да подиша малко и той. Това бе добрият стар въздух, обичайната смес от азот, кислород и дузина други газове, но на Пит му се стори, че вкусът му бе съчетание от кристалночистия въздух от Скалистите планини в Колорадо и уханието на борова гора след дъжд.

Главата на Пит се показа над водната повърхност и той зяпна слънцето така, сякаш никога не беше го виждал преди. Небето никога не бе изглеждало така синьо, а облаците така бели. Морето бе спокойно, гребените на вълните се издигаха на не повече от половин метър височина.

Спасителите му се опитаха да го подкрепят отстрани, но той ги отпрати с едно свиване на раменете. Обърна се и се понесе по гръб. Погледът му срещна огромната кула на една атомна подводница, която се извисяваше над него. След това той съзря джонката. Откъде, по дяволите, се бе взела тя? — зачуди се той. Подводницата обясняваше флотските водолази, но китайската джонка?

На джонката имаше тълпа от хора, наредени един до друг край релинга. В повечето от тях той позна своя екип от подводната геоложка база. Те крещяха радостно и махаха с ръце като луди. Той съзря Стейси Фокс и й махна в отговор.

Загрижеността и вниманието му бързо се върнаха обратно към Планкет, но той видя, че не е трябвало да се тревожи. Едрият британец вече лежеше на палубата върху корпуса на подводницата, обграден от моряци от американския флот. Те бързо го докараха в съзнание и той започна да кашля и да повръща през борда.

Подводният апарат на НЮМА се показа на повърхността почти на една ръка разстояние. Джордино бързо цъфна на люка на кулата, като изглеждаше досущ като човек, който току-що е спечелил джакпот от лотарията. Той бе толкова близо, че можеше спокойно да разговаря с Пит, без да повишава глас.

— Видя ли каква бъркотия създаде? — засмя се той. — Скъпичко ще ни струва това.

Макар и щастлив и радостен, че е отново сред живите, лицето на Пит внезапно се изпълни с гняв. Твърде много бе разрушеното и, както той все още не знаеше, твърде много бяха загиналите. Когато отговори, гласът му бе напрегнат и неестествен.

— Нито на мен, нито на теб. Но този, който е отговорен за това, ще плати скъпо и прескъпо за всичко.