Клайв Къслър
Дракон (33)

32

— Само да знаеха какво става зад гърба им, хората щяха да подпалят Вашингтон — каза Сандекър, докато равните поля на Вирджиния летяха покрай тъмните бронирани прозорци на специалния подвижен команден център, дегизиран като автобус на известна в цялата страна автобусна линия.

— Ние сме в положение на война, в която сме затънали до гуша — промърмори заместник-директорът на екипа МЕР. — И никой не знае за това, освен ние.

— Прав си за войната — каза Пит, като съзерцаваше една чаша с газирана вода, която държеше в ръка. — Не мога да повярвам, че тия типове са имали смелостта да отвлекат Лорън и сенатор Диас в един и същи ден.

Кърн сви рамене.

— Сенаторът излязъл от рибарската си вила в шест часа тази сутрин, влязъл с лодка в едно езеро, което не е много по-голямо от градинско езерце и изчезнал.

— Как разбрахте, че не е било самоубийство или нещастен случай, при който той да се е удавил?

— Нямаше труп.

— Тази сутрин сте драгирали и претърсили цялото езеро? — попита скептично Пит.

— Въобще не сме използвали такива примитивни методи. Отклонихме нашия най-нов шпионски спътник и го разположихме над района. Нямаше труп нито над водата, нито под нея.

— Разполагате с технология, която може да открие от космоса толкова малък обект като човешко тяло под водата?

— Все едно че нищо не си чул — каза Кърн с лека усмивка. — Просто ми повярвай, когато казвам, че втори японски екип от професионални полеви агенти са отвлекли Диас посред бял ден, заедно с лодката и извънбордовия му двигател, като са успели да извършат всичко това под погледа на поне пет други рибари, които се кълнат, че нищо не са забелязали.

Пит погледна Кърн.

— Отвличането на Лорън обаче бе забелязано.

— Да, разбира се, от Ал и Франк, които са се досетили какво става. Но зрителите по трибуните са били съсредоточени в състезанието. Ако някой от тях е погледнал случайно към Лорън по време на всеобщата възбуда от надпреварата по пистата, всичко, което той би видял, е жена, която влиза в една лимузина по свое собствено желание.

— Това, което провали умело съставения план на похитителите — каза Сандекър, — бе, че вие сте разбрали, че я отвличат и сте започнали веднага да ги преследвате. Благодарение на бързите ви действия се потвърди също така и японската връзка зад отвличането на сенатора Диас.

— Този, който е ръководил отделните заговори, е бил много добър — съгласи се Кърн. — Твърде добър за Кръвното червено братство.

— Терористичната организация — каза Пит. — Те са били зад това?

— Това е, което искат да ни накарат да си помислим. Във ФБР се е получило телефонно обаждане от някой, който се е представил за техен член и е поел отговорността. Класически опит за отвличане на вниманието ни. Ние успяхме да прозрем истината за по-малко от минута.

— Ами хеликоптерът, който управляваше лимузината? — попита Пит. — Проследихте ли го?

— До Хамптън Роудс. Там той се взривил във въздуха и паднал във водата. В този момент един спасителен екип от военноморските сили трябва да се спуска там под вода.

— Бутилка скоч, че няма да открият трупове.

Кърн погледна проницателно Пит.

— Облог, който вероятно ще спечелиш.

— Някакви следи от лимузината, която се изплъзна?

Кърн поклати глава.

— Все още никакви. Тя вероятно е била скрита и изоставена, след като са прехвърлили депутатката Смит в друго превозно средство.

— Кой се занимава с издирването?

— ФБР. Най-добрите им полеви агенти вече сформират екипи за разследване и събират всички известни данни.

— Смяташ, че това е свързано с нашето издирване на колите бомби? — попита Джордино, който заедно с Пит и Манкузо бе прибран от Кърн и Сандекър на няколко мили от мястото на катастрофата.

— Възможно е това да е предупреждение от тяхна страна да преустановим търсенето — отвърна Кърн. — Но всички се съгласихме, че стремежът им е бил да разтурят сенатската анкетна комисия и да елиминират законодателите, които ковяха законопроект за орязване на японските инвестиции в САЩ.

Сандекър запали една от скъпите си пури, след като отряза края й.

— Президентът се намира в изключително трудно положение. Дотогава, докато има шанс Смит и Диас да са живи, той не може да позволи новината за отвличането да бъде съобщена на медиите. Един господ знае каква врява ще се вдигне, ако Конгресът и обществеността научат за това.

— Поставени сме в изключително трудно положение — каза мрачно Кърн.

— Щом не е Кръвното червено братство, тогава кой е? — попита Джордино, докато палеше една пура, която бе свил от запасите на адмирал Сандекър във Вашингтон.

— Само японското правителство разполага с възможности за такава сложна операция за отвличане — размишляваше Пит.

— Доколкото можем да установим — каза Кърн, — министър-председателят Юнширо и неговият кабинет не са пряко замесени. Много е вероятно те да нямат представа какво става зад гърба им. Това не е рядко срещано явление в японската политика. Подозираме една свръхтайна организация, съставена от богати индустриалци ултранационалисти и лидери от подземния свят, които са предприели поход за разширяване и защита на растящата икономическа империя на Япония, както и на техните собствени интереси. Точните сведения, които получихме от група „Хонда“ и други източници, водят към един изключително влиятелен негодник на име Хидеки Сума. Шоуолтър е сигурен, че Сума е главното действащо лице зад колите бомби.

— Много гаден тип — добави Сандекър. — Хитър, с чувство за реалност, той е съвършен манипулатор, който в продължение на три десетилетия е дърпал конците на японските политици.

— Както и баща му три десетилетия преди него — каза Кърн и се обърна към Манкузо. — Франк е експерт относно фамилията Сума. Той е събрал една обемиста папка с информация за тях.

Манкузо седеше на един голям въртящ се стол и пиеше газиран сок от корени на различни растения, тъй като в командния автобус на Агенцията за национална сигурност алкохолните напитки не бяха позволени. Той вдигна поглед.

— Сума — баща или син? Какво желаете да узнаете?

— Кратка история на тяхната организация — отвърна Кърн.

Манкузо отпи няколко глътки от чашата си и погледна към тавана, сякаш подреждаше мислите си. След това започна да говори така, сякаш разказваше съдържанието на книга пред ученици в час по английски език.

— По време на японската офанзива през Втората световна война японските армии конфискували огромни количества плячка от религиозни ордени, банки, търговски корпорации и хазните на падналите правителства. Това, което започнало като малко ручейче от Манджурия и Корея, скоро се превърнало в пълноводен поток, когато Китай и цялата югоизточна Азия, Малая, Сингапур, Холандска Източна Индия и Филипините паднали под свирепия ботуш на настъпващата империя на изгряващото слънце. Може само да се гадае за общото количество на откраднатото злато, скъпоценни камъни и безценни предмети, но по обща оценка стойността им е около двеста милиарда, повтарям двеста милиарда долара по сегашни цени.

Сандекър поклати глава.

— Умът ми не го побира.

— Само кюлчетата злато се изчисляват на над седем хиляди тона.

— И всичко е отишло в Япония? — попита Джордино.

— Отивало е до хиляда деветстотин четиридесет и трета година. След това американските бойни кораби и особено нашите подводници са прекъснали потока. Архивите сочат, че повече от половината плячка е била изпратена във Филипините, за да бъде описана и оттам препратена към Токио. Към края на войната обаче тя е била заровена на тайни места из островите и станала известна като „златото на Ямашита“.

— Къде е мястото на фамилията Сума във всичко това? — попита Пит.

— Стигам до тях — каза Манкузо. — Окупационните войски били последвани от японски престъпни групи, които бързо сложили ръка върху влоговете в банките, националните съкровища и богатствата на частните лица, всичко в името на императора. Двама второстепенни агенти от една престъпна организация, известна като „Черното небе“, която управлявала престъпния свят на Япония след началото на века, дезертирали и основали свое собствено общество, което нарекли „Златните дракони“. Единият е бил Корори Йошишу. Другият — Кода Сума.

— Кода е бащата на Хидеки — заключи Сандекър.

Манкузо кимна.

— Йошишу е бил син на дърводелец от един храм в Киото. Баща му го изпъдил от дома, когато бил на десет години. Постъпил в редиците на „Черното небе“ и се издигнал в неговата йерархия. През хиляда деветстотин двадесет и седма, на осемнадесетгодишна възраст, шефовете му уреждат той да постъпи в армията, където Йошишу изкусно се издигнал до чин капитан до завладяването на Манджурия от имперската армия. Започнал да се занимава с пренасяне на хероин, което донесло на бандата стотици милиони долари печалба, която била поделена с армията.

— Почакай — каза Джордино. — Казваш, че японската армия е била замесена в търговия с наркотици?

— Те са въртели бизнес, на който наркобароните от Колумбия биха могли само да завиждат — отвърна Манкузо. — Съвместно с главатарите на японските банди военните въртели търговия с опиум и хероин, принуждавали окупираното гражданство да участва в нагласени лотарии и да играе хазартни игри в игрални домове, както и контролирали продажбата на стоки на черния пазар.

Автобусът спря на един червен светофар и Пит погледна в лицето един шофьор на камион, който напразно се мъчеше да пробие с поглед тъмните стъкла на прозореца. Макар че Пит зяпаше през прозореца, умът му следеше всяка дума на Манкузо.

— Кода Сума е бил на същата възраст като Йошишу, първороден син на обикновен моряк от имперските военноморски сили. Баща му го принудил да постъпи във флота, но той дезертирал и е бил вербуван от мафиотите на „Черното небе“. Приблизително по същото време, когато вкарали Йошишу в армията, главатарите на бандата замазали провинението на Сума за дезертьорство и го възстановили отново във флота, този път само че като офицер. Като раздавал услуги и бутал пари в необходимите ръце, той бързо се издигнал до чин капитан. Тъй като били агенти от една и съща престъпна групировка, съвсем естествено е било те да работят заедно. Йошишу координирал операциите за хероина, докато Сума систематизирал плячката и уреждал транспортирането й чрез имперските военноморски съдове.

— Колосални кражби, които да сложат край на всички кражби — отбеляза мрачно Джордино.

— Целият обхват на тази мрежа никога не ще може да бъде документиран.

— Стойността на плячката е била по-голяма дори в сравнение с ограбването на Европа от нацистите? — попита Пит, като отваряше втора бутилка с газирана вода.

— Далеч по-голяма — отвърна Манкузо, като се усмихваше. — Тогава, както и сега, японците са се интересували повече от икономическата страна на нещата — злато, скъпоценни камъни, твърда валута — докато нацистите са се съсредоточили върху шедьоври на изкуството, скулптурата и редки ценни предмети. — Изражението му внезапно стана отново сериозно. — Следвайки японските сили в Китай и останалата част от югоизточна Азия, Йошишу и Сума доказали способностите си на заговорници от най-престъпен вид. Подобно на героите от книгата на Хелър „Параграф 22“, те сключвали изгодни сделки с враговете си. Продавали луксозни стоки и военни материали на Чан Кай Ши, като установили доста добри приятелски отношения с генералисимуса, комбина, която им донесла огромни дивиденти, след като комунистите завзели Китай и по-късно, когато китайското правителство се преместило във Формоза, станал по-късно Тайван. Те купували, продавали, плячкосвали, внасяли и изнасяли контрабандни стоки, изнудвали и убивали в нечувани мащаби, като обезкървявали всяка страна, в която им стъпел кракът. Излишно е да се споменава, че Йошишу и Сума са играели според правилата на играта „едно за теб, две за мен“, когато са описвали плячката и са я поделяли с имперските сили.

Пит стана от стола си и се протегна, като с лекота докосна тавана на автобуса.

— Каква част от общата плячка е стигнала в действителност до Япония?

— Малък процент от нея влязъл в имперската военна хазна. По-лесно преносимите съкровища, скъпоценните камъни и платината Сума и Йошишу успешно внесли тайно в Токио с помощта на подводници и ги скрили в една ферма в провинцията. Огромната маса от кюлчета злато останала на главния остров на Филипините Лусон. Те били съхранявани в тунели с дължина стотици километри, прокопани от хиляди военнопленници от съюзническите армии, използвани за робски труд. Японците ги принуждавали да работят, докато умрат от изтощение или ги екзекутирали, за да запазят в тайна местоположението на скритата военна плячка, за да могат да я приберат обратно след войната. Аз открих един тунел в Корегидор, който съдържаше костите на триста пленника, които са били погребани живи.

— Защо това никога не е било предоставяно на вниманието на обществеността? — попита Пит.

Манкузо сви рамене.

— Не мога да кажа. Едва след като изминаха четиридесет години, в няколко книги се спомена нещо за това варварство. Но тогава от похода на смъртта в Батаан и армиите от американски, британски и филипински войници, загинали в концентрационните лагери, бяха останали само смътни спомени.

— Германците все още ги преследва кошмарът на холокоста — размишляваше Пит, — но японците излязоха почти неопетнени от жестокостите, извършени от тях.

Лицето на Джордино бе мрачно.

— Има ли съкровища, които японците да са взели обратно след войната?

— Някои от тях са били изкопани от японски строителни компании, които са претендирали, че помагат на Филипините да се възстановят от опустошенията на войната чрез разработване на различни проекти за изграждане на промишлеността. Естествено, те работили в такива райони, под чиято повърхност е имало заровена плячка. Друга част е била открита от Фердинанд Маркос, който изнесъл няколкостотин тона злато извън страната и дискретно го превърнал във валута на световните пазари. Доста голям дял бил открит и отмъкнат от Сума и Йошишу двадесет години по-късно. Може би някъде около седемдесет процента от плячката е все още заровена и може никога да не бъде открита.

Пит погледна въпросително Манкузо.

— Какво е станало със Сума и Йошишу след края на войната?

— Тези типове въобще не са били глупави. Още през хиляда деветстотин четиридесет и трета те видели в листенцата чай на дъното на чашките си бъдещото поражение и започнали да градят планове за по-нататъшното си оцеляване по един грандиозен начин. Тъй като нямал намерение да загине в бой по време на завръщането на Макартър в Лусон, нито да извърши ритуално самоубийство поради унижението от разгрома, Сума поел командването на една подводница. След това като награбили здравата от императорския дял, те отплавали за Валпараисо в Чили, където живели пет години в луксозен комфорт. Когато Макартър се ангажирал в корейската война, опитните крадци се върнали вкъщи и станали първокласни организатори. Сума посветил гения си на икономическите и политическите интриги, докато Йошишу затвърдил своята власт над подземния свят и новото поколение азиатски безскрупулни търговци. За десет години те успяват да станат най-влиятелните фигури в Далечния изток.

— Двама големи сладури — каза саркастично Джордино.

— През хиляда деветстотин седемдесет и трета Кода Сума починал от рак — продължи Манкузо. — Подобно на двойка гангстери от времето на Сухия режим синът на Сума, Хидеки, и Йошишу се споразумели да разделят огромната организация на клонове, които да се занимават с различни видове дейности. Йошишу ръководел престъпните дела, докато Хидеки създал могъща база в правителството и промишлеността. Макар че старият мошеник се оттеглил почти изцяло, той участвал активно в редица дела, давал напътствия на настоящите престъпни лидери на „Златните дракони“ и от време на време осъществявал по някое и друго съвместно начинание със Сума.

— Според група „Хонда“ — информира ги Кърн, — Сума и Йошишу са обединили сили, за да обезпечат построяването на ядрената инсталация и реализирането на проекта „Кайтен“.

— Проекта „Кайтен“? — повтори Пит.

— Тяхното кодово наименование за операцията с колите бомби. В буквален превод на английски означава „промяна в небето“. Но за японците то има по-широк смисъл, като „раждане на нов ден, голяма промяна в хода на събитията“.

— Но Япония претендира, че е забранила въвеждането на ядрените оръжия — позволи си да възрази Пит. — Изглежда дяволски странно как Сума и Йошишу са могли да построят инсталация за производство на ядрени оръжия, без правителството да знае или подкрепя това.

— Политиците не ръководят Япония. Конците се дърпат от лица, които се намират зад кулисите на държавната бюрокрация. Не бе тайна, когато Япония построи реактор размножител с бързи електрони за течни метали. Но това, което широката публика не знаеше, бе, че успоредно с функционирането му като източник на енергия той произвеждаше също така и плутоний и превръщаше литий в тритий, основните компоненти за термоядрените оръжия. Предположението ми е, че министър-председателят Юнширо е дал тайната си благословия за ядрен арсенал, колкото и неохотно да е сторил това, поради риска от обществен скандал. За проекта „Кайтен“ обаче той умишлено е бил държан в неведение.

— Тяхната представа за държавно управление явно доста се различава от нашата — каза Сандекър.

— Група „Хонда“ установила ли е местонахождението на ядрената инсталация? — Пит попита Кърн.

— Те са стеснили обхвата на търсене до площ от шестдесет квадратни километра около подземния град Едо.

— И все още не могат да я открият?

— Джим Ханамура смята, че градът има дълбоки тунели, които го свързват с инсталацията. Съвършено прикритие. Няма постройки над земята или пътища, които да я издават. За хилядите хора, които живеят и работят в Едо, се доставят огромни количества провизии, които след това се изхвърлят под формата на отпадъци. На този фон всякакъв тип ядрено оборудване или материали биха могли да бъдат тайно внесени или изнесени.

— Някакви следи, които да водят към детонационния център? — попита Джордино.

— Център „Дракон“?

— Така ли го наричат?

— Те имат имена за всичко — усмихна се Кърн. — Нищо съществено. В последния си доклад Ханамура съобщаваше, че е по следите на нещо, което има връзка с някаква картина.

— Това наистина има много дълбок смисъл — заяде се Джордино.

Вратата в задната част на автобуса се отвори и откри едно тясно и претъпкано помещение, в което се помещаваше комуникационното отделение. От него излезе един мъж и подаде три листа хартия на Кърн.

След като очите му обходиха бързо текста по тях, лицето му придоби покрусено изражение. Накрая, след като стигна до края на третата страница, той удари с кокалчетата на ръката си по облегалката на стола, шокиран от прочетеното.

— О, боже мой.

Сандекър се наведе към него.

— Какво има?

— Това е доклад от Мел Пенър в Палау за текущото развитие на нещата. Той казва, че Марвин Шоуолтър е бил отвлечен на път за посолството. Една двойка американски туристи са съобщили, че са видели двама японци да влизат в колата на Шоуолтър, когато той спрял поради изпречил се на пътя му камион на една пресечка от посолството. Мъжът и съпругата му са съобщили за това в посолството само поради американския регистрационен номер на колата и изненадата, показана от шофьора, когато двамата натрапника са скочили в колата. Не са успели да видят нищо повече, тъй като до тях спрял един туристически автобус и им препречил погледа. Когато те отново можели да виждат улицата, колата на Шоуолтър била изчезнала в движението.

— Продължавай.

— Джим Ханамура е закъснял с рутинното си обаждане, което трябва да прави на всеки седемдесет и два часа. В последния си доклад до Пенър Джим съобщил, че потвърждава със сигурност местонахождението на ядрената инсталация на триста и петдесет метра под земята. Основната й част се намира на четири километра северно от град Едо, с който тя е свързана посредством електрически влак. През серия от тунели този влак отива също така и до арсенали, пещери за отпадъци и технически офиси.

— Има ли още? — попита Сандекър с лека настойчивост.

— Ханамура продължил със съобщението, че е попаднал на сигурна следа към център „Дракон“. Това е всичко.

— Някаква вест за Рой Орита? — попита Пит.

— Само едно мимолетно споменаване.

— И той ли е изчезнал?

— Не, Пенър не казва това. Той просто споменава, че Орита настоява да остане в сянка, докато придобием по-ясна представа за положението.

— Бих казал, че гостите водят срещу отбора на домакините с три на едно — каза философски Пит. — Те отвлякоха двама от нашите законодатели, отсякоха ръцете на група „Хонда“ и „Кадилак“ и накрая, което е най-лошото, те знаят какво търсим и откъде идваме.

— Сума държи всички силни карти — съгласи се Кърн. — По-добре веднага да информирам мистър Джордън, за да може той да предупреди президента.

Пит се наведе над облегалката на стола си и втренчи безизразен поглед в Кърн.

— Защо се безпокоиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Не виждам основания за паника.

— Президентът трябва да бъде предупреден. Ние не сме изправени само пред заплахата от ядрен шантаж, но и пред политически откуп за Диас и Смит. Всеки момент Сума може да стовари брадвата си върху нас.

— Не, няма. Поне не сега.

— Откъде знаеш? — поиска да узнае Кърн.

— Нещо възпира Сума. Той има цяла армада от онези скрити коли бомби. Всичко, от което той се нуждае, е да подкара една от тях по улиците на Манхатън или Лос Анджелис и да уплаши до смърт Белия дом и американската общественост. Той буквално е хванал правителството за скротума. Но какъв е следващият му ход? Прави се на дребен похитител. Не, съжалявам. Нещо не върви както трябва. Сума не е готов за главното действие. Струва ми се, че увърта.

— Мисля, че Дърк има право — каза Манкузо. — Възможно е агентите на Сума да са внесли тайно колите бомби, преди да са успели да въведат в действие детонационния команден център.

— В това има логика — заключи Сандекър. — Значи все още може да имаме време да изпратим нова група, за да го намери и неутрализира.

— В момента всичко зависи от Ханамура. — Кърн се поколеба, измъчван от опасения. — Можем само да се надяваме той да е открил център „Дракон“. Но ние трябва също така да имаме предвид и твърде реалната възможност той да е мъртъв или заловен от силите за сигурност на Сума.

Те се умълчаха, докато равнините на Вирджиния летяха край прозорците на автобуса. Листата на дърветата грееха със златни багри под лъчите на есенното слънце. Малцина от хората, които вървяха край пътя, обръщаха внимание на минаващия автобус. Ако някой от тях бе зърнал табелата с името на компанията върху предното стъкло над шофьора, той щеше просто да си помисли, че това е група туристи, които обикалят бойните полета на Гражданската война.

Накрая Сандекър изказа на глас мисълта, която бе в глава на всички:

— Само да знаехме каква нишка разплита Ханамура…