Клайв Къслър
Дракон (3)

2

Ужасната воня и шокиращата гледка разтърсиха Стеен до основи. Трябваше му цяла минута, за да се възстанови. След това той бутна настрана стола с отвратителния му собственик и се наведе над радиото.

За късмет циферблатът за радиочестотите бе изписан с арабски цифри. След няколко минути на проби и грешки той откри правилните превключватели и извика капитан Корволд на „Нарвик“.

Корволд се обади веднага.

— Слушам ви, мистър Стеен — отвърна той с официален тон. — Какво открихте?

— Капитане, тук се е случило нещо зловещо. Досега установихме, че корабът е бил изоставен с един труп, този на радиста, който е изгорял до неузнаваемост.

— Има ли пожар на борда?

— Никаква следа. Компютризираната система за автоматично управление е включила само зелените лампички на противопожарните системи.

— Някакви видими причини защо екипажът се е качил на лодките? — попита Корволд.

— Няма такива. Екипажът изглежда е напуснал панически кораба, след като е направил опит да го потопи.

Устните на Корволд се изопнаха. Кокалчетата на ръката му побеляха от силата, с която той стисна слушалката.

— Повтори отново.

— Кингстоновите клапи са били отворени и блокирани в това положение. Андерсон сега работи по тяхното затваряне.

— Защо, по дяволите, им е притрябвало на екипажа да потопяват един здрав кораб с хиляди нови коли на борда? — попита неразбиращо Корволд.

— Ситуацията трябва да се разглежда с известна доза подозрение. Нещо на борда не е наред. Трупът на радиста е ужасен. Той изглежда така, сякаш е бил опечен на шиш.

— Искаш ли корабният лекар да дойде при вас?

— Нищо не може да направи добрият доктор тук, освен аутопсия.

— Разбрано — отвърна Корволд. — Ще остана на позиция още тридесет минути, след което тръгвам да търся изчезналите лодки.

— Свързахте ли се с компанията, сър?

— Изчаквам, докато се уверите, че не е останал нито един жив от тамошния екипаж, който да оспори нашия иск за стоката. Довършете разследването. Веднага щом сте сигурни, че корабът е изоставен, аз ще изпратя съобщение до директора на нашата компания, с което ще го уведомя, че поставяме „Дивайн стар“ под наше разпореждане.

— Инженер Андерсон вече се е заел със задачата по затварянето на кингстоновите клапи и изпомпва водата от трюма. Имаме захранване и можем да потеглим след малко.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Корволд. — Течението ви носи към един британски океанографски кораб, който е заел стационарна позиция.

— На какво разстояние?

— Приблизително дванадесет мили.

— Достатъчно далече са.

Корволд не можеше да измисли нищо друго какво да каже. Накрая той просто промълви:

— Късмет, Оскар. Успешно плаване до пристанището.

След това той прекъсна връзката.

Стеен се извърна от радиото, като избягваше с поглед обезобразения труп на стола. Усети как го полазиха ледени тръпки. Той почти очакваше да види призрачния капитан на „Летящия холандец“ да крачи напред-назад по мостика. Няма нищо по-отвратително от един изоставен кораб, помисли мрачно той.

Той нареди на Сакагава да намери и преведе корабния дневник и изпрати останалите двама моряка да претърсят палубите с колите, докато той систематично провери помещенията на екипажа. Изпитваше чувството, че върви през къща, обитавана от призраци.

Ако не се брояха няколкото пръснати дрехи, всичко изглаждаше така, сякаш екипажът щеше да се завърне всеки момент. За разлика от безпорядъка на мостика тук нещата си бяха на мястото и личеше, че стаите са били обитавани. В каютата на капитана имаше поднос с две чаши за чай, които като по чудо не бяха паднали на пода по време на бурята. Върху леглото бе положена униформа, а на покрития с килим палубен под една до друга се мъдреха чифт излъскани до блясък обувки. От стената върху подреденото и чисто бюро, бе паднала една рамкирана снимка на една жена с тримата си сина в юношеска възраст.

Стеен се поколеба. Не му се искаше да надзърта в тайните и спомените на други хора. Чувстваше се като нежелан натрапник.

Кракът му ритна нещо, което лежеше под бюрото. Той се наведе и вдигна предмета. Това бе един деветмилиметров пистолет. Автоматичен австрийски „Стейр ГБ“. Той го пъхна зад колана на панталоните си.

Сепна го иззвъняването на един монтиран върху стената хронометър и той можеше да се закълне, че почувства как косата му се изправя. Завърши претърсването и си плю на петите обратно до мостика.

Сакагава седеше в щурманската кабина, вдигнал крака върху малко шкафче и разглеждаше корабния дневник.

— Виждам, че си го намерил — каза Стеен.

— В едно от отворените куфарчета. — Той се върна на първите страници и зачете: — „Дивайн стар“, седемстотин фута, пуснат на вода на 16 март 1988 г. Експлоатиран и притежаван от Сушимо Стиймшип Кампъни, Лимитед. Пристанище на домуване Кобе. По време на този курс той превозва седем хиляди двеста осемдесет и осем нови автомобила „Мурмото“ до Лос Анджелис.

— Някакви следи, които да сочат причината, поради която екипажът го е напуснал? — попита Стеен.

Сакагава поклати озадачено глава.

— Не се споменава нищо за бедствие, чума или бунт. Няма съобщение и за тайфуна. Последната записка в дневника е малко странна.

— Прочети я.

На Сакагава му трябваха няколко секунди, за да се увери, че английският му превод на японските йероглифи е горе-долу правилен.

— Всичко, което мога да схвана от нея, е: „Времето се влошава. Вълнението се усилва. Екипажът страда от непозната болест. Всички повръщат, включително капитанът. Подозренията са за хранително отравяне. Нашият пътник, мистър Ямада, високопоставен директор на фирма, по време на истеричен пристъп поиска от нас да напуснем и потопим кораба. Капитанът смята, че мистър Ямада е получил нервна криза и нареди да го поставят под арест в каютата му“.

Стеен погледна надолу към Сакагава с безизразно лице.

— Това е всичко?

— Последната записка — каза Сакагава. — Няма друга.

— Коя е датата?

— Първи октомври.

— Това е преди два дена.

Сакагава кимна разсеяно.

— Те трябва да са избягали от кораба малко след това. Повече от странно е, че не са взели дневника със себе си.

Бавно, без да бърза, Стеен влезе в свързочното помещение. Умът му се напрягаше да разбере смисъла на последната записка в дневника. Внезапно се спря и протегна ръка, за да се подпре на рамката на вратата. Стаята се завъртя пред очите му. Прилоша му. В гърлото му се покачи жлъчен сок, който той с усилие преглътна надолу. След малко пристъпът изчезна така бързо, както бе дошъл.

Той отиде с неравномерна стъпка до радиото и извика „Нарвик“.

— Първи офицер Стеен вика капитан Корволд. Край.

— Да, Оскар — отговори Корволд. — Продължавай.

— Не си губете времето да търсите лодките. От дневника на „Дивайн стар“ може да се предположи, че екипажът е напуснал кораба преди тайфунът да ги връхлети с пълна сила. Те са заминали преди близо два дни. Досега ветровете може да са ги закарали на двеста километра оттук.

— При условие, че са оцелели.

— Което е малко вероятно.

— Добре, Оскар. Съгласен съм. Безполезно е да ги търсим. Сторихме всичко, което се очакваше от нас. Известих за бедствието американските морски спасителни екипи в Мидуей и Хаваи, както и всички съдове в района. Веднага щом достигнете скоростта, при която корабът се подчинява на руля, ние ще подновим курса си към Сан Франциско.

— Разбрано — отвърна Стеен. — Отивам в машинното, за да видя докъде е стигнал Андерсон.

Стеен едва бе свършил съобщението си, когато корабният телефон иззвъня.

— Тук е мостикът.

— Мистър Стеен — каза един отпаднал глас.

— Да, какво има?

— На телефона е матрос Арне Мидгаард, сър. Можете ли да слезете веднага на товарна палуба С? Мисля, че открих нещо.

Гласът на Мидгаард секна внезапно и Стеен дочу шум от повръщане.

— Мидгаард, лошо ли ти е?

— Моля, побързайте, сър.

Връзката се прекъсна.

Стеен извика на Сакагава:

— Кой бутон да натисна за машинното?

Никой не отговори. Стеен се върна в щурманската кабина. Сакагава седеше вътре блед като платно и дишаше учестено. Той вдигна поглед и заговори, като мъчително си поемаше дъх за всяка дума.

— Четвъртият бутон… звъни в машинното.

— Какво ти е? — попита с тревога Стеен.

— Не знам. Чувствам се… ужасно… повърнах два пъти.

— Дръж се — рязко каза Стеен. — Ще събера другите и се махаме от този кораб на смъртта.

Той сграбчи телефона и позвъни в машинното. Никой не отговори. Обля го вълна от страх. Страх от някаква неизвестна сила, което ги поразяваше. Той си представи как целият кораб е изпълнен с дъх на смърт.

Стеен хвърли един бърз поглед върху схемата на палубите, поставена върху една от преградните стени, и се спусна стремглаво надолу по вертикалната стълба, като взимаше по шест стъпала наведнъж. Опита се да затича към огромните трюмове, където бяха разположени колите, но стомахът му се сви в пристъп на гадене и той закрета, олюлявайки се по коридора, като пияница по някоя задна уличка.

Накрая той влезе в товарната палуба С, препъвайки се през прага на вратата. На сто метра по посока на кърмата и носа пред него се простираше едно огромно море от автомобили с най-различни цветове. Удивителното бе, че въпреки люшкането от бурята и крена на кораба те всички стояха стабилно по местата си.

Стеен изкрещя неистово, търсейки Мидгаард. Гласът му отекна в стоманените стени. Единственият отговор бе тишината. Изведнъж той забеляза нещо. Една особеност, която изпъкваше на фона на общото еднообразие от подредените коли, също както човек, който единствен държи плакат в море от хора.

Предният капак на една от колите бе вдигнат.

Той се заклатушка между дългите редици, като падаше връз врати и калници, наранявайки коленете си в издадените напред брони на колите. Когато се доближи до колата с вдигнатия капак, той отново извика:

— Има ли някой тук?

Този път дочу леко стенание. След десет крачки стигна до колата и замръзна на мястото си, когато погледът му срещна Мидгаард, който лежеше до едната гума.

Лицето на младия моряк бе цялото в циреи, които се пукаха и течаха. От устата му течаха струйки кръв, примесени с пяна. Очите му гледаха с невиждащ поглед. Ръцете му бяха морави от вътрешни кръвоизливи.

Обзет от ужас, Стеен се отпусна върху колата. Сграбчи с две ръце главата си от безпомощност и отчаяние, без да забележи кичура коса, който остана в ръцете му, когато ги отпусна до тялото си.

— Защо, по дяволите, умираме? — прошепна той, като виждаше в Мидгаард отражението на собствената си зловеща кончина. — Какво ни убива?