Клайв Къслър
Дракон (42)

41

Беше събота вечер и централната улица на Лас Вегас гъмжеше от коли, които пъплеха по булеварда, а боята им блестеше на ярката светлина от неоновите реклами. Като елегантни стари проститутки, които сякаш разцъфват след падането на мрака под искрящите си бижута, старите хотели по Лас Вегас булевард криеха овехтелите си фасади и безкрайно остарялата си архитектура зад електрическо сияние от ослепителна светлина, която обещаваше още блясък срещу заплащане.

През годините обаче, стилът и изискаността се бяха загубили. Екзотичното великолепие и вътрешната подредба на казината, заимствани от публичните домове, изглеждаха също тъй безлични и лишени от емоции като крупиетата край игралните маси. Дори и посетителите, жени и мъже, които някога се обличаха по последна мода, за да присъстват на грандиозните вечерни представления, сега пристигаха по шорти, ризи и полиестерни гащеризони.

Стейси облегна глава на седалката на кабриолета „Аванти“ и се вторачи в големите плакати, които рекламираха представленията в хотелите. Бризът, който подухваше откъм пустинята, развяваше русата й коса, а очите й проблясваха под яростната атака на искрящите светлини. Искаше й се да може да си почине и да се порадва на престоя тук като обикновен турист, но посещението й беше чисто служебно. Според разпорежданията тя и Уедърхил трябваше да играят ролята на богати младоженци, тръгнали на меден месец.

— С какви средства за залагане разполагаме? — попита тя.

— Две хиляди долара от парите на данъкоплатците — отвърна Уедърхил, докато лавираше между многобройните коли.

Тя се засмя.

— Това трябва да ми стигне за няколко часа игра на ротативките.

— Жени и ротативки — започна да размишлява той на глас. — Трябва да има нещо общо със сграбчването на лост.

— Как тогава ще обясниш пристрастието на мъжете към играта на зарове^[1]?

Стейси се зачуди как би отговорил Пит. Язвително и по мъжки отявлено, беше готова да се обзаложи тя. Но Уедърхил не можа да измисли ответна реплика. Остроумието не спадаше към силните му страни. По време на пътуването през пустинята от Лос Анджелис той я беше отегчил почти до смърт с безкрайни лекции върху възможностите за ядрен космически полет.

След като Уедърхил се беше измъкнал от камиона, който превозваше колите бомби, той и Стейси получиха заповед от Джордън да се върнат в Лос Анджелис. На тяхно място беше застъпил друг екип от специалисти по проследяване и наблюдение, които последваха камиона с товарна платформа за автомобили до Лас Вегас и хотел „Пасифик Парадайз“, където, според техния доклад, колите били разтоварени в охраняем склад в един подземен паркинг.

При това положение Джордън и Кърн разработиха операция за Стейси и Уедърхил. Те трябваше да откраднат един компресор на климатична инсталация, в който се намира бомба, за да бъде проучена, акция, за която беше преценено, че е твърде рисковано да бъде осъществена по време на проникването в камиона по пътя. Освен това беше им необходимо време, за да изработят копие за подмяна по размерите, записани от Уедърхил.

— Ето го хотела — най-сетне каза той, като кимна с глава нагоре по булеварда, към гигантска рекламна табела, обкичена с неонови палми и лъскави делфини, които се рееха по краищата й. Гвоздеят на програмата, който таблото рекламираше, беше най-голямото водно шоу в света. На друга табела, която се простираше по цялата дължина на покрива на главната сграда, примигващи яркорозови, сини и зелени букви оповестяваха, че огромният комплекс се нарича „Пасифик Парадайз“.

Хотелът беше построен от бетон, боядисан в светлосиньо, с кръгли като илюминатори прозорци на стаите. Архитектът би трябвало да бъде напердашен със собствената му фланелка за това, че е проектирал подобна безвкусица, помисли си Стейси.

Уедърхил зави към главния вход и подмина огромен плувен басейн, зеленината около който беше оформена като тропическа джунгла с множество каскади и водопадчета, които обграждаха целия хотел и паркинга.

Стейси вторачи поглед в тази грозотия, която се наричаше хотел.

— Има ли нещо, което Хидеки Сума да не притежава?

— „Пасифик Парадайз“ е само един от десетте хотела из курорти по целия свят, в които той има дял.

— Чудя се, какво ли биха казали членовете на Невадската комисия за хазартни игри, ако знаеха, че под казиното има четири ядрени бомби.

— Няма да бъдат особено впечатлени — заяви Уедърхил. — Щом крупиетата в него не са механици.

— Механици?

— Мамят в полза на заведението.

Той спря кабриолета пред главния вход и даде бакшиш на портиера, който свали куфарите им от багажника. Един от прислужниците паркира колата, а те се регистрираха на рецепцията, Стейси с блеснали очи и престорено скромна усмивка, в опит да изглежда като младоженка, събитие, което с труд си спомняше от собственото си минало.

Щом стигнаха в стаята си, Уедърхил даде бакшиш на пиколото и затвори вратата. Той веднага отвори един от куфарите, измъкна комплект хелиографски копия на плановете на хотела и ги разгърна върху леглото.

— Колите са заключени в голямо складово помещение, което се намира на трето подземно ниво — каза той.

Стейси разгледа внимателно листа, който показваше плана на цялата подземна част и прегледа доклада на един от членовете на екипа за проследяване и наблюдение.

— „Двойно армиран бетон със стоманено покритие.“ — започна да чете на глас тя. — „Голяма стоманена врата, която стига до тавана. Камери за следене и трима пазачи с два добермана.“ Не можем да се промъкнем отпред. Лесно ще се справим с електронните системи, но с хората и кучетата ще ни дойде нагорно, ако сме само двамата.

Уедърхил почука с пръст по едно от хелиографските копия.

— Ще влезем през вентилационната шахта.

— Цяло щастие за нас е, че има такава.

— Задължително изискване според строителния стандарт. Без вентилация, която да попречи на разширяването и свиването на бетона, могат да се образуват пукнатини, които ще засегнат фундамента на хотела.

— Къде се намира отдушникът?

— На покрива.

— Твърде далеч за нашата екипировка.

— Можем да се промъкнем през някое сервизно помещение на второ подземно ниво на паркинга.

— Искаш ли аз да вляза?

Уедърхил поклати глава.

— Ти си по-дребна, но ядрените устройства са по моята част. Аз ще се спусна, а ти ще останеш при въжетата.

Тя разгледа размерите на вентилационния въздуховод.

— Тесничко ще ти бъде. Надявам се, че не страдаш от клаустрофобия.

 

 

С големи чанти и ракети за тенис в ръце, облечени в бели екипи, Уедърхил и Стейси приличаха на една от многото двойки, тръгнали да играят на хотелските кортове. Като изчакаха да дойде празен асансьор, те се качиха в него и се спуснаха до гаража, който се намираше на второ подземно ниво. Уедърхил се справи с ключалката на вратата към сервизното помещение за по-малко от пет секунди.

Тясната стаичка беше претъпкана с паропроводи и водопроводни тръби и прибори с цифрови индикатори, които следяха температурата и влажността. Подредените в редица шкафове бяха пълни със стирки, препарати за почистване и кабели за повдигане на коли, които не можеха да се измъкнат от паркинга.

Без да се бави, Стейси разкопча циповете на чантите и започна да изважда различни части от екипировката им, докато Уедърхил навличаше един шушляков гащеризон. Той препаса около кръста си специален колан и екипировка за подсигуряване при спускането.

След това Стейси сглоби задействан с пружина харпун с широка цев, който носеше необичайното име „пушка за бобени шушулки“. После прикрепи към него „таралеж“, странен предмет, покрит с обли, подобни на сачмени лагери колелца, в центъра на който се намираше макара. Като размота три тънки найлонови въжета, тя ги свърза към таралежа и пушката за бобени шушулки.

Уедърхил хвърли последен поглед на хелиографското копие на вентилационната система. От покрива се спускаше голяма вертикална шахта, от която тръгваха по-малки въздуховоди, които минаваха хоризонтално между таваните и подовете на площите за паркиране. Въздуховодът, който отиваше до складовото помещение, където се намираха колите бомби, минаваше между пода под краката им и тавана на следващото подземно ниво.

Той извади портативен електрически циркуляр, захранван от батерии и се зае да направи голям прорез в тънката ламаринена стена. Три минути по-късно Уедърхил отмести настрана капака, извади джобно фенерче и насочи лъча му към вътрешността на въздуховода.

— Спуска се около метър надолу, преди да завие към складовото помещение — каза той.

— А после колко? — попита Стейси.

— Според чертежа, около десет метра.

— Ще можеш ли да се промушиш през коляното, където въздуховодът преминава от вертикална в хоризонтална посока?

— Само ако си поема дъх и го задържа — с лека усмивка отвърна той.

— Проверка на радиото — каза тя, като нагласи на главата си миниатюрен микрофон и приемник.

Той се обърна и зашепна в малък предавател, прикрепен към китката му:

— Проба, проба. Чуваш ли ме?

— Кристалночисто, а ти мен?

— Добре.

Стейси го прегърна окуражаващо, а после се наведе над вентилационната шахта и натисна спусъка на пушката за бобени шушулки. Тласкано от пружината, ударното бутало изстреля таралежа в тъмнината, където инерцията и колелцата му го отведоха плавно зад чупката. Те чуваха как се носи във въздуховода в продължение на няколко секунди, като теглеше трите найлонови въжета след себе си, а после доловиха тракане, което им показа, че той е спрял, след като се е ударил в решетката на филтъра, разположена на стената в складовото помещение. Тогава Стейси натисна друг спусък и от таралежа към стените на въздуховода изскочиха два шипа, които го закрепиха здраво на място.

— Надявам се, че редовно тренираш в залата за фитнес — заяви Уедърхил, докато промушваше въжето през скобите на екипировката за спускане. — Защото ще трябва здраво да напънеш старите си мускули тази вечер.

Тя се усмихна и посочи към макарата, която вече беше прикрепила към едно въже и водопроводна тръба.

— Целият номер е в лостовия механизъм — шеговито подхвърли тя.

Уедърхил притегна здраво малкото, но мощно фенерче около китката си. Той се наведе и измъкна от чантата си точно копие на компресор на автомобилна климатична инсталация.

Беше го направил, за да замени с него този, който се канеше да открадне.

Той се надвеси над вертикалната шахта и бавно започна да се спуска с главата напред, протегнал пред себе си фалшивия компресор, докато Стейси опъваше едното въже. Тук имаше достатъчно място, но когато стигна до коляното в хоризонталната част на въздуховода, трябваше да извие тялото си като змия, за да се промуши.

— Добре, Стейси, почвай да теглиш — заговори той в радиопредавателя на китката си.

— Има ли достатъчно място?

— Просто едва си поемам дъх.

Тя надяна чифт ръкавици и започна да тегли едно от найлоновите въжета, което минаваше около макарата на таралежа и беше прикрепено към екипировката за спускане на Уедърхил, като по този начин го издърпваше през тесния въздуховод на вентилационната система.

Той не можеше да й помогне с нищо, освен да издиша всеки път, когато почувстваше, че тя тегли въжето. Започна да се поти в шушляковия си гащеризон. Климатичната инсталация не минаваше през вентилационната шахта и въздухът, който нахлуваше от отвора, разположен върху покрива на хотела, беше горещ и задушен.

Стейси също не можеше да се похвали, че работи на хладно. Паропроводите, които минаваха през сервизното помещение, поддържаха топлината и влажността близки до тези на някоя сауна.

— Виждам таралежа и решетката на вентилатора — съобщи той след осем минути.

Още пет метра и Уедърхил се озова при тях. На хелиографските копия не беше показано наличие на камери в складовото помещение, но той се взря в мрака, който обгръщаше вътрешността, за да провери дали има такива. Освен това извади от джоба на ръкава си малък датчик, с който провери за лазерни скенери и скенери, които следят за промени в температурата. За щастие, резултатът от проверката беше отрицателен.

Той се усмихна на себе си. Всички предприети сложни мерки за охрана и алармено сигнализиране се отнасяха за външната част на складовото помещение, недостатък, който често се срещаше в по-голяма част от охранителните системи.

Уедърхил завърза с корда решетката и безшумно я спусна на пода. Той натисна лостчето, което освобождаваше захващащите шипове на таралежа и го спусна в складовото помещение заедно с фалшивия компресор. После бавно започна да се свлича с главата надолу, докато най-сетне се претърколи върху бетонния под.

— Вътре съм — съобщи той на Стейси.

— Разбрано.

Той обходи с лъча на фенерчето складовото помещение. Колите бомби изглеждаха двойно по-застрашително, застинали зловещо в изпълнената с мирис на плесен тъмнина и заобиколени от дебели бетонни стени. Трудно беше човек да си представи страховитата разрушителна мощ, която се криеше в това затворено пространство.

Уедърхил се изправи на крака и свали екипировката за спускане. Той заобиколи най-близката кола бомба, извади малък пакет с инструменти, който беше прикрепен към крака му и го разтвори върху калника. Фалшивият компресор постави на пода. После, без да си направи труда да надникне в колата, той бръкна вътре и дръпна ръчката за отваряне на предния капак.

Той се взря за момент в истинската бомба, като се опитваше да прецени какво представлява. Беше направена така, че да избухне при подаване на кодиран радиосигнал. Това поне му беше известно. Възможността детониращият механизъм да бъде активиран в резултат на рязко движение беше съмнителна. Атомните физици, които работеха за Сума, сигурно бяха конструирали бомбата така, че да може да понесе сътресение, дължащо се на движението на автомобил с голяма скорост по неравни пътища. Но той нямаше намерение да рискува, още повече при положение, че причината за взрива на „Дивайн стар“ все още не беше установена.

Уедърхил отпъди от съзнанието си всички страховити мисли и се захвана за работа. Той свали от компресора маркучите за подаване на течности и газове под налягане. Както и подозираше, електрическите проводници към серпентините на изпарителя, които изпълняваха ролята на антена, бяха скрити в един от маркучите. Електронната част беше конструирана точно така, както самият той би го направил. Уедърхил внимателно разкачи проводниците и ги подсъедини към фалшивия компресор, без да прекъсне техните вериги. Сега можеше без да бърза, да развие болтовете от монтажните скоби на компресора.

— Бомбата благополучно извадена от колата — докладва той. — Сега ще извърша подмяната.

След още шест минути фалшивият компресор беше монтиран и подсъединен.

— Излизам.

— Имам готовност да те изтегля.

Уедърхил се отправи обратно към отвора на вентилационната шахта и надяна екипировката си. Изведнъж забеляза нещо, което беше пропуснал в тъмнината на складовото помещение.

Нещо седеше на предната седалка на колата.

Той обходи с лъча на фенерчето складовото помещение. Сега вече успя да види, че зад воланите и на четирите коли бяха разположени някакви механизми. В складовото помещение беше хладно, но Уедърхил имаше чувството, че се намира в сауна. Беше подгизнал от пот под шушляковия гащеризон. Като продължаваше да стиска фенерчето в едната си ръка, той избърса лицето си с ръкав и се наведе, докато очите му се изравниха с рамката на прозореца откъм страната на шофьора на колата, по която беше работил.

Щеше да бъде абсурдно предметът зад волана да се нарече механичен човек. Беше дори преувеличено да се приеме, че е робот, въпреки че представляваше точно това. Главата приличаше на система за визуално следене, кацнала върху метален гръбнак, а за гърди служеше кутия, натъпкана с електронни прибори. Трипръстите стоманени ръце, които стискаха волана, приличаха на лапи. Крайниците бяха подвижно свързани на местата на ставите, точно като на човек, но всяка далечна прилика, която можеше да се долови, свършваше дотук.

В продължение на няколко минути Уедърхил внимателно разглежда робота шофьор, като се опитваше да запамети конструкцията му.

— Докладвай, ако обичаш — нареди Стейси, която беше започнала да се притеснява, че той се бави.

— Открих нещо интересно — отвърна Уедърхил. — Нов съучастник.

— По-добре да побързаш.

Той се радваше, че тръгва. Роботите, които седяха безмълвни в тъмнината в очакване на команда да подкарат колите към предварително програмираните цели, започнаха да му изглеждат като скелети. Той прикрепи въжетата към екипировката си за спускане и легна на студения под, като вдигна крака над главата си, нагоре по стената и с гръб към нея.

— Дърпай.

Стейси опря крак на една тръба и започна да тегли въжето, което минаваше през макарата на таралежа. В другия край краката на Уедърхил достигнаха вентилационната шахта и той влезе в нея така, както беше се спуснал, само че този път държеше компресора, в който се намираше ядрената бомба в протегнатите над главата си ръце.

Щом се озова изцяло в шахтата, той заговори в предавателя:

— Добре, спри да наглася таралежа и да поставя решетката на вентилатора. Няма смисъл да оставяме следи от посещението си.

Като действаше около компресора с бомбата, той повдигна таралежа и заклини шиповете му в стените на вентилационната шахта. После издърпа решетката с помощта на кордата и бързо я закрепи с болтове на мястото й. Едва сега си позволи да си отдъхне и да се отпусне. Не можеше да стори нищо, освен да лежи и да бъде изтеглен от шахтата, като остави цялото физическо усилие на Стейси, да гледа бомбата и да се чуди колко ли му беше писано да живее.

— Виждам краката ти — най-после каза Стейси. Мускулите на ръцете й бяха започнали да изтръпват, а сърцето й биеше силно от напрягане.

Докато излизаше от тясната хоризонтална шахта, той й помагаше доколкото може, като се избутваше встрани и нагоре. Сега вече имаше достатъчно място да прехвърли бомбата над рамото си, за да може Стейси да се пресегне и да я извади благополучно в сервизното помещение. Щом уви цилиндъра с парче мек плат, тя помогна на Уедърхил да се измъкне през отвора на вентилационната шахта.

Той бързо откачи найлоновите въжета и свали екипировката си за спускане, а Стейси задейства втория спусък, който прибра шиповете на таралежа. След това го измъкна от шахтата, нави въжетата около него и го постави в една от чантите. После, докато Уедърхил обличаше фланелката и шортите си за тенис, тя закрепи капака върху принудително направения отвор с помощта на изолираща самозалепваща лента.

— Някой обезпокои ли те? — попита я Уедърхил.

Тя поклати глава.

— Няколко души минаха оттук, след като паркираха колите си, но никой от служителите на хотела не се появи. — Тя замълча и посочи чантата, в която се намираше компресорът. — Почти невъзможно ми е да повярвам, че тук има ядрена бомба.

Той кимна.

— При това с мощност, достатъчна да изпари целия хотел.

— Някакви проблеми? — попита Стейси.

— Никакви, но открих, че нашият приятел Сума е измислил нов номер — отвърна той, като пъхаше гащеризона и екипировката си в чантата. — Шофьорите на колите са роботи. Не им трябват хора, за да откарат колите до местата за взривяване.

— Мръсник! — Умората и напрежението бяха изчезнали, заменени от гняв. — Няма да има човешки емоции, които биха причинили угризения, малодушни изпълнители, които биха размислили и отказали да откарат бомбите до определените места, никой, който би могъл да бъде разпитан или да предаде източника, ако полицията спре колата.

— Сума не е глупав, иначе нямаше да се издигне толкова високо. Използването на роботи, които да свършат мръсната работа, е страшно хитро от негова страна. Япония е водеща в света по отношение на роботиката и при едно разследване би станало ясно, че неговите учени и производствените съоръжения в Едо се занимават усилено с проектирането и направата им.

В очите на Стейси се появи разбиране, примесено с ужас. Тихият й шепот бе изпълнен с мрачно предчувствие.

— А центърът за взривяване, какво ще стане, ако се обслужва и охранява от роботи?

Уедърхил закопча ципа на чантата си.

— Това е проблем на Джордън. Предполагам обаче, че ще се окаже почти невъзможно да проникнем в него.

— В такъв случай няма начин да попречим на Сума да го завърши и да взриви бомбите.

— Възможно е да не успеем да го спрем — каза той. В гласа му се долавяше мрачно опасение. — Средствата, с които той разполага, далеч превъзхождат най-доброто, което ние имаме.