Клайв Къслър
Дракон (16)

15

Верен на обещанието си, Пит изкара измъчения ДСГП от смъртната хватка на тинестото дъно. Стоманените вериги заскърцаха остро, когато стъпиха върху вулканичните късове, смилайки ги с тежестта си. Започнаха бавно да се придвижват, сантиметър по сантиметър напред. С мъчителна мудност огромното превозно средство изпълзя до повърхността на морското дъно, отърси се от камъните и тинята, които се повлякоха след него като огромна мътна река и стъпи върху голия терен.

— Излязохме — извика възторжено Планкет. — Страхотна работа!

— Страхотна работа — имитира го Пит. Той включи компютърното управление и изведе последователно географски изображения на монитора. — Цяло чудо е, че се измъкнахме без механична повреда или пробив в системите за херметичност.

— Скъпи мой друже, вярата ми в теб е толкова дълбока, колкото морето… ъ-ъ-ъ, под което се намираме. И за миг не се усъмних в силата на твоя дух.

Пит му спести един любопитен поглед.

— Щом толкова лесно можеш да бъдеш измамен, аз имам един мост в Ню Йорк, на който бих искал да те поканя.

— Това пък какво означава?

— Играеш ли бридж^[1]?

— Да, много съм добър. Спечелил съм доста турнири. А ти?

— Винаги мога да те закопая на „Олд Мейд“^[2].

Като се вземеше предвид положението, в което те се намираха, можеше да се каже, че разговорът, който Пит и Планкет водеха помежду си, бе най-малкото странен. Но те бяха мъже, потопили се в естествената си среда и вътре в себе си пределно ясно съзнаваха опасността да останат за вечни времена в плен на тъмната бездна.

— Сега, след като избегнахме земното свличане, какъв е планът? — попита Планкет със същото спокойствие, с което би помолил за втора чаша чай.

— Планът е да отидем горе — отвърна Пит, като посочи към покрива.

— Тъй като този великолепен стар трактор няма никаква плаваемост, а ние имаме над пет километра океан над главите си, как очакваш да постигнеш невъзможното?

Пит се ухили.

— Просто се облегни назад и се наслаждавай на морския пейзаж. Ще се отправим на малко пътешествие през планините.

 

 

— Добре дошли на борда, адмирале.

Изпънат като струна, командир Мортън отдаде чест и протегна ръка, но поздравът му бе чисто официален. Той не бе доволен и не направи лицемерен опит да го прикрие.

— Много редки са случаите, когато получаваме заповед да се покажем на повърхността по време на плаване, за да приемем посетители. Трябва да ви кажа, че това не ми харесва.

Сандекър сдържа усмивката си, докато прекрачваше от моторницата на „Шанхай Шели“ върху мостика на отчасти подаващата се над водата кула на „Тъксън“. Той разтърси ръката на Мортън с нехайно безгрижие, а властната му осанка искаше да подскаже, че ако не друго, то такива визити за него са ежедневие.

— Това не е приумица от моя страна да ви накарам да се отклоните от оперативните си мероприятия, за да мога да се отбия при вас за коктейл, командире. Тук съм по заповед на президента. Ако присъствието ми е неудобно, ще бъда щастлив да се върна на джонката.

Изражението на лицето на Мортън ясно свидетелстваше, че отговорът на Сандекър го беше жегнал.

— Не исках да ви обидя, адмирале, но съветските спътници…

— Ще ни заснемат с ярки цветове за удоволствие на техните специалисти, занимаващи се с анализ на разузнавателни данни. Да, така е, но на нас наистина не ни пука какво те виждат или мислят. — Сандекър се обърна, когато Джордино се качи на борда. — Моят заместник-директор на проекта, Ал Джордино.

Почти несъзнателно Мортън приветства Джордино, като козирува, без да изпъва докрай ръка, и ги поведе през люка надолу към командния център на подводницата. Те последваха командира в едно малко отделение с прозрачна маса за чертане с вдлъбната отстрани вътрешност, чиято горна повърхност показваше триизмерно сонарно изображение на морското дъно.

Лейтенант Дейвид де Лука, щурманът на „Тъксън“, се бе надвесил над масата. Той се изпъна, когато Мортън представи новодошлите и се усмихна топло.

— Адмирал Сандекър, за мен е чест. Не съм пропуснал нито една от вашите лекции в Академията.

Сандекър засия.

— Надявам се, че не съм ви приспивал.

— Ни най-малко. Описанията ви за проектите на НЮМА бяха много увлекателни.

Мортън стрелна с поглед Де Лука и кимна надолу към масата.

— Адмиралът е много заинтригуван от твоето откритие.

— Какво можеш да ми покажеш, синко? — каза Сандекър, като сложи ръка на рамото на Де Лука. — Съобщението бе, че сте засекли необичайни звуци на морското дъно.

Де Лука се поколеба за момент.

— Чуваме странна музика.

— „Русалката Мини“? — изтърси Джордино.

Де Лука кимна.

— Да, в началото. Сега обаче звучи като маршовете на Джон Филип Соуса.

Очите на Мортън се присвиха.

— Откъде може да знаете това?

— Дърк! — категорично каза Джордино. — Той все още е жив.

— Да се надяваме — каза Сандекър с растяща радост. Той погледна Де Лука. — Все още ли чувате музиката?

— Да, сър. След като получихме стабилен сигнал, ние успяхме да проследим източника.

— Той се движи?

— С около пет километра в час по дъното.

— Той и Планкет трябва да са оцелели и избягали след земетресението с „Големият Джон“ — заключи Джордино.

— Опитахте ли се да установите контакт? — Сандекър попита Мортън.

— Да, но системите ни не са предназначени да предават сигнали във вода на дълбочина по-голяма от хиляда метра.

— Можем да влезем във връзка с тях посредством подводния телефон в подводницата — каза Джордино.

— Освен ако… — Сандекър се поколеба. Той хвърли поглед към Мортън. — Бихте ли могли да ги чуете, ако те се опитваха да се свържат със съд на повърхността, командире?

— Щом можем да чуваме музиката им, бихме могли да чуем и техните гласови съобщения. Може би неясни и объркани, но смятам, че нашите компютри биха могли да съединят отделните части в едно членоразделно съобщение.

— Да сте приемали подобни звуци?

— Не, никакви — отвърна Мортън.

— Телефонната им система трябва да е повредена — изказа предположение Сандекър.

— Тогава защо могат да предават музика?

— Аварийна усилвателна система за указване местоположението на съда в случай на повреда — отвърна Джордино. — Един спасителен съд би могъл да се насочи по звука. Но тя не е направена да предава или приема гласови съобщения.

Мортън се размърда, обзет от бавно надигащ се гняв. Не му харесваше това, че губеше контрол над положението на борда, на който командващият бе той.

— Мога ли да попитам кои са тези хора в „Големият Джон“, както му викате вие, и как така се е получило, че те пътешестват по дъното на Тихия океан?

Сандекър махна небрежно с ръка.

— Съжалявам, командире, секретен проект. — Той върна вниманието си обратно към Де Лука. — Казваш, че се движат.

— Да, сър. — Де Лука натисна последователно няколко бутона и дисплеят, скрит в масата, разкри част от морското дъно в триизмерна холография. На хората, скупчени около масата, им се струваше, че гледат от върха на един аквариум надолу към Големия каньон, потопен на дъното му. Подробностите на изображението бяха увеличени посредством най-съвременно компютърно и сонарно картографиране, което показваше морското дъно в приглушени цветове с преобладаващи нюанси на синьо и зелено.

Разломната зона Мендосино караше известната туристическа забележителност в северна Аризона да изглежда като малко джудже в сравнение с нейните стръмни склонове, високи средно около три хиляди метра. Неравните ръбове на тази огромна пукнатина в подводната повърхност на планетата бяха назъбени от стотици хребети, които й даваха вид на огромна резка през низ от пясъчни хълмчета.

— Последната дума на технологията за подводно наблюдение — представи гордо Мортън. — „Тъксън“ бе първата подводница, на която я инсталираха.

— С кодово име „Грейт Карнак“ — каза с чувство на превъзходство Сандекър. — Всичко знае, всичко вижда. Нашите инженери от НЮМА помогнаха при разработването й.

Навъсеното и необичайно зачервено лице на Мортън придоби определено жалко изражение при това поражение в надпреварата кой да ръководи. Но той се овладя и отговори както подобава:

— Лейтенант, покажете на адмирала играчката му в действие.

Де Лука взе една къса показалка с формата на жезъл и прокара един светлинен лъч по дисплея.

— Вашето подводно превозно средство се появи в тази точка в един малък каньон в непосредствена близост до главната разломна зона и сега се движи в зигзаг нагоре по склона към ръба на разлома.

Джордино се загледа мрачно в изравнения участък, където някога бе разположена базата на геоложкия проект.

— Нищо не е останало от „Мочурливи поля“ — каза тъжно той.

— Тя не бе построена, за да бъде вечна — утеши го Сандекър. — Резултатите компенсираха неколкократно загубата.

Без да чака подкана, Де Лука увеличи изображението, докато всички видяха размазания образ на подводния съд, който се катереше с мъка нагоре по един стръмен склон.

— Това е най-ясното изображение, което мога да постигна.

— Идеално е — похвали го Сандекър.

Като гледаха малкото петънце на фона на необятната пустош, никой от тях не можеше да повярва, че вътре в него имаше двама живи човека, които все още дишаха. Движещото се изображение изглеждаше толкова истинско, че те едва издържаха да не посегнат с ръка и да го докоснат.

Мислите им бяха най-различни. Де Лука си представяше, че е космонавт, който наблюдава отвисоко живота на чужда планета, докато на Мортън гледката му напомняше камион по магистрала, който той следи от самолет, летящ на тридесет хиляди фута. Сандекър и Джордино виждаха в съзнанието си как техните приятели се борят срещу една враждебна среда, за да запазят живота си.

— Не можете ли да ги спасите с вашата подводница? — попита Мортън.

Джордино стисна перилото около масата с дисплея, докато кокалчетата му побеляха.

— Можем да се срещнем, но нито един от съдовете не разполага с шлюзова камера, за да ги прехвърлим от едната на другата под тонове водно налягане. Ако те направят опит да напуснат „Големият Джон“ на тази дълбочина, те ще бъдат сплескани като пита.

— Ами ако ги издърпаме до повърхността с кабел?

— Не съм чувал за кораб, който да може да носи шест километра кабел, който да е достатъчно дебел, за да издържа на собственото си тегло и това на ДСГП.

— „Глоумър Иксплорър“ би могъл да го направи — каза Сандекър, — но той се намира край Аржентина, където извършва нефтени сондажи. Невъзможно е той да прекъсне работите там, да се преоборудва и да пристигне тук за по-малко от четири седмици.

Мортън започна да разбира критичността на положението, както и безизходицата, в която се бяха озовали.

— Съжалявам, че моят екипаж и аз не можем нищо да направим.

— Благодаря ви, командире — въздъхна тежко Сандекър. — Оценявам това.

В продължение на една минута никой не проговори. Погледите им бяха фокусирани върху миниатюрното изображение на превозното средство, докато то пълзеше по дисплея като някоя буболечка, която се катери по стената на пътна канавка.

— Чудя се накъде ли се е запътил? — промърмори Де Лука.

— Моля? — каза Сандекър, сякаш се бе събудил внезапно.

— Откакто го следя, той пътува в една определена посока. Когато склонът става по-стръмен, той започва да го изкачва на зигзаг, но когато се изравнява, той винаги се връща на първоначалния си курс.

Като гледаше Де Лука, Сандекър внезапно загря.

— Дърк се е насочил към някой висок участък. Господи, аз почти го бях отписал, без да се опитам да разгадая намеренията му.

— Начертай една приблизителна крайна цел на курса — заповяда Мортън на Де Лука.

Де Лука програмира навигационния компютър, като въведе в него съответните данни, след което впери поглед в монитора и зачака посоката да бъде изчислена. Числата светнаха почти мигновено.

— Вашият човек, адмирале, се движи по азимут три-три-четири.

— Три-три-четири — повтори отчетливо Мортън. — Напред няма нищо, освен мъртва земя.

Джордино погледна към Де Лука.

— Моля, увеличете сектора пред ДСГП.

Де Лука кимна и разшири обхвата на дисплея в посоката, която Джордино поиска.

— Районът изглежда абсолютно същия, с изключение на няколко подводни върха.

— Дърк се е насочил към гайот^[3] Конроу — каза категорично Джордино.

— Гайот? — попита Де Лука.

— Това е подводна планина с плосък връх — обясни Сандекър. — Вулканична планина, чийто връх някога се е подавал над водата, но с течение на времето е бил изравнен от действието на вълните и бавно е потънал под повърхността.

— На каква дълбочина се намира върхът? — попита Джордино Де Лука.

Младият навигационен офицер издърпа една карта от шкафчето под масата и я простря върху прозрачната горна повърхност.

— Гайот Конроу — прочете високо той, — дълбочина триста и десет метра.

— На какво разстояние е от ДСГП? — въпросът дойде от Мортън.

Де Лука измери разстояние с чифт пергели и го нанесе върху една мащабна скала в долната част на картата.

— Приблизително деветдесет и шест километра.

— При осем километра в час — изчисли Джордино, — и като удвоим разстоянието, отчитайки неравния терен и обходните маневри около дълбоките падини, и ако късметът е на тяхна страна, те трябва да достигнат върха на Конроу утре по това време.

Очите на Мортън се присвиха скептично.

— Изкачването на гайота може да ги доближи до повърхността, но все още няма да им достигнат триста метра, което е близо хиляда фута. Как смята този тип…

— Името му е Дърк Пит — помогна му Джордино.

— Окей, Пит. Как смята да се добере до повърхността — с плуване?

— Не и от тази дълбочина — отговори бързо Сандекър. — Налягането вътре в „Големият Джон“ е една атмосфера — същото, при което стоим на морското ниво. Външното налягане на водата долу е тридесет и три пъти по-високо. Дори и ако ги снабдим с най-модерни водолазни апарати и смес от хелий и кислород за дишане при големи дълбочини, шансовете им са нулеви.

— Ако внезапното повишаване на налягането, когато те напуснат „Големият Джон“ не ги убие — добави Джордино, — кесонната болест ще ги довърши по пътя им към повърхността.

— Какво ли тогава е замислил Пит? — упорстваше Мортън.

Очите на Джордино се взряха в преградната стена, сякаш виждаха нещо отвъд нея.

— Нямам готов отговор, но се страхувам, че ще трябва да измислим нещо, и то адски бързо.