Клайв Къслър
Дракон (7)

6

Дейл Никълс, специален помощник на президента, пуфтеше с лулата си и надзърна над старомодните си очила за четене, когато Реймънд Джордън влезе в офиса му.

Джордън докара нещо като усмивка на лицето си, въпреки гъстия тютюнев дим, от чийто тежък и сладък мирис му прилошаваше, и който бе увиснал в офиса като смог под инверсионен слой.

— Добър ден, Дейл.

— Още ли вали? — попита Никълс.

— Не, само ръми малко.

Джордън забеляза, че Никълс е под напрежение. „Защитникът на президентското царство“ бе човек с голям опит и самообладание, но сега гъстата му тъмнокестенява коса приличаше на житна нива след буря, очите му шареха насам-натам по-често от обикновеното, а лицето му бе напрегнато и набраздено от бръчки, които Джордън никога не бе виждал преди.

— Президентът и вицепрезидентът чакат — каза бързо Никълс. — Те изгарят от нетърпение да чуят последното развитие на нещата по отношение на тихоокеанския взрив.

— Нося най-новата сводка — успокои го Джордън.

Въпреки че бе един от петимата най-влиятелни мъже в официален Вашингтон, Джордън не бе известен на широката общественост. Не го познаваха и повечето от чиновниците и политиците. Като директор на централното разузнаване Джордън оглавяваше Националната служба за сигурност и докладваше директно на президента.

Той живееше в призрачния свят на шпионажа и разузнаването и много малко бяха външните лица, които знаеха от какви бедствия и трагедии той и неговите агенти бяха успели да спасят американския народ.

Джордън не правеше впечатление на страничните наблюдатели като човек с блестящ интелект, който притежава фотографическа памет и свободно говори на седем езика. Той изглеждаше съвсем обикновен, също както служителите в неговото ведомство. Среден на ръст, той наближаваше шестдесетте и в косата му имаше сребърни нишки. Лицето му излъчваше здраве, а тъмнозелените му очи грееха с топла светлина. Имаше набито здраво тяло с леко коремче. Предан съпруг, с тридесет и седем години семеен стаж зад гърба си, той и съпругата му имаха две дъщери близначки, които и двете следваха морска биология.

Президентът и вицепрезидентът разговаряха тихо помежду си, когато Никълс въведе Джордън в Овалния кабинет. Те се обърнаха мигновено и погледнаха към Джордън. Той забеляза, че и те бяха под напрежение както специалния помощник на президента.

— Благодаря ти, че дойде, Рей — каза президентът без излишен показ на емоции и нервно направи знак към едно зелено канапе под портрета на Андрю Джаксън. — Седни, моля те, и ни разкажи какво, по дяволите, става там в Тихия океан.

Джордън винаги намираше за забавно това мъчително безпокойство, което обземаше политиците, когато над тях надвиснеше криза. Нямаше политик, който да притежава закалената твърдост и опит на хората от разузнаването, един от които бе и директорът на централното разузнаване. Те упорито отказваха да зачитат или да приемат факта, че Джордън и сродните нему служби притежават огромна власт, с която могат да управляват и дирижират международните събития.

Джордън кимна на президента, който се извисяваше над него с цяла глава и седна. Спокойно и както се струваше на другите, мъчително бавно, той постави на пода един голям кожен куфар, какъвто обикновено носеха счетоводителите, и го отвори. След това извади от него една папка, която съдържаше доклада.

— Имаме ли кризисна ситуация? — попита нетърпеливо президентът. Той използва официалния термин за опасност, която застрашава живота на цивилното население, каквато например бе една ядрена атака.

— Да, сър, за нещастие.

— Какво е положението?

Джордън погледна доклада просто за ефект. Той вече бе успял да научи наизуст тридесетте му страници.

— Точно в единадесет часа и петдесет и четири минути в северния Тих океан, на около деветстотин километра североизточно от остров Мидуей е станала експлозия с огромна сила. Един от шпионските ни спътници „Пирамидър“ е заснел с камери избухването и атмосферното смущение и е регистрирал ударната вълна посредством тайни хидрофонни шамандури. Данните са били предадени директно в Агенцията за национална сигурност, където са били анализирани. Те са били последвани от показанията на сеизмологичните станции, свързани със системата НОРАД, която на свой ред препредала информацията на експертите от ЦРУ в Лангли.

— И заключението? — избърза президентът.

— Всички са единодушни, че експлозията е била ядрена — спокойно каза той. — Нищо друго не може да бъде с такива големи мащаби.

С изключение на Джордън, който изглеждаше така спокоен, сякаш гледаше някоя сапунена опера по телевизията, изражението на останалите трима души в Овалния кабинет със сигурност стана повече от мрачно, когато ужасяващата дума най-после бе изречена на глас.

— Обявихте ли тревога ДЕФКОМ? — попита президентът, имайки предвид степените за бойна готовност при ядрена тревога.

Джордън кимна.

— Позволих си волността да наредя НОРАД да премине на тревога ДЕФКОМ трета степен, с готовност за преминаване на ДЕФКОМ втора степен в зависимост от реакцията на Съветите.

Никълс погледна Джордън.

— Изпратихте ли самолет?

— Преди двадесет минути от военновъздушната база „Андрюс“ излетя един разузнавателен самолет „Каспър“ CP-90, за да извърши оглед и събере допълнителни данни.

— Сигурни ли сме, че ударната вълна е била причинена от ядрена експлозия? — попита вицепрезидентът, мъж скоро прехвърлил четиридесетте, който бе прекарал само шест години в Конгреса, преди да бъде издигнат на втория по важност пост. Типичен политик, той бе несведущ в областта на разузнаването и събирането на информация.

Джордън поклати глава.

— Сеизмографните уреди регистрираха силен импулс, чиято стойност отговаря на мощта на ядрена детонация. Трусовете след едно земетресение утихват по-бавно. Компютърната обработка потвърждава този факт. Ще имаме една доста точна представа за енергията в килотонове, след като „Каспър“ събере радиационни проби от атмосферата.

— Някакви предположения?

— Докато не се получат всички данни, най-добрите предположения са между десет и двадесет килотона.

— Достатъчни да изравнят Чикаго със земята — измърмори Никълс.

Президентът се страхуваше да зададе следващия въпрос и се колебаеше.

— Възможно ли е… възможно ли е някоя от нашите собствени атомни подводници да е експлодирала?

— Началникът на главния щаб на военноморските сили ме увери, че в радиус от петстотин километра от мястото на събитието не е имало нито един наш съд.

— Може би е руски?

— Не — отговори Джордън. — Аз уведомих моя съветски колега Николай Голанов. Той се закле, че всичките съветски атомни кораби и подводници в Тихия океан са налице и съвсем естествено обвини нас за произшествието. Въпреки че съм сто процента сигурен, че той и неговите хора знаят, че това не е вярно, те няма да признаят, че и те са в неведение като нас.

— Не ми е познато това име — каза вицепрезидентът. — Той от КГБ ли е?

— Голанов е началник на Управлението за международна и държавна сигурност към Политбюро — търпеливо обясни Джордън.

— Може да лъже — предположи Никълс.

Джордън му хвърли един пронизителен поглед.

— Николай и аз се познаваме от двадесет и шест години. Може малко да сме увъртали и хитрували, но никога не сме се лъгали един друг.

— Щом не сме ние и не са Съветите — размишляваше президентът, като гласът му странно утихна, — кой може да е тогава?

— Най-малко десет други нации притежават бомбата — каза Никълс. — Всяка една от тях може да е провела ядрен опит.

— Малко е вероятно — отвърна Джордън. — Не можеш да държиш подготовката в тайна от нашите и западните разузнавания. Подозирам, че ще открием, че това е било просто една злополука, някакво ядрено устройство, което никога не е било планирано да бъде взривено.

Президентът изглеждаше замислен за момент, след което попита:

— Знаем ли от каква националност са били корабите в района на експлозията?

— Все още не разполагаме с всички подробности, но изглежда, че в това са били замесени три кораба, или поне са били невинни наблюдатели. Един норвежки товаро-пътнически лайнер, японски автотранспортен кораб и британски научноизследователски кораб, който е извършвал дълбоководни изследвания.

— Трябва да е имало жертви.

— Фотоснимките от нашите спътници преди и след взрива показват, че всичките три кораба са изчезнали. Предполага се, че са потънали по време на експлозията или непосредствено след нея. Много е съмнително дали има оцелели. Ако не са били поразени от огненото кълбо и ударната вълна, то силната радиация ще ги довърши за много кратко време.

— Предполагам, че се планира спасителна акция — каза вицепрезидентът.

— Военноморски единици от Гуам и Мидуей са получили нареждане да отплават за района.

Президентът се загледа продължително в килима, сякаш виждаше нещо там.

— Не мога да повярвам, че англичаните тайно са извършили ядрен опит, без да ни уведомят. Министър-председателят никога не би сторил това зад гърба ми.

— В никакъв случай не са и норвежците — каза твърдо вицепрезидентът.

Лицето на президента придоби озадачен израз.

— И японците не са. Няма никакво доказателство, че те някога са направили атомна бомба.

— Устройството може да е било откраднато — предположи Никълс — и тайно транспортирано от нищо неподозиращите норвежци или японци.

Джордън сви безцеремонно рамене.

— Не смятам, че е било откраднато. Бих обзаложил едномесечната си заплата, че едно разследване ще докаже, че то е било умишлено пренасяно до определено местоназначение.

— Кое е то?

— Едното от две калифорнийски пристанища.

Всички погледнаха Джордън, изпълнени със смразяващи предположения. Съзнанието им започваше да осъзнава чудовищността на проблема.

— „Дивайн стар“ е плавал от Кобе за Лос Анджелис с над седем хиляди автомобила „Мурмото“ — продължи Джордън. — „Нарвик“, превозващ сто и тридесет пътника и разнообразен товар от корейски обувки, компютри и кухненски уреди, е отплавал от Пусан за Сан Франциско.

Президентът се усмихна леко.

— Това ще намали, макар и с малко, търговския ни дефицит.

— Боже господи — промърмори вицепрезидентът, като клатеше глава. — Каква ужасяваща мисъл. Чужд кораб да внася контрабандно атомна бомба в Съединените щати.

— Какви са ти препоръките, Рей? — поиска да узнае президентът.

— Да изпратим незабавно разузнавателни екипи на мястото. За предпочитане е потъналите кораби да бъдат изследвани от военноморски съдове, специализирани в подводни спасителни операции. Така ще се открие кой кораб е превозвал бомбата.

Президентът и Никълс си размениха многозначителни погледи. След това президентът погледне Джордън.

— Мисля, че адмирал Сандекър и неговият технически екип за океанографски проучвания от НЮМА са по-подходящи за подобна дълбоководна операция. Ще оставя на теб, Рей, да ги инструктираш.

— Ако мога най-почтително да изразя несъгласието си, сър. Ако използваме флота, ще можем да пазим по-плътна информационна завеса над събитието.

Президентът хвърли един самодоволен поглед на Джордън.

— Разбирам загрижеността ти, но ми повярвай. Националната агенция за подводни и морски изследвания НЮМА може да свърши работата, без да изтече информация към медиите.

Джордън се надигна от канапето. Професионалното му достойнство бе накърнено от това, че президентът знаеше нещо, за което той не знае. Той мислено си отбеляза да проучи това по-подробно при първа възможност.

— Ако Дейл извести адмирала, аз ще се отправя незабавно към неговия офис.

Президентът протегна ръка.

— Благодаря ти, Рей. Ти и хората ти свършихте великолепна работа за толкова кратко време.

Никълс придружи Джордън, когато той напусна Овалния кабинет на път за сградата на НЮМА. Щом се озоваха в коридора, Никълс попита с нисък глас:

— Да си остане само между нас и стените тук, но кой смяташ, че стои зад тайното внасяне на бомбата?

Джордън помисли за момент, след което отговори с равномерен, обезпокоителен глас:

— Ще узнаем отговора на това до двадесет и четири часа. Големият въпрос, който далеч повече ме плаши, е защо и с каква цел.