Клайв Къслър
Дракон (19)

18

6 октомври 1993 г.

Токио, Япония

По традиция последното сбогом, което пилотите камикадзе извикваха един на друг, преди да се качат на самолетите, бе „Ще се видим в Ясукуни“.

Въпреки че никога не очакваха да се срещнат отново в плът и кръв, те наистина вярваха, че душите им ще се съберат отново в Ясукуни, светия храм-паметник, построен в чест на падналите в бой за императорската кауза след революцията през 1868 година.

Храмът стои върху едно възвишение в центъра на Токио, познато като Кудан Хил. Известна също като Шоконша, или „светилище, което призовава духовете“, централната церемониална част бе построена в съответствие със строгите правила на архитектурата Шинто и е напълно лишена от украшения.

Религиозна култура, основана на древна традиция, Шинто се е разклонила през годините на многобройни секти с различни обреди и ритуали, обединени около ками, или „пътя на божествената сила, преминаваща през различните божества“. До Втората световна война тя се бе вече превърнала в държавна окултна и нравствена философия, твърде далеч от една строга религия. По време на американската окупация цялата правителствена поддръжка на храмовете Шинто бе преустановена, но по-късно те бяха обявени за национално съкровище като културни обекти с голяма стойност.

Вътрешното светилище на всички храмове Шинто е недостъпно за никой, освен за главния жрец. Вътре в него се съхранява свещения предмет, който символизира божествения дух. В Ясукуни свещеният символ е едно огледало.

През огромната порта от бронз, водеща към храма, където са погребани героите от войните, не се допускат да преминават чужденци. Една подробност, която странно защо е пропускана, е, че духовете на двама капитани, чужденци, чиито кораби са били потопени, докато са снабдявали японските сили по време на руско-японската война през хиляда деветстотин и четвърта година, са също обожествени наред с близо два милиона и петстотинте хиляди японски военни герои. В Ясукуни се съхраняват костите и на редица негодници.

Техните духове включват отдавнашни политически убийци, военни фигури от подземния сеят и военнопрестъпници, водени от генерал Хидеки Тойо, които бяха отговорни за жестокости, равни и често дори по-брутални от зверствата в Аушвиц и Дахау.

След Втората световна война Ясукуни се превърна в нещо по-свято от военен паметник. Той бе символът, който обединяваше десните консерватори и военните, които все така бленуваха за една империя, над която да властва превъзходството на японската култура. Посещението, което министър-председателят Уеда Юнширо и лидерите на неговата партия правеха всяка година по повод годишнината от разгрома на Япония през 1945 година, за да се преклонят пред паметта на жертвите, бе отразявано в дълбочина от националната преса и телевизионни мрежи. Честването обикновено биваше последвано от бурни протести от страна на политическата опозиция, дейци на левицата и на пацифистките движения, различни религиозни фракции, които не поддържаха Шинто, както и от съседните страни, които бяха изпитали на гърба си японската окупация по време на войната.

За да избегнат откритата критика и атаките от политическите си противници, ултранационалистите, които крояха планове за възкресяване на империята и прослава на японската раса, бяха принудени да се събират тайно през нощта в Ясукуни, за да почетат паметта на героите. Те идваха и си отиваха като сенки. Хора с огромни богатства, високопоставени държавни сановници, както и зловещите манипулатори, които никога не се показваха на открито. Техните хищни нокти бяха здраво сграбчили една структура с огромна власт, която бе недостижима дори и за ръководителите на правителството.

А в нея най-потаен и могъщ от всички бе Хидеки Сума.

От небето леко ръмеше дъждец, когато Сума премина през портата и се запъти по застлания с чакъл път към храма Шоконша. Макар отдавна да бе минало полунощ, пътят му бе осветен от светлините на Токио, които ниските облаци отразяваха. Той се спря под едно голямо дърво и огледа двора, обграден от високи външни стени. Единственият признак на живот бе една колония от гълъби, сгушени под плочите, които покриваха извития покрив.

Удовлетворен, че никой не го наблюдава, Хидеки Сума изпълни ритуала, който се състоеше в измиване на ръцете в една каменна вана и изплакване на устата с вода от един малък черпак. След това той влезе във външната зала на храма и срещна главния жрец, който очакваше пристигането му. Сума остави един дар в параклиса, след което от вътрешния джоб на шлифера си извади снопче листа, увити в копринен свитък^[1]. Той ги подаде на жреца, който ги постави на олтара.

Чу се звън от малка камбанка, който призоваваше личното божество на Сума, или ками. Жрецът и Сума сключиха ръце в молитва. След кратка церемония на пречистване Сума поговори тихо с жреца за минута, взе си обратно свитъка и напусна храма така незабелязано, както бе дошъл.

Напрежението от последните три дни се свлече от него като проблясващи води на поток, спускащ се надолу по склона на градинско възвишение. Сума се почувства подмладен от мистичната сила на своя ками, която го ръководеше и напътстваше. Свещеният поход, който той бе предприел, за да прочисти японската култура от отровата на западното влияние, като същевременно защити богатствата и завоеванията на своята финансова империя, бе ръководен от божествена сила.

Ако някой зърнеше Сума в мъгливата дъждовна нощ, той не би му обърнал никакво внимание. Сума изглеждаше напълно обикновен в работническия си комбинезон и евтин шлифер. Не носеше шапка. Буйните му бели коси бяха пригладени назад. Черната грива, характерна за почти всички японци и японки, се бе прошарила рано, което караше Сума да изглежда много по-възрастен от неговите четиридесет и девет години. На Запад той щеше да минава за нисък, а японските идеали за височина го поставяха в групата на леко високите с неговите сто и седемдесет сантиметра.

Само когато човек се вгледаше в очите му, щеше да забележи, че Сума изглеждаше по-различен от събратята си. Ирисите бяха оцветени в магнетичен тъмносин цвят, наследство вероятно от някой от първите холандски търговци или английски моряци. Крехък юноша, на петнадесетгодишна възраст той бе започнал да вдига тежести и продължи да тренира със студена решителност, докато не превърна тялото си в грамада от изваяни мускули. Най-голямото удоволствие, което изпитваше, не идваше от силата му, а от това, че сам той бе творец на мощта и издръжливостта на плътта си.

Неговият телохранител и шофьор се поклони и заключи тежката бронзова порта зад него. Моро Каматори, най-старият приятел на Сума и негов помощник, и секретарката му Тоши Кудо, седяха чинно на обърнатата назад седалка в една черна лимузина „Мурмото“, която бе построена по специална поръчка и бе задвижвана от дванадесетцилиндров двигател с мощност шестстотин конски сили.

Тоши бе много по-висока от сънародничките си. Тънка като топола, с дълги крака и падаща до кръста гарвановочерна коса, с безупречна кожа, чието въздействие се усилваше от чифт вълшебни кафяви очи, тя изглеждаше така, сякаш бе взета от някой епизод на филм с Джеймс Бонд. Но за разлика от екзотичните красавици, които се хвърляха на врата на измисления супершпионин бонвиван, Тоши притежаваше интелектуални способности от висока степен. Нейният коефициент на интелигентност доближаваше 165 и тя можеше да работи, като използва пълния капацитет на всяка гънка от мозъка си.

Тоши не вдигна очи, когато Сума влезе в колата. Вниманието й бе съсредоточено в един малък компактен компютър, който лежеше върху грациозния й скут.

Каматори говореше по един телефон. Макар интелектът му да не бе на едно ниво с този на Тоши, той организираше и изпълняваше тайните проекти на Сума с прецизност и умение, като използваше всякакви заобиколни начини и възможности. Той притежаваше забележителни способности в осигуряването на прикритие за финансовите операции, където дърпаше конците и действаше като параван на Сума, който предпочиташе да стои далеч от погледа на обществеността.

Каматори имаше невъзмутимо, изпълнено с решителност лице, с чифт възголеми уши в двата му края. Изпод гъстите черни вежди гледаха черни безжизнени очи, чийто поглед минаваше през чифт дебели лещи, поставени в очила без рамки. Здраво стиснатите му устни никога не се разтягаха в усмивка. Той бе човек без чувства и убеждения. Фанатично предан на Сума, своя най-голям талант Каматори разкриваше при преследването на човешки жертви. Ако някой, без оглед на богатство или стъпало в бюрократичната йерархия, създадеше препятствие пред плановете на Сума, Каматори ловко го очистваше. Накрая всичко изглеждаше като нещастен случай или вината за убийството бе приписвана на някоя от неприятелски настроените групировки или партии.

Каматори си водеше дневник с извършените от него убийства, с бележки, съдържащи подробности за всяко едно от тях. В течение на двадесет и пет години броят им бе нараснал на двеста тридесет и седем.

Той завърши телефонния си разговор, сложи слушалката на вилката и погледна Сума.

— Адмирал Атакура от нашето посолство във Вашингтон. Неговите източници са потвърдили, че в Белия дом са узнали, че експлозията е била ядрена и че е станала на „Дивайн стар“.

Сума сви стоически рамене.

— Изпратил ли е президентът официален протест на министър-председателя Юнширо?

— Американското правителство пази странно мълчание — отвърна Каматори. — Норвежците и англичаните, обаче, вдигат шум до небето за това, че са загубили корабите си.

— Но нищо от американците.

— Само бегли съобщения в техните медии.

Сума се наведе напред и потупа с показалец облеченото в найлонов чорап коляно на Тоши.

— Снимка, моля, на района на експлозията.

Тоши кимна почтително и въведе съответния код в компютъра. Не бяха изминали и тридесет секунди, когато една цветна снимка се изтърколи от факс апарата, който бе монтиран в преградната стена, разделяща кабината на шофьора от купето. Тя я подаде на Сума, който запали вътрешното осветление на колата и взе едно увеличително стъкло от Каматори.

— Детайлната инфрачервена снимка е направена преди час и половина, когато нашият шпионски спътник Акаги е преминал над района — обясни Тоши.

Няколко секунди Сума се взираше през лупата, без да проговори. Накрая той вдигна въпросително поглед.

— Атомна атакуваща подводница и азиатска джонка? Американците не действат така, както очаквах. Странно как не са пратили половината от тихоокеанския си флот.

— Няколко военноморски кораба плават към точката на експлозия — каза Каматори, — включително и един изследователски съд на НЮМА.

— А спътниковото разузнаване?

— Американските служби вече са получили обширни данни от своите шпионски спътници „Пирамидър“ и самолета „СР-90“.

Сума потупа с пръст един малък обект на снимката.

— Подводен апарат, който се носи между двата съда. Откъде се е взел?

Каматори погледна снимката там, където сочеше пръстът на Сума.

— Със сигурност не от джонката. Трябва да е дошъл от атомната подводница.

— Те няма да намерят никакви потънали отломки от „Дивайн стар“ — промърмори Сума. — Той трябва да се е пръснал на атоми.

Той хвърли снимката обратно на Тоши.

— Сведение, моля, за автотранспортните кораби, които превозват нашите продукти, настоящото им положение и местоназначение.

Тоши отправи поглед над монитора си, сякаш бе прочела мислите му.

— Имам данните, за които помолихте, мистър Сума.

— Да?

— Снощи в Бостън „Дивайн муун“^[2] е завършил товаренето на автомобилите — докладва тя, като четеше японските йероглифи на екрана. — „Дивайн уотър“^[3] е акостирал в пристанището на Лос Анджелис преди осем часа и сега разтоварва.

— Други?

— Има два кораба в движение — продължи Тоши — „Дивайн скай“^[4] трябва по график да пристигне в Ню Орлиънс до осемнадесет часа, а „Дивайн лейк“^[5] е тръгнал преди пет дни за Лос Анджелис.

— Може би трябва да сигнализираме на тези кораби да се отклонят към пристанища извън Съединените щати — каза Каматори. — Американските митнически власти може да са предупредени да търсят признаци на радиация.

— Кой е нашият таен агент в Лос Анджелис? — попита Сума.

— Джордж Фурукава ръководи тайните ви операции в югозападните щати.

Сума се облегна назад с очевидно облекчение.

— Фурукава е много опитен. Той ще забележи, ако има затягане на митническите процедури в Америка. — Той се обърна към Каматори, който говореше по телефона. — Отклони „Дивайн скай“ към Джамайка, докато получим повече данни, но остави „Дивайн лейк“ да продължи към Лос Анджелис.

Каматори се поклони в знак, че е разбрал и се пресегна за телефона си.

— Не поемаш ли риск да се получат разкрития? — попита Тоши.

Сума изопна устни и поклати глава.

— Агентите на американското разузнаване ще претърсят корабите, но никога няма да намерят бомбите. Нашата технология ще ги победи.

— Експлозията на борда на „Дивайн стар“ дойде в лош момент — каза Тоши. — Чудно дали въобще някога ще разберем какво я е причинило.

— Нито ме интересува, нито ме е грижа — каза студено Сума. — Случи се нещастен инцидент, но той няма да забави завършването на проекта „Кайтен“. — Сума направи пауза. Лицето му придоби брутално изражение. — Вече достатъчно единици са разположени по местата им, за да унищожат всяка нация, която заплашва нашата нова империя.