Клайв Къслър
Дракон (14)

13

На осем хиляди километра разстояние от „Големият Джон“, дълбоко в една шахта изсечена във вулканична скала, група миньори отстъпиха встрани, за да позволят на двама мъже да се приближат и надзърнат през един пробит отвор в бетонна стена. От отвора се носеше отвратителна воня, която всяваше в двадесетчленния земекопен екип страх от неизвестното.

Прожекторите, които осветяваха тясната шахта, хвърляха зловещи изкривени сенки вътре в пространството отвъд дебелата един метър бетонна стена, което, както по всичко изглеждаше, представляваше един голям тунел. Вътре те успяха да различат един стар ръждясал камион, обграден от нещо, което приличаше на огромен пласт от сиво-кафяви дървени пръчки и клони.

Въпреки хладния влажен въздух дълбоко под набраздените от минали сражения склонове на остров Корегидор, който се намираше на входа на манилския залив, двамата мъже, които надничаха през дупката, се потяха обилно. След дълги години на проучване те знаеха, че са на път да открият част от огромната военна плячка, останала от Втората световна война, известна като „Златото на Ямашита“, получила прозвището си от името на генерал Томоюки Ямашита, командир на японските сили във Филипините след октомври 1944 г.

Несметното съкровище, събирано от японците по време на войната от Китай, от държавите в югоизточна Азия, холандските колонии и Филипините, се състоеше от хиляди тонове екзотични скъпоценни камъни и бижута, сребърни и златни кюлчета, както и статуи на Буда и украшения от католически олтари, инкрустирани с безценни камъни и излети от масивно злато.

Манила бе служила като сборен пункт, от който пратките щяха по-късно да бъдат експедирани за Япония, но поради тежките транспортни загуби в по-късните стадии на войната от американските подводници в Токио пристигнаха по-малко от двадесет процента от плячката. Без да имат къде да отидат и поставени под угрозата островът да бъде нападнат от изпълнените с чувство на мъст американци, японците, пазители на съкровището, бяха изправени пред една дилема. Те нямаха намерение да го върнат на народите и хората, които бяха ограбили. Единственият им избор бе да скрият огромното съкровище на стотици различни места из остров Лусон и около него, с надеждата да се върнат след войната и да го пренесат тайно у дома.

По най-скромни оценки стойността на плячкосаното съкровище по текущи пазарни цени се изчисляваше между четиристотин и петдесет и петстотин милиарда долара.

Изкопните работи в този конкретен участък на Корегидор, на няколкостотин метра западно и на повече от километър под страничния тунел, който някога бе служил за главна квартира на генерал Дъглас Макартър, преди той да бъде евакуиран в Австралия, бяха продължили четири месеца. Като използваха копия на стари карти на OSS^[1], които те бяха открили погребани в архивите на ЦРУ в Лангли, агентите от американските и филипинските разузнавателни служби работеха заедно в екип и ръководеха изкопните дейности. Това бе една изтощителна работа, която напредваше изключително бавно.

Указанията върху картите бяха дешифрирани, след като се установи, че са били написани на един древен японски диалект, използван преди хиляда години. До шахтата, водеща към съкровището, трябваше да се стигне под страничен ъгъл, тъй като първоначалният й вход бе миниран с няколко бомби с тегло хиляда-две хиляди фунта и трябваше да се срути при едно директно влизане. Проникването през двадесеткилометровия лабиринт, прокопан от японците по време на тяхната окупация на Лусон, трябваше да бъде прецизно изчислено, тъй като в противен случай миньорите можеха да изгубят месеци, копаейки на погрешно ниво и да минат встрани, само на няколко сантиметра от тунела със съкровището.

По-високият от двамата, Франк Манкузо, поиска с ръка по-голям прожектор. Подадоха му един и той го пъхна през отвора в стената. Лицето му побледня в жълтеникавия сумрак. Вцепенен от ужас, той осъзна какво всъщност представляваха късите дървени клонки.

Рико Акоста, минен инженер, прикрепен към филипинските сили за сигурност, се приближи до Манкузо.

— Какво виждаш, Франк?

— Кости — каза Манкузо с едва доловим глас. — Скелети. Господи, там трябва да има стотици от тях. — Той отстъпи назад и кимна на Акоста.

Нисичкият човечец подкани с жест миньорите към отвора.

— Разширете го — нареди той.

На групата филипински миньори бе необходим по-малко от един час, за да пробият с тежките си чукове достатъчно голям отвор, за да може да мине през него човек. Циментът, от който бяха изградени стените на тунела, бе долнокачествен, напукан и ронлив и се къртеше лесно. Това те считаха за късмет, тъй като никой не искаше да рискува галерията да се срути върху тях, ако използваха взривни вещества.

Манкузо седна встрани и докато чакаше, запали една къса извита лула. На четиридесет и две, той все още бе запазил стройното, с дълги крайници тяло на баскетболен играч. Дългата му кестенява коса се спускаше надолу по врата му на мазни кичури, които плачеха за баня, а мекото му кръгло лице от немски тип подхождаше повече на счетоводител, отколкото на инженер, който се рови под земята. В сините му очи се забелязваше замечтаност, която като че ли никога не придобиваше ясни очертания. Въпреки това те попиваха всичко, което виждаха, и го запечатваха в съзнанието му.

Завършил колорадския минно-геоложки институт, той бе прекарал първите си години в скитосване по света, обикаляйки геологопроучвателни рудници, както и рудници в редовна експлоатация, в търсене на скъпоценни камъни — опали в Австралия, смарагди в Колумбия и рубини в Танзания — с променлив успех. Три години той прекара на северния японски остров Хокайдо в безплодно дирене на най-редкия от редките — червения пайнит.

Малко преди да навърши тридесет, той бе ухажван и вербуван от едно почти неизвестно разузнавателно ведомство във Вашингтон и бе назначен за специален агент. Първата му задача бе да търси златото на Ямашита като част от екипа на филипинските служби за сигурност.

Изкопните работи бяха извършени в най-строга секретност. Нито едно златно кюлче или скъпоценен камък нямаше да бъдат върнати на предишните им собственици. Цялото открито съкровище трябваше да бъде задържано от филипинското правителство, за да облекчи бремето от големите външни дългове и съживи западналата икономика, разсипана от неизчислимите финансови злоупотреби на режима на Маркос.

Неговият колега Акоста също бе работил като минен инженер, преди да отиде в службите за сигурност. Той бе висок за филипинец и очите му подсказваха за високия процент китайска кръв, която течеше в жилите му.

— Значи слуховете са верни — каза Акоста.

Манкузо вдигна очи.

— Моля?

— Японците са принудили съюзническите военнопленници да прокопаят тези тунели, след което са ги погребали живи, за да не могат никога да разкрият тяхното местоположение.

— Така изглежда. Ще узнаем всичко, щом влезем вътре.

Акоста вдигна каската си и избърса с ръкав челото си.

— Дядо ми бе в Петдесет и седми филипински разузнавателен отряд. Той бе пленен и хвърлен в испанския затвор във Форт Сантяго. Никога не излезе оттам. Над две хиляди военнопленници са умрели от глад или от задушаване. Точният им брой никога не стана известен.

Манкузо кимна с усилие.

— Сегашните поколения не могат да си представят дивото варварство, което опетни тихоокеанския военен театър. — Той дръпна от лулата си и изпусна облаче син дим, преди да продължи. — Ужасната статистика гласи, че петдесет и седем процента са умрелите съюзнически войници в японските концентрационни лагери, срещу само един процент от онези, пленени от немците.

— Странно защо японците не са се върнали и опитали с всички средства да заграбят съкровището — каза Акоста.

— Разни групи, които се представяха за строителни компании, наистина се опитаха да получат договори за следвоенно строителство, за да могат тайно да копаят за златото, но след като Фердинанд Маркос научи за съкровището, той затръшна вратата под носа им и започна сам да го търси.

— И откри известна част — добави Акоста — на стойност може би тридесет милиарда щатски долара, които той изнесе тайно от страната, преди да го свалят.

— Плюс това, което открадна от твоите сънародници.

Акоста се изплю с отвращение на пода.

— Той и жена му бяха болни от алчност. Ще ни трябват сто години, за да се оправим след тяхното управление.

Ръководителят на групата миньори махна с ръка към тях.

— Сега вече трябва да може да се проврете — каза той.

— Давай. — Акоста кимна към Манкузо. — Първо ти.

Вонята бе отвратителна и на тях им прилоша. Манкузо върза една пъстра носна кърпа около долната част на лицето си и като усукваше тяло, успя да се провре през тясната цепнатина в стената на тунела. Той чу как нещо тихо изпука, след което последва звук от цамбуркане, когато ботушите му срещнаха малка локвичка. След като премина през отвора, той почака малко и чу как от пукнатините в извития таван капеше вода. След това отново запали фенерчето си и насочи голия му лъч надолу.

Той бе стъпил върху една протегната костелива ръка и я бе счупил. Тя бе свързана с един скелет, облечен в плесенясали останки на униформа и покрит с мръсотия. Чифт инкрустирани лични табелки лежаха от едната страна на черепа и малката верижка все още бе увита около врата.

Манкузо коленичи и взе една от табелките под светлината на фенерчето си. Той започна да трие с палец и показалец мръсотията, докато накрая успя да различи името: Уилям А. Милър.

Имаше и армейски сериен номер, но Манкузо пусна табелката на земята. След като уведомеше своя началник за откритието си, в Корегидор щеше да бъде пратен един екип за регистриране на загиналите във войната и Уилям А. Милър и неговите отдавна починали другари щяха да бъдат върнати в домовете им и погребани с почести петдесет години след гибелта им.

Манкузо се обърна и описа с фенерчето пълен кръг. Дотам, докъдето стигаше лъчът, тунелът бе покрит със скелети, някои пръснати, някои натрупани на купчини. Той разгледа още няколко идентификационни табелки, преди Акоста да влезе с малко фенерче на една връв.

— Пресвета майчице Исуса — изохка той, когато видя зловещите останки. — Една армия от мъртъвци.

— Съюзническа армия — каза Манкузо, — американци, филипинци, дори няколко британци и австралийци. Изглежда, че японците са докарали в Манила пленници от други райони на войната, за да ги използват за робски труд.

— Само господ знае колко са страдали — промърмори Акоста. Лицето му почервеня от гняв и в гърлото му се покачи жлъчен сок. Той сключи пръсти около кръста, който висеше на врата му. — Как са били убити?

— Няма следи от огнестрелни рани. Те трябва да са се задушили, след като са били погребани живи вътре.

— Онези, които са издали заповедта за тази масова екзекуция, трябва да платят.

— Те вероятно са мъртви, убити при клането около Манила от армията на Макартър. А ако са все още живи, дирите им са безвъзвратно загубени. Съюзниците в Тихия океан им простиха твърде бързо. Издирването на онези, които носеха отговорност за жестокостите, не продължи дълго, както например направиха евреите с нацистите. Ако не са били открити и обесени досега, те никога няма да бъдат.

— Те все пак трябва да платят — повтори Акоста. Гневът му премина в безсилна омраза.

— Не си губи времето в мисли за отмъщение — каза Манкузо. — Нашата задача е да намерим златото.

Той се отправи към първия от една дълга редица камиони, които стояха паркирани сред мъртвите. Гумите му бяха сплескани и горната част на брезента над каросерията бе изгнила от постоянно капещата върху него вода. Той свали рязко задния капак и светна с фенерчето вътре. С изключение на няколко счупени дъски от щайги каросерията бе празна.

Манкузо усети как едно лошо предчувствие се загнезди в стомаха му. Той се втурна към следващия камион, като внимателно избягваше мъртвите. Ботушите му шляпаха в покритата с мръсотия вода. Потта от влажния въздух изстина по тялото му. Трябваше да положи големи усилия на волята си, за да продължи. Вътре в себе си сега той чувстваше как го обзема страх от това, което можеше да не намери.

Вторият камион бе празен, както и следващите шест. На двеста метра вътре в тунела пътят бе препречен от едно срутване, което опитните му очи на миньор разпознаха, че е било причинено от взривни вещества. Шокиращото тук обаче, бе наличието на една малка каравана, чиято модерна алуминиева конструкция не пасваше на епохата на четиридесетте. По страните й нямаше никакви отличителни знаци, но Манкузо забеляза маркировката на производителя върху гумите.

Той се покачи по металната стълбичка и застана в преддверието, като шареше с лъча на фенерчето си из вътрешността му. Караваната бе обзаведена като онзи тип офиси, които често можеха да се видят по строителните площадки.

Акоста се приближи, следван от четирима от хората си, които развиваха кабела до големия прожектор. Той отстъпи назад и освети цялата каравана в ярко сияние.

— Откъде, по дяволите, се е взело това тук? — попита смаяно Акоста.

— Вкарай прожектора вътре — каза Манкузо. Най-лошите му страхове се бяха сбъднали.

На по-ярката светлина те видяха, че караваната бе почистена. Бюрата бяха подредени, кошчетата изпразнени, никъде не се забелязваха пепелници. Единственият признак, че тук е имало някой, бе една предпазна каска, закачена на кука и една голяма черна дъска, която висеше на стената. Манкузо разгледа подредените колонки, изписани върху нея. Числата бяха арабски, докато думите над тях бяха написани със символите катакана.

— График? — попита Акоста.

— Опис на съкровището.

Акоста се тръшна на един стол зад едно от бюрата.

— Взели са го, всичкото са го изнесли тайно.

— Преди около двадесет и пет години, според датата на дъската.

— Маркос? — попита Акоста. — Той трябва да се е добрал дотук първи.

— Не, не е бил Маркос — отвърна Манкузо, сякаш винаги бе знаел истината. — Японците. Те са се върнали, взели са златото и са ни оставили костите.