Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Съкровище

ИК „Димант“, Бургас, 1995

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-8472-24-4

История

  1. — Добавяне

На мъжете и жените от нашите национални разузнавателни служби, чиято всеотдайност и лоялност рядко получават признание.

И чиито усилия са спасили американските граждани от неизброими бедствия и трагедии.

emblema.png

Част 1
Демоните на Денингс

6 август 1945 г.

Остров Шемя, Аляска

В лявата си ръка дяволът стискаше бомба, в дясната — тризъбец и се хилеше самодоволно и ехидно. Видът му можеше да бъде заплашителен, ако не бяха твърде дебелите му вежди и очите с форма на полумесец. Те му придаваха вид по-скоро на сънливо дяволче, отколкото на всяващ ужас сатана, какъвто се очакваше да бъде повелителят на ада. Въпреки това той носеше обичайните червени одежди, неотменните рога красяха главата му, а зад него се извиваше дългата му островърха опашка. Необичайното тук бе, че пръстите на краката му, с дълги и извити като на хищник нокти, бяха сграбчили едно златно кюлче, на което пишеше „24К“.

От горната и долната страна на оградената с кръг фигура върху фюзелажа на бомбардировача „B-29“ бяха изписани с черни букви думите „Демоните на Денингс“.

Самолетът, наименуван в чест на командира и екипажа му, стоеше като самотен призрак под плътната завеса дъжд, която вятърът носеше на талази над Алеутските острови по пътя си от Берингово море на юг. Сноп светлина от няколко преносими прожектора осветяваше пистата под отворения търбух на самолета и фигурите на сновящия насам-натам наземен персонал хвърляха пробягващи сенки върху лъщящото алуминиево тяло. Призрачността на сцената се усилваше от ярките светкавици, които пронизваха тъмнината над самолетната писта с обезпокояваща честота.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото си пилотско яке, майор Чарлс Денингс се бе облегнал на една от двойните гуми на десния колесник и наблюдаваше суетнята около неговия самолет. Целият участък около пистата бе отцепен и в него кръстосваха въоръжени патрули на военната полиция и кучета пазачи от корпуса „К-9“. Един малък снимачен екип регистрираше събитието. С неспокоен трепет майорът наблюдаваше как дебелата бомба бе внимателно вдигната с лебедка в преустроения бомбен отсек на „B-29“. Тъй като бе твърде голяма за приземния клиренс[1] на бомбардировача, тя трябваше да бъде вдигната от една шахта.

Въпреки че имаше зад гърба си две години служба като един от най-добрите пилоти на бомбардировачи в Европа, с над четиридесет мисии в сметката си, очите му никога не бяха съзирали подобно чудовище. Тя му изглеждаше като гигантска, надута до пръсване футболна топка с нелепи стабилизатори, разположени под прав ъгъл в единия й край. Облото й балистично тяло бе боядисано в светлосиво и бе хванато през средата със скоби, които отдалеч приличаха на огромен цип.

Денингс изпитваше боязън от това нещо, което той трябваше да пренесе на близо три хиляди мили разстояние. Предишния следобед учените от Лос Аламос, които сглобиха бомбата край самолетната писта, бяха инструктирали него и екипажа му. На младите хора им бе показан филм за опитната експлозия в Тринити, който ги накара да онемеят при вида на ужасната детонация на едно-единствено оръжие, което притежаваше достатъчна мощ да срине до основи цял град.

Той постоя там още половин час, докато не затвориха вратите на бомбения отсек. Атомната бомба бе натоварена и застопорена, самолетът — зареден с гориво и готов за излитане.

Денингс обичаше самолета си. Горе във въздуха той и голямата сложна машина се сливаха в едно цяло. Той бе мозъкът, а тя тялото на един общ организъм, който той никога не можеше да опише. Долу на земята нещата бяха съвсем други. Осветено от ярките прожектори и обливано от проливния дъжд, който бе станал леденостуден, призрачното сребристо тяло на красивия бомбардировач му изглеждаше като негова гробница.

Той прогони болезнената мисъл от главата си и забърза през дъжда към една барака Куонсет[2] за последен инструктаж на екипажа. Влезе вътре и седна до капитан Ърв Стантън, бомбохвъргачът, кръглолик веселяк с големи, извити надолу мустаци.

От другата страна на Стантън, с изпружени напред нозе и лениво отпуснал тяло върху стола, седеше капитан Морт Стромп, вторият пилот на Денингс. Той бе самодоволен южняк, който се движеше с бързината на трипръст ленивец. Непосредствено зад него седеше лейтенант Джозеф Арнолд, навигаторът, както и командирът от военноморските сили Ханк Бърнс, който бе оръжеен инженер и щеше да отговаря за бомбата по време на полета.

Началото на инструктажа бе дадено от един офицер от разузнаването, който свали покривалото от едно табло и показа въздушни снимки на целите. Главната цел бе промишленият район на Осака, а резервната, в случай на плътна облачна покривка, бе историческият град Киото. Посочени бяха и посоките за подхождане към целите за бомбардиране, през което време Стантън спокойно си водеше записки.

Един офицер от метеорологичните служби извади синоптични диаграми и прогнозира лек насрещен вятър с разкъсана облачност над целите. Той също така предупреди Денингс да очаква турбулентност над северна Япония. За още по-голяма сигурност преди един час бяха излетели два самолета „B-29“ с цел да разузнаят напред и да докладват визуалните си оценки за времето по маршрута на полета, както и за облачната покривка над целите.

Денингс взе думата, докато раздаваха предпазни тъмни очила.

— Няма да ви изнасям окуражителни речи, както правят треньорите в съблекалнята преди състезание — каза той и забеляза широките усмивки на облекчение по лицата на екипажа му. — В рамките на един кратък месец ние преминахме една сгъстена програма на обучение, която иначе отнема цяла година, но аз съм уверен, че ще доведем тази мисия до успешен край. По мое скромно мнение, вие сте най-добрият самолетен екипаж във военновъздушните сили. Ако всички свършим работата си както трябва, може и да сложим край на войната.

След това той кимна на свещеника на базата, който отправи молитва за безопасен и успешен полет.

Докато мъжете се изнизваха към чакащия „B-29“, към Денингс приближи генерал Харолд Морисън, който бе изпратен тук лично от генерал Лесли Гроувс, ръководителя на проекта „Манхатън“.

Морисън огледа Денингс за момент. В крайчеца на очите му се четеше умора, но зениците му грееха в очакване. Генералът протегна ръка.

— На добър час, майоре.

— Благодаря ви, сър. Задачата ще бъде изпълнена.

— И за миг не се съмнявам в това — каза Морисън, като с усилие наложи уверено изражение на лицето си. Той зачака Денингс да отговори, но пилотът бе млъкнал.

След няколко неловки момента Денингс попита:

— Защо ние, генерале?

Усмивката на Морисън бе едва доловима.

— Искаш да се откажеш?

— Не, екипажът ми и аз ще изпълним всичко докрай. Но защо ние? — повтори той. — Простете, че казвам това, сър, но не мога да повярвам, че ние сме единственият самолетен екипаж във военновъздушните сили, на който бихте поверили задачата да пренесе атомна бомба през Тихия океан, да я пусне насред Япония и след това да кацне в Окинава с едва ли нещо повече от няколко капки гориво в резервоарите.

— Най-добре е да знаете само това, което ви е съобщено.

В очите и гласа на по-възрастния мъж Денингс прочете лошо предчувствие.

— „Майчино дихание“. — Той повтори думите бавно и безизразно, както някой би повторил името на някакво неописуемо, смразяващо кръвта чудовище. — Чие перверзно съзнание е измъдрило такова откачено кодово име за бомбата?

Морисън сви примирено рамене.

— Струва ми се, че бе президентът.

 

 

Двадесет и седем минути по-късно Денингс се взря през предното стъкло на самолета и усърдно движещите се по него чистачки. Дъждът се бе усилил и той можеше да вижда на не повече от двеста ярда напред в мокрия мрак. Натиснал с двата крака спирачките, той форсира двигателите до две хиляди и двеста оборота в минута. Бордовият инженер сержант Робърт Моузли докладва, че двигател номер четири се върти с над петдесет оборота по-бавно. Денингс реши да не взема под внимание това съобщение. Без съмнение, причината за лекото спадане на оборотите бе влажният въздух. Той отпусна газта и остави двигателите да работят на празен ход.

В мястото на втория пилот вдясно от Денингс, Морт Стромп потвърди разрешението от контролната кула за излитане. Той спусна задкрилките. Двама от екипажа в средните огневи гнезда потвърдиха тяхното спускане.

Денингс се пресегна и включи интеркома.

— Е, момчета, да тръгваме.

Той премести лоста за газта напред, като компенсира огромния въртящ момент посредством лек аванс на левите двигатели спрямо тези от дясната страна, след което отпусна спирачките.

С пълен товар от 68 тона и с резервоари, напълнени до пръсване с над седем хиляди галона гориво, с шесттонна бомба в предния бомбен отсек и екипаж от дванадесет души, „Демоните на Денингс“ се плъзна напред по пистата. Товароподемността му бе превишена с близо седемнадесет хиляди фунта.

Четирите двигателя „Райт циклон“, с обем три хиляди триста и петдесет кубични инча, издаваха вой, сякаш щяха да изскочат от местата си, тяхната комбинирана мощ от осем хиляди и осемстотин конски сили въртеше яростно 16.5-футовите витла през носената от вятъра дъждовна пелена. Тръбите на ауспуха забълваха сини пламъци, облак ситни пръски обви крилата. Със силен рев огромният бомбардировач изчезна в тъмнината.

Той набираше скорост мъчително бавно. Пред него се простираше дългата писта, която бе изсечена в голата вулканична скала и накрая завършваше отвесно на осемдесет фута над студеното море. Една хоризонтална светкавица окъпа в зловеща синя светлина пожарните коли и линейките, които бяха подредени на известно разстояние една от друга по протежение на пистата. При скорост осемдесет възела Денингс пое пълно управление на вертикалното кормило и даде аванс на десните двигатели до крайното им положение. Той сграбчи здраво кормилото, твърдо решен да вдигне „Демоните“ във въздуха.

Напред, в издадената носова част, пред пилотите, бомбохвъргачът Стантън наблюдаваше с безпокойство как пистата бързо намаляваше. Дори летаргичният Стромп се изправи в седалката си, като се мъчеше напразно да прониже с поглед тъмнината пред него, за да види черното петно, което бележеше края на пистата и началото на морето.

Отминаха три четвърти от пистата, а самолетът бе все още залепен към земята. Времето сякаш забави своя ход и загуби ясните си очертания. Струваше им се, че летят в празно пространство. Внезапно през завесата от дъжд блеснаха запалените фарове на джиповете, паркирани по края на пистата.

— Боже всемогъщи! — изрева Стромп. — Вдигай го във въздуха!

Денингс изчака още три секунди и след това леко придърпа кормилото към гърдите си. Колелата на „B-29“ се отлепиха от земята. Той едва се бе издигнал на тридесет фута в небето, когато пистата изчезна и той се понесе с мъка над мрачната вода.

 

 

Морисън стоеше под проливния дъжд, далеч от топлината на бараката, в която се помещаваше радарът. Зад него покорно стоеше екипът му от четири души. Той наблюдаваше излитането на „Демоните на Денингс“ по-скоро в съзнанието си, отколкото с очите си. С изключение на мига, в който самолетът се люшна напред, когато Денингс премести напред лоста на газта и отпусна спирачките, той едва ли бе успял да види нещо друго, преди тъмнината да погълне самолета.

Той сви ръцете си на фуния до ушите си и се заслуша във воя на двигателите, който замираше в далечината. Неравномерният шум се долавяше едва-едва. Никой, освен опитен бордови механик или самолетен инженер, не би могъл да го долови, а Морисън бе изпълнявал и двете длъжности в началото на своята кариера в Армейския авиационен корпус.

Звукът на един от двигателите се различаваше от този на останалите. Един или няколко от неговите осемнадесет цилиндри не работеше равномерно.

Изпълнен със страх, Морисън се заслуша за някакъв признак, че бомбардировачът няма да излети. Ако „Демоните на Денингс“ катастрофираше при излитане, всяко едно живо същество на острова щеше да бъде изпепелено за броени секунди.

В този момент операторът на радара извика през отворената врата:

— Излетяха!

Морисън въздъхна напрегнато. Едва тогава обърна гръб на лошото време и влезе вътре.

Нямаше какво друго да прави, освен да изпрати съобщение на генерал Гроувс във Вашингтон, за да го информира, че „Майчин дъх“ е на път за Япония. След това щеше да чака и да се надява.

Но дълбоко вътре в себе си генералът бе обезпокоен. Той познаваше Денингс. Пилотът бе твърде упорит, за да се върне в случай на неизправност в двигателя. Той щеше да закара „Демоните“ до Осака, дори и ако се наложеше да носи самолета на гръб.

— Господ да им е на помощ — промърмори под носа си Морисън. Той знаеше с мрачна убеденост, че неговата част от огромната операция нямаше почти никакви шансове за успех.

 

 

— Прибери колесниците — заповяда Денингс.

— Така се радвам да чуя тези думи — изсумтя Стромп, като местеше един лост. Двигателите на колесниците нададоха тънък вой и трите двойни колела се вдигнаха нагоре и се прибраха в гнездата си под носа и крилата. — Колесници вдигнати и прибрани.

Когато набраха скорост, Денингс отпусна малко лоста на газта, за да пести гориво. Той почака скоростта да достигне двеста възела, преди да започне бавно и постепенно да набира височина. Отвъд дясното крило, невидима в далечината, веригата на Алеутските острови бавно се извиваше на североизток. В продължение на две хиляди и петстотин мили те нямаше да видят нито едно късче земя.

— Как е двигател номер четири? — попита той Моузли.

— Върши си работата, но е малко позагрял.

— Веднага щом се качим на пет хиляди фута, ще му понижа малко оборотите.

— Няма да навреди, майоре — отвърна Моузли.

Арнолд даде на Денингс посоката на курса, който те щяха да поддържат следващите десет часа и половина. При височина четири хиляди и деветстотин фута Денингс предаде управлението на Стромп, след което се отпусна и се загледа в черното небе. Не се виждаха никакви звезди. Стромп започна да провира самолета през зловещата маса от гръмотевични облаци и вътре започнаха да усещат ударите от турбулентните въздушни маси.

Когато накрая оставиха най-лошата част от бурята зад себе си, Денингс разкопча предпазния колан и стана от седалката. Докато се обръщаше, погледът му премина през един прозорец на левия борд, под тунела, който водеше към средната част и опашката на самолета. Той едва успя да различи очертанията на единия край на бомбата, окачена на освобождаващия механизъм.

Тунелът, по който се минаваше само с пълзене, бе стеснен, за да приеме огромното тяло в бомбения отсек, и човек с мъка можеше да се промъкне през него. Като извиваше тяло, Денингс запълзя напред, премина край бомбения отсек и се спусна от срещуположния край. След това той отвори малката херметична врата и се плъзна вътре.

След като извади едно фенерче от джоба на крачола си, той тръгна по тясното мостче, което вървеше по дължината на двата бомбени отсека, които сега бяха съединени в един. Поради огромния си размер бомбата бе обрала всяко възможно свободно пространство. В най-широката си част тя бе на по-малко от два инча разстояние от надлъжните преградни стени.

Денингс колебливо протегна надолу ръка и я докосна. Стоманената й обвивка бе леденостудена при допир. Той не можеше да си представи стотиците хиляди хора, които тя можеше да изпепели за броени секунди или ужасяващия брой на поразените от изгаряния и радиация. От един черно-бял филм не можеше да се схванат мащабите на термоядрените температури или мощта на ударната вълна при ядрения опит в Тринити. За него това бе просто средство за слагане край на една война и спасяване живота на стотици хиляди негови съотечественици.

Като се върна в пилотската кабина, Денингс спря, за да побъбри с Бърнс, който преглеждаше една схема на детонационните вериги на бомбата. Експертът по въоръженията често поглеждаше към едно малко табло, монтирано над скута му.

— Има ли вероятност тя да се взриви, преди да стигнем дотам? — попита Денингс.

— Една светкавица би могла да го направи — отвърна Бърнс.

Денингс го погледна с ужас.

— Не си ли малко позакъснял с предупреждението, а? От полунощ насам непрекъснато летим в центъра на гръмотевична буря.

Бърнс вдигна поглед и се ухили.

— Спокойно можехме да се взривим и долу на земята. Какво толкова, по дяволите, нали се справихме?

Денингс бе шокиран от безгрижното отношение на Бърнс.

— Генерал Морисън знаеше ли за тази опасност?

— Повече от всеки друг. Той участва в проекта за атомната бомба от самото му начало.

Денингс потрепери и се извърна. Лудост, помисли си той, цялата операция бе една лудост. Щеше да бъде цяло чудо, ако някой от тях оцелееше, за да разкаже за нея.

 

 

Пет часа по-късно и с две хиляди галона по-малко гориво, Денингс изравни бомбардировача „B-29“ на височина 10 000 фута. Екипажът живна, когато небето на изток се обагри в оранжево от пукването на зората. Бурята бе останала далеч зад тях и те вече виждаха надигащите се вълни на морето. Под тях бяха останали само няколко бели парцаливи облака.

„Демоните на Денингс“ летеше на югозапад с умерената скорост от 220 възела. За щастие, те бяха хванали лек попътен вятър. Изгревът на слънцето ги завари сами над огромната пустош на Северния Тих океан. Един незнаен самолет, който идва отникъде и лети за никъде, размишляваше бомбохвъргачът Стантън, докато гледаше разсеяно през прозорците на носа.

На триста мили от Хонсю, най-големия японски остров, Денингс започна бавно и постепенно да се издига до височината от тридесет и две хиляди фута, от която Стантън щеше да пусне бомбата над Осака. Навигаторът Арнолд съобщи, че се движат с двадесет минути аванс. При сегашната скорост, пресметна той, те щяха да кацнат в Окинава след по-малко от пет часа.

Денингс погледна индикаторите за гориво. Изведнъж той почувства прилив на оптимизъм. Ако не се появеше насрещен вятър със скорост сто възела, горивото им щеше да се окаже предостатъчно и след кацането щяха да им останат още четиристотин галона в резервоарите.

Не всички се радваха на добро настроение. Седнал до своя пулт, Моузли наблюдаваше температурния индикатор на двигател номер четири. Показанието на прибора не му се нравеше. По навик той почука с пръст по циферблата.

Стрелката трепна и се залюля към червената зона.

Той запълзя назад в тунела и погледна през едно прозорче към долната част на двигателя. По повърхността на гондолата течеше масло на струйки, а от ауспуха се носеше дим. Моузли се върна в кабината и коленичи в тясната пътека между Денингс и Стромп.

— Лоши новини, майоре. Ще трябва да изключим номер четири.

— Не можеш ли да го закрепиш още няколко часа? — попита Денингс.

— Не, сър, всеки момент той може да погълне клапан и да се запали.

От другата страна на пътеката Стромп погледна към Денингс с мрачно лице.

— Предлагам да изключим номер четири за известно време и да го оставим да изстине.

Денингс знаеше, че Стромп е прав. Те трябваше да поддържат сегашната си височина, като използват икономично останалите три двигателя, за да не допуснат те да прегреят. Когато дойдеше моментът, в който трябваше да се изкачат до тридесет и две хиляди фута и да започнат подхождането към целта за бомбардиране, те отново щяха да включат номер четири.

Той се обърна към Арнолд, който се беше навел над навигаторския си пулт и следеше маршрута на полета.

— Колко остана до Япония?

Арнолд отбеляза лекото понижение на скоростта и пресметна бързо.

— Един час и двадесет и една минута до голямата земя.

Денингс кимна.

— Окей, ще изключим номер четири, докато не ни потрябва отново.

Той още не беше свършил, когато Стромп затвори газта, завъртя обратно ключа за запалване и изключи двигателя. След това включи на автопилот.

Следващия половин час никой не откъсваше осторожен поглед от двигател номер четири, докато Моузли съобщаваше на висок глас спадането на температурата.

— Виждам земя — съобщи Арнолд. — Един малък остров на около двадесет мили точно пред нас.

Стромп го разгледа с бинокъла си.

— Прилича на хотдог, който стърчи от водата.

— Отвесни скални стени — отбеляза Арнолд. — Никъде не се вижда пясъчна ивица.

— Как се нарича? — попита Денингс.

— Няма го дори на картата.

— Някакви признаци на живот? Жълтите биха могли да го използват като морска предупредителна станция.

— Изглежда гол и пуст — отвърна Стромп.

За момент Денингс се почувства в безопасност. Не бяха забелязали никакви неприятелски кораби, освен това бяха твърде далеч от брега, за да бъдат прехванати от японски изтребители. Той се настани удобно в седалката си и се загледа с невиждащ поглед към морето.

Мъжете се отпуснаха. Раздадоха си кафе и сандвичи със салам, без да усещат монотонното бръмчене на двигателите и без да забележат малката точица, която се появи вляво, на разстояние десет километра от тях и на седем хиляди фута над височината на техния полет.

Екипажът на „Демоните на Денингс“ не знаеше, че им остават само няколко минути живот.

 

 

Младши лейтенант Сато Окинага забеляза мимолетното проблясване на отразена слънчева светлина под него. Той направи вираж и пикира леко, за да разузнае по-отблизо. Това бе самолет. Нямаше място за никакво съмнение. Самолет от друг патрул, най-вероятно. Той се пресегна да включи радиото, но се поколеба. След няколко секунди щеше да бъде в състояние да идентифицира обекта с положителност.

Млад и неопитен пилот, Окинага бе един от щастливците. Той бе току-що завършил училище и от всичките двадесет и двама випускници, които преминаха повърхностна и кратка военна подготовка по време на най-отчаяните дни на Япония, той и още трима други получиха заповед да патрулират по крайбрежието. Останалите отидоха в камикадзе ескадрони.

Окинага бе силно разочарован. Той с радост щеше да жертва живота си за императора, но прие отегчителното задължение да патрулира само като временна бойна задача, като се надяваше да бъде призован да вземе участие в по-славна мисия, когато американците нахлуеха в родината му.

Когато самотният летателен апарат се приближи, Окинага не можа да повярва на това, което виждаше. Той разтри очи с ръка и ги присви. Не след дълго той лесно можеше да различи деветдесетфутовия фюзелаж от блестящ алуминий, огромните сто четиридесет и един футови крила и триетажния вертикален стабилизатор на американския „B-29“.

Той го гледаше слисан. Бомбардировачът идваше от пустото море от североизток, като летеше на двадесет хиляди фута под бойния си таван. В съзнанието му нахлуха безброй въпроси, на които той не можеше да намери отговори. Откъде бе дошъл? Защо летеше към централна Япония с един изключен двигател? С каква мисия?

Като акула, която се спуска хищно към кървящ от раните си кит, Окинага намали дистанцията на една миля. Отново никакъв опит за изплъзване. Екипажът сякаш бе заспал или бе решен на самоубийство.

Окинага нямаше повече време да си играе на въпроси и отговори. Огромният крилат бомбардировач нарастваше заплашително пред него. Той натисна газта на своя „Мицубиши А6М Зироу“ до краен предел и пикира в кръг. „Зироу“ литна като лястовица. Двигателят „Сакае“, с мощност хиляда сто и тридесет конски сили, го понесе стремително към опашката на „B-29“. След това той се плъзна под гладкото и блестящо тяло на бомбардировача.

Твърде късно картечарят в опашката на самолета забеляза изтребителя и не успя веднага да открие огън. Окинага натисна бутона за стрелба върху лоста за управление и неговият „Зироу“ потрепери, когато двете картечници и двете двадесет и две милиметрови оръдия разкъсаха метал и човешка плът.

Едно леко докосване на кормилото и трасиращите куршуми прорязаха крилото и двигател номер три на „B-29“. Обтекателят бе направен на решето. Той се разкъса и от дупките започна да шурти масло, последвано от пламъци.

Бомбардировачът като че ли замря за момент, след което се наклони на една страна и се понесе, кръжейки надолу към морето.

Едва след сподавения вик на картечаря в опашката и краткия му откос, „Демоните“ осъзнаха, че са атакувани. Те нямаха и най-малката представа откъде бе дошъл неприятелският изтребител и едва бяха успели да се съвземат от изненадата, когато куршумите на „Зироу“ поразиха дясното крило.

Един сподавен вик дойде от Стромп.

— Падаме!

Денингс изкрещя в интеркома, докато се опитваше да хоризонтира самолета:

— Стантън, изхвърли бомбата! Изхвърли проклетата бомба!

Бомбохвъргачът, притиснат от центробежната сила към бомбардировъчния прицел, извика в отговор:

— Тя не може да се освободи, ако не хоризонтираш самолета.

Третият двигател сега бе целия в пламъци. Поради внезапната загуба на два двигателя, и то от една и съща страна, самолетът се бе преобърнал и сега стоеше на едното си крило. Работейки в синхрон, Денингс и Стромп се бореха с органите за управление, като се мъчеха да хоризонтират умиращия самолет. Денингс дръпна назад лоста за газта и изправи бомбардировача, който започна постепенно да пада и губи скорост, от което стомасите на всички се свиха на топка.

Стантън успя да се издърпа с ръце до изправено положение и отвори рязко вратичката на бомбения отсек.

— Дръж го стабилно! — провикна се напразно той.

Нямаше време за нагласяване на бомбения прицел и той натисна бутона за освобождаване на бомбата.

Нищо не се получи. Мощното завъртане на самолета бе заклещило бомбата в тясното й убежище.

С побеляло лице Стантън удари с юмрук бутона, но бомбата упорито не мръдваше от мястото си.

— Заклещила се е! — извика той. — Не може да се освободи.

Като продължи да се бори още няколко минути за живота си, знаейки, че ако оцелееха, те всички трябваше да се самоубият с цианид, Денингс се помъчи да приводни аварийно смъртно ранения самолет в морето.

Почти успя. Оставаха му още двеста фута, за да плъзне „Демоните“ по корем върху спокойното море, когато магнезият в аксесоарите и картера на третия двигател избухна като запалителна бомба и пламъците обхванаха моторната рама и лонжерона на крилото. Лонжеронът падна, като прекъсна кабелите за управление.

 

 

Лейтенант Окинага направи остър завой със „Зироу“ и започна да кръжи около поразения „B-29“. Той наблюдаваше черния дим и оранжевите пламъци, които се виеха по синьото небе и оставяха следа, нарисувана сякаш с едно мацване на четката. Той видя как американският самолет се сгромоляса в морето и гейзера разпенена вода, който последва след това.

Окинага направи един кръг, като търсеше оцелели, но видя само няколко плаващи отломки. С приповдигнат дух от това, което щеше да бъде неговия първи и последен боен подвиг, той направи още един вираж около димящата погребална клада, преди да се отправи обратно към Япония и летището, от където бе излетял.

Когато поразеният самолет на Денингс и мъртвият екипаж в него докосна морското дъно на хиляда фута под повърхността, един друг „B-29“, който се намираше на шестстотин мили на югоизток в по-късен часови пояс, се готвеше да измине последната отсечка до целта за бомбардиране. С полковник Пол Тибетс на командния пулт Енола Гей се бе озовал над японския град Хирошима.

Нито един от двамата командири на бомбардировачи не знаеше за другия. Всеки един от тях си мислеше, че само неговият самолет и екипаж са тези, които носят първата атомна бомба, която ще бъде пусната по време на война.

 

 

„Демоните на Денингс“ не успяха да отидат на срещата със съдбата. Тишината и спокойствието, които се възцариха на морското дъно, можеха да се сравняват единствено с безмълвието на облака, който увисна над мястото на събитието. Героичният подвиг на Денингс и неговия екипаж бе погребан в секретните архиви от бюрократите и забравен.

Бележки

[1] Клиренс — разстояние между най-ниската точка на самолета и повърхността на пистата. — Б.пр.

[2] Куонсет — сглобяема военна барака. — Б.пр.