Клайв Къслър
Дракон (5)

4

Стеен изпадна в силен емоционален шок. Той гледаше безмълвно мехурите, които се образуваха по ръцете му и трепереше неудържимо, почти обезумял от шока и внезапния болезнен спазъм в корема. Той се сви надве и повърна, като си поемаше дъх на пресекулки. Сякаш всичко го бе връхлетяло изведнъж. Сърцето му започна да прескача, а тялото му пламна в треска.

Чувстваше се прекалено отпаднал, за да се върне обратно до свързочното помещение и да предупреди Корволд. Когато капитанът на норвежкия кораб не получеше отговор на сигналите си към Стеен, той щеше да изпрати втори спасителен екип, за да видят какво се е случило. Още хора щяха да умрат безсмислено.

Сега Стеен бе прогизнал от пот. Той впи поглед в колата с вдигнатия капак и очите му се изцъклиха от непозната омраза. Обзе го унес и полудялото му съзнание видя в стоманата, тапицерията и гумите пред него едно неописуемо зло.

Опитвайки се за последен път да се изправи срещу бедствието, Стеен изля отмъщението си върху неодушевеното превозно средство. Той измъкна от колана си автоматичния „Стейр“, който бе намерил в каютата на капитана и вдигна дулото. След това натисна спусъка и заби куршумите в предния край на колата.

На два километра на изток, капитан Корволд гледаше „Дивайн стар“ през бинокъла си, когато корабът се взриви и изчезна, изпарявайки се пред очите му, които мигнаха за последен път.

Изригна чудовищно огнено кълбо със син блясък, чиято мощ бе по-силна от слънчевата. Бели горещи газове избухнаха и за миг покриха участък с диаметър четири километра. От кондензиралите пари се образува един полусферичен облак, който се разпростря като огромна гъба, чиято вътрешност бързо бе изгорена от огненото кълбо.

Повърхността на морето хлътна надолу и образува падина, подобна на купа с ширина триста метра. След това в небето се издигна един огромен стълб, състоящ се от милиони тонове вода, от чиито стени бликаха хоризонтално хиляди гейзери, всеки един от тях с големината на „Нарвик“.

От огненото кълбо тръгна и се понесе стремително една ударна вълна, която приличаше на разширяващ се пръстен около Сатурн и летеше напред със скорост близо пет километра в секунда. Тя удари „Нарвик“, смилайки кораба в безформена маса.

Корволд, който стоеше на открито върху крилото на мостика, не видя настъпилия ад. Очите и мозъкът му нямаха време да го възприемат. Той бе овъглен за хилядна от секундата от топлинното излъчване на огненото кълбо.

Целият му кораб бе повдигнат от водата и стоварен отново в нея, сякаш бе ударен с огромен парен чук. Върху разбитите палуби на „Нарвик“ започна да се излива дъжд от стопени стоманени части и прах от „Дивайн стар“. От разкъсания му трюм избухна пожар и пламъци погълнаха потрошения съд. Последваха експлозии дълбоко вътре в него. Контейнерите върху товарната му палуба се разхвърчаха като листа от порив на ураган.

Нямаше време за дрезгави викове на болка и страдание. Всеки, който бе заварен на палубата, пламна като клечка кибрит, изпращя и изчезна. Целият кораб се превърна в мигновена погребална клада за своите двеста и петдесет пътници и екипаж.

„Нарвик“ започна да се накланя, като потъваше бързо. Пет минути след експлозията той се преобърна. Не след дълго се виждаше само малка част от дъното му, след което то се плъзна под бушуващите води и изчезна в дълбините.

Всичко приключи така внезапно, както внезапно се бе изпарил и „Дивайн стар“. Огромният облак с форма на цветно зеле, който се бе образувал над огненото кълбо, бавно се разнесе и се скри в облачната покривка. Беснеещите водни маси се успокоиха и повърхността стана гладка, с надигащи се тук-там вълни.

На дванайсет километра от мястото на експлозията „Инвизибъл“ все още плаваше. Невероятната мощ на ударната вълна още не бе започнала да намалява, когато тя стигна до кораба и го смачка като кутийка. Надстройката му бе изтърбушена и отнесена и отдолу зейнаха вътрешните преградни стени. Коминът му бе изтръгнат от основите си и запокитен във водовъртежа на кипящите вълни, докато мостикът изчезна в страшен вихър от стомана и плът.

Мачтите му се огънаха и изкривиха, големият кран, който се използваше за изваждане на „Олд Герт“ от водата, бе усукан и хвърлен на една страна, металните плочи на корпуса се разкъсаха и извиха навътре между шпангоута и надлъжните греди. Подобно на „Нарвик“, „Инвизибъл“ бе смазан и превърнат в безформена маса, която бе почти невъзможно да се разпознае.

Боята по страните му се напука и почерня от огнения вихър. От разбития ляв борд се виеше стълбче черен мазен дим, който се разстилаше над водата около корпуса като горещо покривало. Топлината изгаряше всеки, който бе на открито. Останалите под палубата получиха тежки наранявания от удари и летящи отломки.

Джими Нокс се удари в една твърда стоманена преградна стена, след което падна назад, като се мъчеше да си поеме дъх, сякаш бе във вакуум. Той се просна по гръб, разпери ръце и крака и втренчи зашеметен поглед в една дупка, която като по чудо се появи в тавана.

Той полежа там, докато чакаше шокът да отмине, като се мъчеше да съсредоточи мислите си, за да разбере състоянието си. Той се чудеше замаян какво се бе случило със света около него. Започна бавно да разглежда помещението и видя силно повреденото електронно оборудване, което приличаше на робот с извадени вътрешности. Ноздрите му подушиха дима от пожара и той почувства как го обзема истеричния страх на дете, загубило родителите си в тълпата.

Той погледна през цепнатината нагоре към помещенията на мостика и щурманската кабина. Те бяха изтърбушени и от тях беше останал само измъченият скелет от деформирани греди. Рулевата кабина бе цялата в тлеещи руини. Тя се бе превърнала в гробница на изгорените и премазани мъже, чиято кръв капеше в помещенията отдолу.

Нокс се претърколи на една страна и започна да стене във внезапна агония, причинена от три счупени ребра, изкълчен глезен и безброй рани. Бавно и внимателно той се избута до седящо положение. Посегна нагоре и нагласи очилата си учуден, че бяха останали закачени на носа му по време на необяснимото опустошително бедствие.

Постепенно тъмната завеса на шока се разнесе и първата му мисъл бе за „Олд Герт“. Точно както в кошмар той виждаше подводницата повредена и загубила връзка с повърхността, потънала нейде в черния мрак на бездната.

Със замаяна глава той запълзя на ръце и крака по палубата, мъчейки се да потисне болката. Най-сетне успя да се пресегне нагоре и да сграбчи слушалката на подводния телефон.

— Герт? — изкрещя той със страх. — Чуваш ли ме?

Изчака няколко секунди, но нямаше никакъв отговор. Той тихо изруга под носа си.

— Дяволите да те вземат, Планкет! Обади се, копеле такова!

Единственият отговор бе тишината. Всички връзки между „Инвизибъл“ и „Олд Герт“ бяха прекъснати. Сбъднаха се най-лошите му страхове. Каквато и сила да бе поразила изследователския кораб, тя се бе движила през водата и бе смазала подводницата, която и без това бе подложена на невероятно налягане.

— Мъртви — прошепна той. — Смачкани на пюре.

Вниманието му внезапно се върна към спътниците му на кораба и той им извика. В отговор чу само стона и стърженето на метала в умиращия кораб. Обърна очи към отворената врата и фокусира поглед в пет трупа, проснати върху палубата. Те бяха застинали в грозни и вдървени пози, като изхвърлени непотребни чучела на манекени.

Той седеше пронизан от мъка и недоумение. Смътно почувства как корабът потрепери конвулсивно, кърмата се завъртя и се плъзна под вълните, сякаш бе хваната във водовъртеж. Около него всичко започна да се тресе. „Инвизибъл“ се канеше да поеме своя път към бездната.

Вътре в него се надигна жаждата за живот и той запълзя нагоре по една наклонена палуба твърде замаян, за да чувства болката от раните си. Обзет от паника, Нокс се втурна през вратата към платформата на крана, като заобикаляше мъртвите тела и прескачаше изпотрошените метални части, които се въргаляха навсякъде. Шокът отстъпи мястото си на страх, който се загнезди като една твърда, растяща буца в него.

Той стигна до изкривените останки от релинга. Без да поглежда назад, той ги прекрачи и се спусна в очакващото го море. На няколко метра от него във водата подскачаше част от счупена дървена щайга. Той заплува сковано към нея, докато не я докопа, след което я пъхна под мишница и се остави водата да го носи. Една тогава той се обърна и погледна „Инвизибъл“.

Той потъваше откъм кърмата, носът му се бе извисил над тихоокеанските вълни. За миг спря така, сякаш искаше да отплава към облаците, след което започна да се плъзга назад все по-бързо и по-бързо, за да изчезне накрая, оставяйки няколко плаващи отломки и водовъртеж от разпенена вода. Скоро всичко утихна. Последните следи бяха само няколко мехурчета, обагрени в цветовете на дъгата от разлятото масло.

Обезумял, Нокс претърси с поглед морето за останалите членове на екипажа на „Инвизибъл“. Сега, след като стоновете на потъващия кораб бяха заглъхнали, над морето се бе настанила зловеща тишина. Нямаше нито спасителни лодки, нито глави на плуващи в морето хора.

Той се оказа единственият оцелял от една страшна, необяснима трагедия.