Клайв Къслър
Дракон (69)

68

Във Вашингтон наближаваше обяд, когато Джордън получи съобщението на Сандекър, който се намираше десет времеви зони на запад. Президентът се беше върнал в спалнята си на по-горните етажи на Белия дом, за да вземе душ и да се преоблече. Той стоеше пред огледалото и завързваше вратовръзката си, когато му се обадиха от оперативния пункт.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин президент — почтително произнесе Джордън, — но си помислих, че ще искате да знаете, че спускането е преминало успешно. Пит е привел в движение съда за дълбоководни геоложки проучвания.

— Хубаво е денят да започне с една добра новина за разнообразие. За колко време ще стигнат до бомбардировача?

— За един час, може би и по-малко, ако морското дъно е равно и не крие геологически изненади.

— А взривяването?

— Два часа, за да се измъкне бомбата и още три, за да се придвижат до мястото за взривяване и да остане достатъчно време СДГП да се отдалечи на безопасно разстояние.

— Имало ли е някакви проблеми?

— Адмирал Сандекър докладва, че известно време падането го е притеснявало, но СДГП е издържал удара, без да се повреди. Като се изключи това, единствената засечка, ако решите, че това наистина е засечка, е, че Пит успял по някакъв начин да предотврати качването на Джордино и сам провежда операцията.

Президентът изпита тайно задоволство.

— Това не ме изненадва. Той е от онзи тип хора, които биха предпочели сами да се жертват, отколкото да изложат на опасност живота на приятелите си. Какви са последните сведения за колите бомби?

— Специалната група, която е натоварена с търсенето им, е открила двадесет и седем.

— Йошишу и Цубой сигурно са разбрали, че сме по петите им. Ако разполагаха с кода за взривяване на бомбите, досега щяха да се обадят.

— Скоро ще стане ясно дали сме спечелили надпреварата или не — сдържано заяви Джордън.

 

 

Президентът тъкмо излизаше от асансьора, когато към него бързо приближи специалният му помощник Дейл Никълс. Президентът веднага забеляза изписаното по лицето му притеснение.

— Изглеждаш така, сякаш си стъпил бос върху мравуняк, Дейл. Какво става.

— По-добре да отидете в залата за видеокомуникации, господин президент. Ихиро Цубой е проникнал по някакъв начин в нашата защитена система и е установил връзка по видео канала.

— В ефир ли е сега?

— Все още не. Изчаква. Настоява да говори лично с вас.

— Предупреди хората в оперативния пункт, за да могат да следят разговора.

Президентът влезе в една зала, която се намираше в салона, на известно разстояние от Овалния кабинет и седна в коженото кресло, разположено в края на малък подиум. На стената в другия край на подиума имаше огромен правоъгълен отвор. Той натисна един бутон върху пулта за управление, вграден в страничната облегалка на креслото и зачака. Изведнъж времето и пространството сякаш се сляха в едно място, в един момент и от другата страна на подиума се появи триизмерно изображение на Ихиро Цубой в естествена големина.

Благодарение на магическата технология на фотониката — излъчване посредством влакнеста оптика — и на изключително усъвършенстваната компютърна техника, двамата мъже можеха да седят и да разговарят, като че ли се намираха в една и съща стая. Изображението беше невероятно детайлно — образът на Цубой изглеждаше ясно очертан и плътен. Нямаше и следа от мъглива прозрачност.

Цубой беше коленичил сковано върху бамбукова рогозка, присвил леко юмруци, отпуснати върху бедрата му. Беше облечен в скъп делови костюм, но на краката му нямаше обувки. Той леко се поклони, когато изображението на президента се появи пред него.

— Искали сте да установите диалог с мен, мистър Цубой? — започна президентът.

— Точно така — отвърна Цубой, грубо отказвайки да се обърне към президента с титлата му.

Президентът реши да говори по същество.

— Вие определено привлякохте вниманието ми с онази ядрена експлозия в Уайоминг. Може би тя трябваше да представлява някакво послание?

Въздействието на думите на президента се подсилваше от неговото привидно безразличие. Опитен политик, президентът беше тънък познавач на човешкия характер. Той веднага забеляза ясно доловимата напрегнатост в очите на Цубой и заключи, че позицията, от която японецът се опитва да налага условията си, не е подплатена с необходимата сила.

Корифеят в областта на международните финанси и безспорен наследник на престъпната промишлена империя на Сума се опитваше да изглежда спокоен и невъзмутим, ала мълчанието на президента, последвало експлозията, го беше притеснило. Той и Йошишу не можеха да разберат защо държавният глава на практика не й беше обърнал никакво внимание.

— Можем да си спестим многословните излияния, господин президент — заяви Цубой. — Вие знаете за нашите технически постижения и превъзходство в областта на отбранителните технологии. Сигурен съм, че сенатор Диас и членът на Конгреса мис Смит, както и хората от вашето разузнаване вече са ви съобщили за нашето съоръжение на остров Сосеки.

— Добре съм запознат с вашия център „Дракон“ и проекта „Кайтен“ — отговори президентът, като не пропусна да забележи, че Цубой не спомена Хидеки Сума. — И дълбоко грешите, ако смятате, че няма да наредя нанасянето на масиран ответен удар в случай, че имате неблагоразумието да взривите още някоя от вашите коли бомби.

— Нашите първоначални намерения не включваха избиването на милиони хора — твърдо заяви Цубой.

— Знам какви са били намеренията ви, мистър Цубой. Само опитайте и ще имате вашия Армагедон.

— Ако искате с подобна абсолютно безразсъдна постъпка да останете в историята като най-голямото чудовище след Адолф Хитлер, тогава нямам какво повече да кажа.

— Сигурно сте имали да ми кажете нещо, иначе защо се свързахте с мен?

Цубой замълча, а после бързо продължи:

— Имам определени предложения, които искам да поставя на масата.

— Готов съм да ги изслушам.

— Ще отмените издирването на колите. Ако още някоя бъде открита, ще изпратим сигнали за взривяване. И тъй като вие веднъж вече сте използвали такова оръжие срещу моя народ, уверявам ви, че няма да се поколебая да взривя останалите бомби в населени градове.

Президентът полагаше огромни усилия да потисне все по-нарастващия си гняв.

— В такъв случай резултатът ще бъде равен. Вие ще избиете няколко милиона от нас, ние ще изтребим цялото ви население.

— Не, няма да направите това. Хората на великата бяла християнска Америка няма лесно да се примирят с такава жестокост.

— Не всички от нас са бели или пък християни.

— Малцинствата, които подкопават основите на вашата култура, няма да подкрепят позицията ви.

— Те обаче също са американци.

— Въпреки всичко моят народ е решен и готов да умре в името на новата империя.

— Това е долна лъжа! — рязко възкликна президентът. — До този момент вие със Сума и останалата част от вашата гангстерска банда сте действали тайно. Японците нямат представа, че сте заложили живота им на карта, за да спечелите надмощие в световната икономика. Те не биха рискували страната им да бъде унищожена заради кауза, в основата на която стои алчността на неколцина престъпници. Вие не говорите от тяхно име, нито от името на вашето правителство.

По лицето на Цубой премина едва доловима усмивка и президентът разбра, че е бил изигран.

— Вие лесно можете да предотвратите това ужасно и за двете страни изтребление, като приемете предложенията ми.

— Имате предвид искания.

— Приемете го, както желаете.

— Кажете какво искате — заяви президентът. Гласът му беше започнал да звучи напрегнато. Той беше загубил инициативата и се гневеше на себе си.

— Няма да има национализиране или изземване на компании, които са японска собственост, нито съдебна намеса при изкупуването на корпоративна или недвижима собственост, което предстои да извършим.

— Това не е трудно. Съединените щати никога не са били заинтересовани от извършване на национализация. В нашата двестагодишна история никога не са били замисляни законодателни актове с такъв противоконституционен характер. Що се отнася до второто, законът не е забранил на нито една от известните ми японски фирми да закупи някоя компания или пък земя в Съединените щати.

— От японските граждани няма да се изисква да представят визи на влизане в Съединените щати.

— За това ще трябва да се преборите с Конгреса.

Цубой хладно продължи:

— Никакви търговски бариери или увеличаване на митническите тарифи за японските стоки.

— А от ваша страна?

— Това не подлежи на обсъждане — каза Цубой, очевидно подготвен за такъв въпрос. — Съществуват основателни причини да не бъде допуснат внос на много от вашите продукти в Япония.

— Продължавайте — нареди президентът.

— Щатът Хаваи ще стане японска територия.

Президентът беше предупреден за това безразсъдно искане.

— Почтените жители на острова вече са вбесени от това, което направихте с цените на недвижимото имущество там. Съмнявам се дали ще пожелаят да заменят звездите и райетата за изгряващото слънце.

— Също и щатът Калифорния.

— Възмутително и изключено са думите, за които се сещам в момента — с груба откровеност заяви президентът. — Но защо да спираме дотук? Какво друго искате?

— Тъй като хазната ви е все още платежоспособна благодарение на нашите пари, очакваме да получим представителство във вашето правителство, което ще включва място в кабинета ви, както и високи постове за наши хора в Държавния, Финансовия и Търговския департаменти.

— Кой ще избере тези ваши хора, вие и Йошишу или лидерите на вашето правителство?

— Мистър Йошишу и аз.

Президентът беше ужасен. Това беше равносилно на покана към организираната престъпност да участва в управлението на страната на най-високо ниво.

— Това, което искате, мистър Цубой, е абсолютно немислимо. Хората в Америка никога няма да допуснат да се превърнат в икономически роби на поданиците на чужда държава.

— Те ще заплатят скъпо, ако отхвърлите моите условия. От друга страна, ако имаме глас в управлението на американското правителство и деловите среди, във всички области на икономиката ви ще настъпи решителен обрат, който ще доведе до повишаване на жизнения стандарт на американците.

Президентът стисна зъби.

— При наличието на монопол, цените на японските стоки и печалбите от тях ще скочат до небето.

— Освен това безработицата ще спадне, а националният дълг ще намалее — продължи Цубой, сякаш президентът беше безгласна буква.

— Не е по силите ми да давам обещания, които Конгресът няма да спази — потиснал гнева си, каза президентът, а умът му трескаво търсеше начин да възвърне надмощието си. — Добре знаете как стават нещата във Вашингтон, мистър Цубой. Разбирате и как работи нашето правителство.

— Границите на вашите пълномощия са ми добре известни. Но вие можете да направите доста неща, за които не е нужно одобрението на Конгреса.

— Извинете ме за момент, докато асимилирам вашите огромни по мащаб искания. — Президентът замълча, за да събере мислите си. Той не можеше да излъже и да се престори, че отстъпва пред всички абсурдни искания на Цубой. Това щеше да му покаже, че президентът явно увърта, за да спечели време. Трябваше да си придаде безцеремонен вид и да се престори на разгневен. Той вдига очи и впи поглед в Цубой. — Не мога да приема със спокойна съвест категоричните ви искания за безусловна капитулация.

— Условията са по-добри от онези, които ни предложихте през хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— Нашата окупация беше много по-великодушна и благосклонна към вашия народ, отколкото той изобщо имаше право да очаква — каза президентът, забил нокти в страничните облегалки на креслото.

— Не се намирам тук, за да обсъждам исторически различия — безцеремонно отсече Цубой. — Чухте условията и знаете какви ще бъдат последствията. Колебанието или отлагането от ваша страна няма да отдалечат трагедията.

В очите на Цубой нямаше и следа от блъф. Президентът си даваше напълно сметка, че колите, скрити в гъсто населени градове и готовите на самоубийство безумци, които чакаха сигнал да взривят бомбите, правеха заплахата още по-ужасна.

— Вашите искания, които представляват чисто изнудване, не оставят кой знае каква възможност за преговори.

— Никаква — отговори Цубой с тон, който отхвърляше всякакви по-нататъшни разисквания.

— Аз не съм чудотворец, за да накарам само с едно щракване на пръстите политическата опозиция да ми съдейства — каза президентът, като се преструваше, че търпението му се е изчерпило. — Много добре знаете, че не мога да заповядвам на Конгреса. Сенатор Диас и мис Смит имат огромно влияние в двете Камари, а те вече са започнали да настройват своите колеги законодатели срещу вас.

Цубой сви рамене с безразличие.

— Напълно ясно ми е, че колелата на вашата правителствена машина се въртят в блато от емоции, господин президент. И че народните избраници гласуват според партийните директиви, без оглед на това, кое е добро за нацията. Но бързо ще ги убедите да приемат неизбежното, след като им съобщите, че докато двамата с вас говорим, по улиците на Вашингтон обикалят две коли бомби.

Това беше грешка. Топката отново се върна в ръцете на президента. Той положи неимоверно усилие да остане спокоен и да потисне гнева си.

— Ще ми трябва време.

— Давам ви срок до три часа днес следобед ваше време, за да се появите по националната телевизия с вашите съветници и лидерите на Сената, застанали зад вас в знак на подкрепа, за да огласите новите споразумения за сътрудничество между Япония и Съединените щати.

— Искате твърде много.

— Това трябва да стане — каза Цубой. — И още нещо, господин президент. На всеки опит за нападение на остров Сосеки ще бъде отговорено с колите бомби. Ясен ли съм?

— Като кристал.

— В такъв случай, довиждане. Очаквам с нетърпение да ви наблюдавам по телевизията днес следобед.

Образът на Цубой бързо избледня и изчезна.

Президентът погледна към часовника, който висеше на една от стените. Девет часът. Оставаха само шест часа. Толкова, колкото предвиждаше Джордън, че ще бъдат необходими на Пит да взриви старата атомна бомба и да предизвика подводно земетресение и цунами.

— О, боже — промълви той в празната зала. — Какво ще стане, ако не успеем?