Клайв Къслър
Дракон (32)

31

12 октомври 1993 г.

Билефелд, Западна Германия

Есенната утрин бе свежа със северен вятър, който пощипваше. Аугуст Клаузен излезе от паянтовата си къща и хвърли поглед към нивите си и склоновете на Тойтобург Форест край Билефелд в Северен Рейн, Вестфалия. Фермата му се намираше в долина и граничеше с един криволичещ поток, който той наскоро бе преградил. Той закопча догоре тежкото си вълнено палто, пое си няколко пъти дълбоко въздух и се отправи към хамбара.

Едър здравеняк, току-що чукнал седемдесет и четири, Клаузен все още работеше по цял ден, от изгрев до залез-слънце. Фермата бе собственост на семейството му от пет поколения. Той и жена му бяха отгледали две дъщери, които се омъжиха и напуснаха дома, предпочитайки градския живот в Билефелд пред фермерството. С изключение на работниците, които наемаха по време на жътва, Клаузен и жена му управляваха сами фермата си.

Той отвори вратата на хамбара и се качи на един голям трактор. Издръжливият стар газов двигател запали от първия път. Клаузен включи на директна предавка и изкара трактора на двора. След това зави по един черен път и се отправи към нивите, които бяха ожънати и обработени за следващото засаждане през пролетта.

За този ден той бе запланувал да запълни с пръст един хлътнал участък в югозападния край на лехата с марули. Това бе една от няколкото дребни работи на открито, които той искаше да приключи, преди да настъпят зимните месеци. Предишната вечер той бе оборудвал трактора с кофа отпред, с която да донесе пръст от една могила близо до стария бетонен бункер, останал от войната.

Част от имота на Клаузен в миналото представляваше самолетна писта за ескадрилите изтребители на Луфтвафе. Когато се върна вкъщи, след като бе служил в една танкова бригада, сражавала се с Трета армия на Патън през Франция и половината от Германия, той завари едно сметище с метални отпадъци от изгорели и унищожени самолети и моторни превозни средства, струпани на камари, осеяли почти всичката му обработваема площ. Той запази за себе си това, което бе годно за употреба, останалото продаде на търговци на отпадно желязо.

Тракторът се движеше с добра скорост по пътя. През последните две седмици бе валяло оскъдно и коловозите бяха сухи. Тополите и брезите бяха обагрени в ярки жълти петна, които изпъкваха на фона на повехналия зелен цвят. Клаузен се провря през един отвор в оградата и спря край хлътналия участък. Той слезе долу и започна да разглежда отблизо падината. Странно, тя изглеждаше по-широка и по-дълбока от предишния ден. Той отначало се зачуди дали не е била причинена от някакво подземно просмукване, дошло от потока, който той бе завирил. Земята в средата й обаче изглеждаше напълно суха.

Той се качи отново на трактора, отиде до могилата с пръст край стария бункер, който сега бе полускрит от храсти и лози, и спусна кофата. Когато я напълни догоре с пръст, той се върна обратно и се доближи до падината, докато предните му колела не стъпиха на ръба й. Той вдигна малко кофата с намерение да я наклони, за да изсипе товара с пръст, но предницата на трактора започна да се накланя напред. Предните колела потъваха в земята.

Клаузен зяпна от смайване, когато в хлътналия участък зейна дупка и тракторът се сгромоляса в една шахта, която се разширяваше с неимоверна бързина. Той замръзна в ужас, когато човек и машина се понесоха надолу в тъмнината. Изгубил ума и дума от страх, той инстинктивно опря здраво крака в металния под и сграбчи с ръце кормилото. Тракторът прелетя надолу повече от дванадесет метра, преди да падне с плясък в един дълбок подземен поток.

Огромни буци пръст се стовариха във водата и тя закипя като водовъртеж, който скоро бе забулен от облаци падащ прах. Шумът заехтя далеч навътре в невидими пространства. Тракторът потъна във водата до горния ръб на големите задни колела и замря неподвижно.

От удара дъхът на Клаузен спря. Една мъчителна болка прониза гърба му и той се сети, че това означаваше наранен прешлен. Две от ребрата му, а може би и повече изпукаха след като удари гърдите си в кормилото. Той изпадна в шок, сърцето му биеше до пръсване, а дъхът му излизаше на мъчителни пресекулки. Зашеметен, той почти не усещаше водата, която се плискаше около гърдите му.

Клаузен благослови трактора за това, че се бе приземил с правилната страна нагоре. Ако машината се бе завъртяла и паднала странично или върху кабината си, по всяка вероятност той щеше да бъде смазан до смърт или заклещен и удавен. Клаузен седеше и се мъчеше да разбере какво му се бе случило. Погледна нагоре към синьото небе, за да проумее положението, в което се намираше. След това се озърна наоколо в мрака и носещите се слоеве прах.

Тракторът бе паднал в езерото на една варовикова кухина. Единият й край се намираше под водата, но другият се издигаше над езерцето и водеше към една просторна пещера. Той не видя следи от сталактити, сталагмити или други природни образувания. Както малкото подземно преддверие, така и по-голямата пещера имаха нисък и плосък шестметров таван, който бе издълбан в земята от земекопни машини.

Огъвайки болезнено тялото си, той успя да се измъкне от седалката на трактора, и къде с плуване, къде с пълзене започна да се движи нагоре по подобния на товарна рампа под, който водеше към сухата пещера. Коленете му се поднасяха, ръцете му се хлъзгаха по тинестото покритие, което покриваше дъното на пещерата, но той упорито продължаваше да пълзи на четири крака нагоре, докато не почувства под себе си суха земя. Изтощен, той придърпа тялото си до седнало положение, завъртя се и погледна към мрачните недра на пещерата.

Тя бе изпълнена със самолети, десетки самолети. Всички паркирани в прави редици, сякаш очакваха ескадрила от пилоти фантоми. Клаузен ги позна. Това бяха първите турбореактивни самолети на Луфтвафе, „Месершмит“-262 Швалбе (Лястовица). Те стояха като призраци в пъстрите си сиво-зелени цветове и въпреки близо петдесетте години, прекарали в забвение, изглеждаха в отлично състояние. Само лека корозия по алуминиевите повърхности и сплесканите гуми подсказваха за това, че не са били поддържани от дълго време. Обитателите на тайната въздушна база трябва да са били евакуирани и всички входове запечатани, преди съюзническите армии да пристигнат.

Временно забравил за раните си, Клаузен вървеше в благоговение между самолетите, из помещенията за екипажите и зоните за поддръжка и ремонт. Когато очите му се адаптираха към тъмнината, той бе удивен от съвършения порядък, който цареше там. Нямаше и следа от прибързано заминаване. Той имаше усещането, че пилотите и техните механици бяха извикани горе на повърхността за строеви преглед и че всеки момент щяха да се върнат.

Той изпадна в екстаз, когато се сети, че цялата военновременна находка бе в неговия собствен имот или под него и че му принадлежи. Стойността на самолетите за колекционери и музеи трябва да беше от порядъка на милиони германски марки.

Клаузен се върна до ръба на подземното езеро. Тракторът представляваше жалка гледка — над водата се подаваха само кормилото и горната част на гумите му. Той погледна още веднъж нагоре към отвора към небето. Нямаше надежда да успее да се изкачи сам. Отворът бе твърде високо, а стените прекалено стръмни.

Клаузен не бе ни най-малко разтревожен. В края на краищата жена му щеше да дойде да го търси и да извика съседите, когато го откриеше да стои щастлив сред новооткритото им подземно богатство.

Някъде трябваше да има генератор за електричество. Той реши да открие местоположението му. Може би, разсъждаваше Клаузен, щеше да успее да го запали и да освети пещерата. Той присви очи над ръчния си часовник и пресметна, че ще изминат още четири часа, преди жена му да се заинтересува от дългото му отсъствие.

Той се поколеба, загледан замислено в далечния ъгъл на пещерата, който се спускаше под наклон в мрачното езеро, и се зачуди дали зад скритите под водата дълбини не се криеше друга пещера.