Клайв Къслър
Дракон (56)

55

Членовете на МЕР в дълбините на центъра „Дракон“ не биха могли да изпитват по-голямо напрежение от двамата мъже, които развълнувани брояха с нетърпение минутите в залата за комуникации в сградата на Федералното ведомство. Реймънд Джордън и Доналд Кърн седяха вперили очи в един огромен часовник и напрегнато се ослушваха за позивната на екипа, която трябваше да бъде излъчена от сателит, увиснал неподвижно над Япония и предаващ в синхронизиран режим.

Сякаш активирани от внезапния звън на телефона, поставен на масата между тях, изпитите им лица се обърнаха едно към друго и очите им се срещнаха. Джордън вдигна слушалката така, като че ли тя беше заразена с чума.

— Да, господин президент — без да се колебае, отговори той.

— Нещо ново?

— Не, сър.

Президентът замълча за момент, а после тежко изрече:

— Четиридесет и пет минути, Рей.

— Разбрано, сър. Четиридесет и пет минути до началото на нападението.

— Отмених нападението на групи от отряд „Делта“. След като обсъдихме положението с останалите ми съветници по сигурността и Комитета на началник-щабовете, стигнахме до заключението, че не можем да си позволим времето, което би отнела една военна операция. Центърът „Дракон“ трябва да бъде разрушен преди да е влязъл в действие.

Джордън изпита усещането, че светът се изплъзва изпод краката му. Той реши да опита още веднъж.

— Аз все още смятам, че има вероятност сенатор Диас и членът на Конгреса мис Смит да се намират на острова.

— Дори и да си прав, възможността да загинат няма да повлияе на решението ми.

— Може би ще размислите и ще им дадете още един час? — помоли Джордън.

— Бих желал да можех да ти дам още време, но националната ни сигурност е изправена пред огромна заплаха. Не можем да си позволим да дадем на Сума възможност да започне своята кампания за изнудване на света.

— Прав сте, разбира се.

— Поне не съм сам. Държавният секретар Оутс е информирал лидерите на НАТО и съветския президент Антонов и всеки от тях е изразил съгласие, че трябва да преминем към действия.

— В такъв случай отписваме екипа — каза Джордън. В гласа му се долавяше безсилие. — А може би и Диас и Смит.

— Дълбоко съжалявам, че излагам на опасност живота на истински американски патриоти, някои от които мои добри приятели. Съжалявам, Рей, изправен съм пред вековната дилема дали да жертвам неколцина, за да спася всички останали.

Джордън постави слушалката на вилката. Той изглеждаше странно прегърбен и смален.

— Президентът — вяло произнесе той.

— Няма ли да го отложи? — мрачно попита Кърн.

Джордън поклати глава.

— Отменил е нападението и е наредил да се изстреля бойна глава с ядрен заряд.

Джордън обезсърчено кимна, когато погледна часовника и видя, че остават само четиридесет и три минути.

— Защо, за бога, не могат да се измъкнат от ръцете им? Какво стана с британския агент? Защо не се обажда?

Въпреки опасенията си, Джордън и Кърн ни най-малко не бяха подготвени за още по-голямата беда, която предстоеше.

 

 

Ногами преведе групата от МЕР през поредица от малки странични коридори, задръстени с тръби за отопление и вентилация, като избягваше пълните с хора канцеларии и работилници и се стремеше да остане колкото се може по-далеч от местата, където кипеше оживена дейност. Щом срещнеше някой робот пазач, Ногами го заговаряше, а един от останалите бавно се прокрадваше отстрани и повреждаше схемите му със заряд от статично електричество.

Стигнаха до голяма оградена със стъклени стени зала, просторно помещение, пълно с електрически проводници и снопове влакнеста оптика, които се разклоняваха и потъваха в тесни тунели, минаващи през целия център „Дракон“. Пред огромен пулт за управление с множество кръгови скали и цифрови прибори стоеше един робот.

— Робот инспектор — тихо каза Ногами. — Той е програмиран да следи системите и да докладва за къси съединения или прекъсване на връзките.

— След като извадим от строя схемите му, колко време ще мине преди неговият контрольор да изпрати някой да провери какво става с него? — попита Манкузо.

— От главния център за наблюдение и комуникации пет или шест минути.

— Достатъчно време да поставим зарядите и да се омитаме — небрежно заяви Манкузо.

— За колко минути ще нагласиш таймерите? — попита го Стейси.

— Двадесет. Би трябвало да ни стигнат, за да се качим благополучно на повърхността и да напуснем острова, ако Пит и Джордино успеят.

Ногами бутна вратата и отстъпи встрани, а Манкузо и Уедърхил влязоха в залата и приближиха към робота от две страни. Стейси остана да пази на прага. Механичният инспектор застина пред пулта като метална скулптура, когато заредените със статично електричество маркучи се допряха до корпуса, под който се намираха схемите му.

С точни и сръчни движения Уедърхил постави малкия детонатор в пластичния експлозив и нагласи цифровия таймер.

— Някъде между кабелите и оптичните влакна, мисля.

— Защо не разрушите пулта? — каза Ногами.

— Сигурно разполагат с резервни модули в някой склад някъде — обясни Манкузо.

Уедърхил кимна в знак на съгласие, тръгна между редиците и закрепи заряда със самозалепваща лента зад няколко снопа кабели с дебела изолация и оптични влакна.

— Те могат да подменят пулта и да го обжичат към клемните изводи за двадесет и четири часа — обясни той, — но взривим ли дори един метър в средата на хиляди проводници, ще трябва да подменят цялата система от двата края. Това ще им отнеме пет пъти повече време.

— Звучи убедително — призна Ногами.

— Скрий го добре — каза Манкузо.

Уедърхил го погледна укорително.

— Те няма да търсят нещо, за което не знаят, че съществува. — Той потупа ласкаво таймера и излезе от прохода между кабелите.

— Чисто е — докладва Стейси от прага.

Един по един те се измъкнаха крадешком в коридора и забързаха към асансьора. Бяха изминали почти двеста метра, когато Ногами изведнъж спря и вдигна ръка. Между бетонните стени на един от страничните коридори отекна звук от човешки гласове, последван от тихото бръмчене на електродвигател. Ногами трескаво започна да им маха да продължават напред и те се втурнаха през откритото пространство и завиха зад ъгъла преди неочакваните посетители да излязат в главния коридор и да ги забележат.

— Подцених експедитивността им — прошепна Ногами без да се обръща. — Подраниха.

— Инспектори? — попита го Стейси.

— Не — веднага отговори той. — Контрольори от центъра за наблюдение и комуникации със заместник за робота, който обезвредихте.

— Мислиш ли, че са ни открили?

— Щяхме да разберем, ако беше така. Щяха да вдигнат обща тревога, коридорите щяха да гъмжат от шайката охранители на Сума и цяла армия роботи пазачи, а всички кръстовищата щяха да бъдат блокирани.

— Имаме късмет, че още никой не е надушил нещо нередно, след като повредихме толкова много роботи — изсумтя Манкузо, докато подтичваше по коридора след Ногами.

— Тъй като липсват явни признаци за повреда, контрольорите от центъра за наблюдение и комуникации ще помислят, че причината е обикновена неизправност в електрониката.

Те стигнаха до асансьора и загубиха цели две минути, докато го чакаха да се издигне от някое от по-долните нива. След един период, който им се стори дълъг колкото половин вечност, вратите най-сетне се отвориха. Асансьорът беше празен. Уедърхил влезе първи и натисна бутона за повърхността.

На тримата мъже и жената, които стояха мрачни и смълчани в асансьора, им се струваше, че той се издига непоносимо бавно. Единствен Ногами имаше часовник. Часовниците на останалите бяха отнети, когато ги плениха. Той се взря в циферблата.

— Остават още тридесет секунди — уведоми ги той.

— Измъкнахме се от тръните — промърмори Манкузо. — Да се надяваме, че няма да попаднем на някой глог.

Единственото, което сега имаше значение, беше тяхното бягство. Какъв план се въртеше в главата на Пит? Дали не беше се случило нещо с Джордино? Дали Пит не беше сбъркал в сметките си, дали не беше отново заловен или мъртъв? Ако това се беше случило, то не им оставаше никаква надежда, никакъв път към свободата.

Те бяха загубили представа колко пъти се бяха приготвяли за най-лошото, леко приведени и разкрачени, готови да се нахвърлят върху всяка машина или човек, които биха могли да ги очакват пред вратите на асансьора. Всички стаиха дъх, когато вратите на асансьора започнаха да се плъзгат встрани.

Отвън стоеше Джордино, цял-целеничък, ухилен до уши, като че ли е спечелил от лотарията. Той заговори така, сякаш се намираше на изхода на някое летище.

— Мога ли да видя бордовите ви пропуски, моля?

 

 

Убунаи Окума и Дайсец Кано бяха висококвалифицирани инженери по роботика, отлично подготвени да боравят с компютърни системи за наблюдение и да осъществяват телеуправление на изкуствен интелект, както и да извършват техническо обслужване на датчици и да отстраняват повредите в тях. Те бяха получили сигнал в центъра за наблюдение и комуникации, че роботът електроинспектор Тайхо, чието име означаваше „Голямо оръдие“, не функционира и веднага бяха тръгнали да го подменят с друг, а него да отнесат на ремонт.

Внезапна повреда, която можеше да се дължи на множество причини, не беше нещо необичайно. Роботиката все още беше нова наука и трудностите възникваха с влудяваща честота. Роботите често блокираха изведнъж по причини, които ставаха ясни едва след като бъдеха върнати в центъра за пренастройване и подложени на проверка.

Кано обиколи инспектор Тайхо, като му направи бърз оглед. Тъй като не видя нищо, което да му направи впечатление, той повдигна рамене.

— Изглежда някоя от платките се е повредила.

Окума погледна към записките в бележника, който носеше.

— Този доста често създава проблеми. Системата му за зрително възприемане на обекти се е повреждала цели пет пъти.

— Странно, това е четвъртата машина през последния час, за която получаваме сигнал, че е излязла от строя.

— Веднъж като тръгне, няма спиране — промърмори Окума.

— Системите му трябва да се обновят и модифицират — съгласи се Кано. — Няма смисъл да го поправяме на бърза ръка. Ще го запиша за пълно възстановяване. — Той се обърна към робота заместник. — Готов ли си да поемеш инспекторските си задължения, Отокодате?

По робота започнаха да премигват лампички и Отокодате, който носеше името на герой, подобен на Робин Худ, заговори бавно и отчетливо:

— Готов съм да следя всички системи.

— Започвай тогава.

Докато роботът заместник заемаше мястото си пред монитора, Окума и Кано вдигнаха повредения робот и го поставиха върху моторизирана платформена количка с малък кран. После единият от тях въведе в компютъра на количката кодовата дума и тя автоматично пое сама към зоната за възстановяване, без да бъде управлявана от човешка ръка. Двамата инженери не съпроводиха повредения робот, а се отправиха към стаята за почивка на работниците, за да пийнат набързо по чаша чай.

Останал сам, Отокодате съсредоточи системата си за зрително възприемане върху скалите и примигващите цифрови показания и както беше редно, започна да обработва данните в своя компютър. Неговата съвършена система за следене, превъзхождаща многократно тази на хората, долови някакво почти незабележимо отклонение в замерванията.

Скоростта на лазерните импулси през едно оптично влакно се измерва с милиони пулсации в секунда. Тъй като датчиците на Отокодате бяха в състояние да следят замерванията на приборите много по-прецизно, отколкото човешкия мозък, той установи едва доловим пад в скоростта на импулсите от стандартните 44,7 милиона пулсации в секунда на 44.68 милиона. Той изчисли профила на коефициента на пречупване и определи, че светлината, която изпращаше вълните си през два от сноповете в един лентов кабел, съдържащ хиляди оптични влакна, се отклонява на моменти в някаква точка.

Той сигнализира в центъра за наблюдение и комуникации, че напуска пулта, за да извърши проверка на сноповете влакна в проходите.