Клайв Къслър
Дракон (13)

12

Жълтеникавата тиня, съставена от микроскопичните останки от едно морско растение, наречено диатомея, се носеше бавно, като се завихряше на малки облаци, обгърнати от абсолютната тъмнина на бездната.

Дъното на падината, където преди бе разположена геоложката станция на НЮМА, бе запълнено с тиня и скални късове, свлечени от стръмните склонове и сега представляваше една равнина, чиято неравномерна и накъсана повърхност бе осеяна с полузарити камъни и пръснати отломки. След като последният грохот на земетресението утихна, тук трябваше да се възцари мъртва тишина. Изпод дъното на обезлюдената падина обаче долитаха изкривените звуци на „Русалката Мини“ и се издигаха нагоре, пулсирайки през водната пустош.

Ако някой можеше да закрачи по полето с отломките и стигнеше до източника на този звук, той щеше да открие едно стебло на антена, изкривено и усукано, да стърчи от калта. Една сиво-розова рибка с мишеподобна опашка^[1] проучи за момент антената, но след като не откри нищо апетитно в нея, махна с продълговата си опашка и лениво отплува в тъмнината.

Рибата още не бе изчезнала, когато тинята на няколко метра от антената се раздвижи и се завихри в кръг, който бе загадъчно осветен отдолу и растеше с всеки изминал миг. Внезапно през тинята проби лъч светлина, придружен от една механична ръка, която бе съчленена в китката и завършваше накрая със скреперна кофа. Стоманеното привидение се спря и се изправи като прерийно куче, застанало на хълбоците си и душещо хоризонта за койот.

След това скреперната кофа се наведе надолу и започна да дълбае морското дъно, като копаеше дълбок канал, който се издигаше в единия си край като рампа. Когато срещнеше камък, твърде голям, за да се побере в кофата, до нея като по вълшебен начин се появяваха огромни метални клещи. Острите и продълговати щипци на клещите хващаха камъка отстрани, изваждаха го от седиментния слой и го пускаха встрани от канала в носещи се на талази облаци кал. След това клещите се прибираха и скреперната кофа продължаваше да копае.

— Добре работите, мистър Пит — каза Планкет, като се усмихна с облекчение. — Ако продължавате така, ще можем да се измъкнем и да подкараме машината по сушата, за да стигнем точно навреме за следобедния чай.

Пит се бе облегнал назад в една седалка и зяпаше нагоре към един телевизионен монитор със същата внимателна загриженост, с каквато би наблюдавал футболен мач.

— Все още не сме се озовали на пътя.

— Да се качим на един от вашите дълбоководни съдове за геоложки проучвания и да го закараме в шлюзовата камера, преди да дойде големият трус, бе гениална идея.

— Не бих отишъл толкова далеч — промърмори Пит, докато програмираше компютъра на подводния съд да промени малко ъгъла на скреперната кофа. — Наречи го кражба на логиката на мистър Спок.

— Стените на шлюзовата камера издържаха — възрази Планкет, — но по една щастлива случайност не бяхме смазани като буболечки.

— Камерата бе построена така, че да издържа на четири пъти по-голямо налягане от другите постройки на базата — каза Пит с непоколебима увереност. — Щастливата случайност, както я наричате, ни даде време да изравним налягането на камерата, да отворим външната врата и да изминем достатъчно разстояние напред, за да можем да пуснем в действие скреперната кофа и щипците, преди лавината да се изсипе. Иначе щяхме да останем хванати в капана толкова дълго, че не ми се ще да мисля за това.

— О, дяволите да го вземат — засмя се Планкет. Вече нямаше почти нищо, което можеше да го учуди или обърка. — Какво значение има всичко това, щом успяхме да избегнем гроба.

— Бих желал да не използвате думата „гроб“.

— Съжалявам. — Планкет седна на една седалка встрани и малко по-назад от Пит. Той огледа вътрешността на ДСГП. — Страхотна машина. Какъв е източникът на захранването й?

— Малък атомен реактор.

— Атомен, а? Вие, янките, никога не преставате да ме учудвате. Обзалагам се, че с това чудовище можем да преминем по цялото дъно и да се озовем на плажа Уайкики.

— И би спечелил облога си — каза Пит с лека усмивка. — Реакторът и животоподдържащите системи на „Големият Джон“ биха могли да ни отведат там. Единственият проблем е скоростта, която е цифром и словом пет километра в час. Ние ще умрем от глад доста преди да стигнем дотам.

— Не взехте ли нещо за обяд? — попита Планкет с чувство за хумор.

— Нямам дори и една ябълка.

Планкет погледна иронично към Пит.

— Дори и смъртта би ми се сторила по-приятна, ако не трябваше отново да слушам тази проклета мелодия.

— Не харесвате „Мини“? — попита Пит с престорена изненада.

— След като чух припева й за двадесети път, не.

— При положение, че външната кутия на телефона бе смачкана, единствената ни връзка с повърхността остана акустичният радиопредавател. Обхватът му не е достатъчен, за да постигнем връзка, но това е всичко, с което разполагаме. Мога да ви предложа валсовете на Щраус или мелодиите на големите оркестри от четиридесетте, но няма да са подходящи.

— Мнението ми за вашата фонотека не е високо — изсумтя Планкет. После погледна към Пит. — Какво му е лошото на Щраус?

— Музиката му е инструментална — отвърна Пит. — Изкривените от водната среда звуци на цигулката могат да приличат на тези на китовете или на няколкото други морски бозайници. В „Мини“ пеят човешки гласове. Ако някой на повърхността слуша, той ще разбере, че някой тук долу все още диша. Независимо колко неясна и изопачена е песента, никой няма да обърка човешкото бръщолевене с нещо друго.

— Колкото и да може това да ни бъде от помощ — каза Планкет, — ако бъде организирана спасителна акция, ние по никакъв начин няма да можем да се прехвърлим от този съд в някоя подводница без шлюзова камера. Това е устройство, което напълно липсва във вашия иначе забележителен трактор. Ако мога да говоря реалистично, в близкото бъдеще не виждам нищо друго, освен нашата неизбежна кончина.

— Бих желал да не използвате думата „кончина“.

Планкет пъхна ръка в един джоб на големия си вълнен пуловер и извади едно плоско шише.

— Останали са само около четири глътки, но те трябва да ни повдигнат духа за известно време.

В момента, в който Пит пое предложеното му шише, един приглушен тътен разтърси големия верижен съд. Скреперната кофа заскърца в един масивен камък и се опита да го отмести. Далеч над безопасната си граница на претоварване, машината се мъчеше да вдигне отломката, като издаваше силен вой. Подобно на олимпийски щангист, напънал мускули до скъсване в стремежа си да грабне златния медал, кофата повдигна масивния си товар над морското дъно и го стовари върху растящата купчина покрай канала.

Външните прожектори не можеха да пробият през облаците от тиня и мониторите вътре в командната кабина показваха само непрекъснато преливащи се жълти и сиви цветове. С помощта на компютъра обаче те получаваха върху дисплея му триизмерно сонарно изображение, което показваше дълбочината на изкопа.

Бяха изтекли пълни пет часа, откакто Пит бе започнал изкопната работа. Накрая обработеното по компютърен път изображение показа един тесен, но достатъчно чист коридор, който се издигаше нагоре към повърхността на морското дъно.

— Ще поодраскаме малко боята на предната броня, но смятам, че ще можем да се промъкнем — уверено каза Пит.

Лицето на Планкет грейна.

— Дайте газ до дупка, мистър Пит. До смърт се отегчих да гледам тази гадна тиня.

Главата на Пит се наклони леко и той мигна с едното си зелено око.

— Както желаете, мистър Планкет. — Той пое ръчното управление от компютъра и потри ръце като пианист, който се кани да свири. — Стискайте палци веригите да захапят здраво тинестото дъно, иначе ще трябва да се установим тук за постоянно.

Той леко премести лоста за газта напред. Широките гъсенични вериги от двете страни на „Големият Джон“ започнаха да се движат, като разбъркваха меката тиня. След малко те се завъртяха по-бързо, когато Пит увеличи газта.

Постепенно започнаха да се придвижват напред. След малко едната верига стъпи върху пласт от малки камъни и получи здраво сцепление, което наклони гигантската геоложка машина към отсрещната страна на канала. Пит се помъчи да коригира положението, но стената поддаде и едната страна на подводния съд бе залята с поток от тиня.

Той натисна лоста за газта до крайно предно положение, след това го дръпна назад, докато включваше на заден ход, след което отново даде пълен напред. „Големият Джон“ се люшкаше напред-назад. Компактният атомен реактор имаше нужната мощност, но веригите не можеха да намерят твърда опора. От шарнирните шипове на гъсеничните вериги захвърчаха камъни и тиня, докато те се врязваха в гъстата лепкава глина.

Въпреки това ДСГП остана заседнал в тесния си капан.

— Може би ще е добре да спрем и да изгребем калта — каза Планкет, станал напълно сериозен. — Или което е още по-добре, да седнем спокойно и да разгледаме положението.

Пит отдели няколко секунди, за да хвърли на британеца един пронизващ, леденостуден поглед. Планкет можеше да се закълне, че очите на Пит изгориха доста голям брой от мозъчните му клетки.

— Много от колегите ми и аз работихме дълго и упорито, за да построим първата дълбоководна база — каза той с тон, който граничеше със сатанински. — И някой някъде носи отговорност за нейното унищожение. Този някой стои също така и зад загубата на вашата подводница, поддържащия ви кораб и екипажа. Ето какво е положението. Сега, що се отнася до мен, аз смятам да се измъкна от тази лепкава гадост, ако ще дори да скапя тази машина, да стигна цял-целеничък до повърхността, да намеря негодниците, които стоят зад тази трагедия и да им натикам зъбите в гърлото.

След това той се обърна и пусна веригите бясно да се въртят през обграждащите ги скални късове и тиня. С тромаво поклащане огромната машина заби надолу в дъното, след което се придвижи на метър напред, след това на два.

Планкет седеше неподвижен като пън, уплашен донемайкъде, но същевременно изпълнен с непоколебима увереност. О, боже, мислеше си той, тоя тип като нищо ще успее!