Клайв Къслър
Дракон (47)

46

Не природно бедствие попречи на Манкузо, Уедърхил и Стейси да изпълнят прецизния план на Кърн. Нито пък липсата на умения и опит. Те можеха, а и от време на време им се налагаше, да отворят кой да е банков трезор в света, да избягат и от най-строго охраняваните затвори, както и да проникнат в Главното управление на КГБ в Москва или в личната резиденция на Фидел Кастро в Куба. Не съществуваше такава ключалка или охранителна алармена система, с която те не биха се справили за по-малко от десет минути. Непредсказуемостта на обучените да нападат кучета представляваше сериозна пречка, ала те вещо прилагаха множество методи, с които или умъртвяваха или укротяваха ръмжащите псета.

За съжаление, в тяхната торба с усвоени до съвършенство хитрости нямаше такива, които биха им позволили да избягат от затворнически килии без прозорци или врати, които можеха да се отворят само откъм пода, когато таванът и стените от неръждаема стомана бъдеха повдигнати с механична стрела. А след като им бяха отнети всички оръжия, владеенето на бойни изкуства се оказа безполезно срещу роботи стражи, които не изпитваха болка и чиято компютърно програмирана бързина на реакция беше по-голяма от тази на хората.

Сума и Каматори ги смятаха за изключително опасни и ги затвориха в отделни килии, в които имаше само по една японска рогозка татами, тясна дупка в пода вместо тоалетна и говорител, монтиран на тавана. Тъй като нямаше лампи, те бяха принудени да стоят сами, обгърнати от непрогледна тъмнина, лишени от всякакви емоции, напрягайки умовете си в търсене на някаква вратичка, колкото и малка да беше тя, към бягство.

После дойде горчивото прозрение, че от тези килии е невъзможно да се избяга. То беше последвано от вцепеняващия отказ да повярват и от разочарованието, че въпреки техните почти свръхчовешки умения, нямаше никакъв начин да се измъкнат. Бяха попаднали в капан, от който беше абсолютно безнадеждно да се освободят.

 

 

Самоличността на Пит и Джордино беше установена от Рой Орита, който внимателно изгледа видеокасетите с тяхното залавяне. Той незабавно докладва своето откритие на Каматори.

— Сигурен ли си?

— Да, за мен няма никакво съмнение. Те седяха срещу мен, от другата страна на масата във Вашингтон. Вашите хора от разузнавателната служба за сигурност ще потвърдят това, което казвам, след като направят проверка на генетичните им кодове.

— Каква е целта им? Те не са професионални агенти.

— Те са били просто примамка за отвличане на вниманието от групата, на която е била възложена задачата да унищожи центъра за управление.

Каматори не можеше да повярва на късмета си, че човекът, когото търсеше, за да убие, се беше появил изневиделица и сам се беше напъхал в ръцете му.

Той отпрати Орита и след като остана сам, се отдаде на медитация, а умът му започна да планира до най-малки подробности играта на котка и мишка, спорт, който щеше да изпита умението му на ловец срещу човек като Пит, чиято смелост и изобретателност бяха добре известни и който щеше да бъде достоен за него противник.

Това беше игра на живот и смърт, в която Каматори беше участвал многократно срещу хора, дръзнали да се противопоставят на Сума и в която никога не беше губил.

 

 

Пит и Джордино бяха строго охранявани през цялото денонощие от малка група роботи стражи. Джордино дори завърза някакво подобие на приятелство с един от роботите, които бяха участвали в залавянето им и го кръсти Макгун.

— Не се казвам Макгун — заяви роботът на сносен английски. — Името ми е Мурасаки. Означава „виолетов“.

— Виолетов! — изсумтя Джордино. — Ти си боядисан в жълто. Макгун повече ти отива.

— След като бях приведен в действие, аз бях осветен от един шинтоистки свещеник с принасяне на дарове от храна, закичен с гирлянди от цветя и ми дадоха името Мурасаки.

— Значи ти си независим агент на свободна практика? — каза той, поразен от факта, че говори на машина, която можеше да води разговор.

— Не съвсем. Моят изкуствен мисловен процес, разбира се, е ограничен до известна степен.

Джордино се извърна към Пит.

— Дали не се опитва да ме преметне?

— Нямам представа — повдигна рамене Пит. — Защо не го попиташ какво ще направи, ако се опитаме да избягаме?

— Ще предупредя моя отговорник по охраната и ще стрелям по вас, както съм програмиран да правя.

— Добре ли стреляш? — попита Пит, заинтригуван, че разговаря с изкуствен интелект.

— Програмиран съм да не пропускам целта.

— Е, сега знаем как стоят нещата — кратко заключи Джордино.

— Вие не можете да избягате от острова, а няма и къде да се скриете. Ще се удавите и акулите ще ви изядат или ще бъдете обезглавени. Ще бъде неразумно от ваша страна, ако се опитате да избягате.

— Все едно че слушам Спок.

Някой почука отвън и като бутна встрани плъзгащата се врата фусума, чиято решетъчна рамка беше облепена с полупрозрачна хартия шоджи, в стаята влезе мъж с вечно смръщено лице. Той застана мълчаливо и очите му се насочиха към Джордино, който стоеше до робота, а после се прехвърлиха към Пит, излегнат удобно върху три поставени една върху друга рогозки татами.

— Аз съм Моро Каматори, главен помощник на мистър Хидеки Сума.

— Ал Джордино — поздрави го нисичкият и набит италианец, усмихнат широко като някой търговец, който продава коли на старо. — Приятелят ми, заел хоризонтално положение, е Дърк Пит. Съжаляваме, че се изтърсихме без покана, но…

— Много добре ни е известно как се казвате и по какъв начин сте се озовали на остров Сосеки — прекъсна го Каматори. — Спестете си опитите да отричате, да разказвате как сте се заблудили или лицемерно да се извинявате със собственото си незнание. Със съжаление трябва да ви уведомя, че нахлуването ви тук с цел да отвлечете вниманието ни, не можа да постигне целта си. Останалите трима души от групата ви бяха заловени малко след като напуснаха тунела от Едо.

Всички мълчаха. Джордино изгледа мрачно Каматори, а после се обърна към Пит в очакване.

По лицето на Пит беше изписано спокойствие.

— Да ви се намира нещо за четене тук? — отегчено проговори той. — Може би справочник за местните ресторанти?

Каматори изгледа с неприкрита враждебност Пит. След близо минута мълчание, той тръгна към него и почти се надвеси над Пит.

— Обичате ли да ходите на лов за дивеч, мистър Пит? — рязко попита той.

— Не особено. Удоволствието се губи, когато жертвата не може да отговори на изстрелите.

— В такъв случай, вие се отвращавате от гледката на кръв и от смъртта?

— А нима това не важи за повечето нормални хора?

— Може би предпочитате да застанете на страната на преследвания?

— Знаете какви са американците — охотно обясни Пит. — Винаги симпатизираме на жертвите.

Каматори изгледа Пит убийствено. После сви рамене.

— Мистър Сума ви удостои с честта да ви покани на вечеря. В седем часа ще ви отведат под стража до трапезарията. В шкафа ще намерите кимона. Моля, облечете се подходящо. — После рязко се обърна и излезе от стаята.

Джордино се загледа с любопитство след него.

— Какъв беше този двусмислен разговор за лов?

Пит затвори очи, като се готвеше да подремне.

— Мисля, че той възнамерява да ни преследва като зайци, докато ни хване и ни отреже главите.

 

 

Трапезарията беше от онези, които все още съществуват в повечето великолепни европейски замъци и в които се устройват приеми за кралски особи и знаменити гости. Тя беше огромна, с разгънат, укрепен с тежки греди таван, висок дванадесет метра. Подът беше покрит с килим от бамбук, в който беше втъкана червена коприна, а стените бяха облицовани с излъскано до блясък палисандрово дърво.

По стените, на равни разстояния една от друга, сякаш в хармония помежду им, бяха окачени оригинали на картини от японски майстори. Стаята беше осветена изцяло със свещи, поставени в хартиени фенери.

Лорън никога не беше виждала нещо подобно, което би могло да се сравни с нейната красота. Тя стоеше като статуя, изпълнена с възхищение от изумителното й въздействие. Край нея мина Майк Диас. Той също спря като закован, втренчил поглед в богато украсените стени.

Единственият предмет, който се набиваше в очи и изглеждаше не на място и който определено не беше японски, представляваше дълга керамична маса, заемаща половината стая в поредица от извивки. Изглеждаше така, сякаш е била изпечена в грънчарската пещ като един цял гигантски къс. Столовете и приборите за хранене, които бяха в тон с масата, бяха разположени така, че гостите, вместо да докосват лактите си, седяха леко пред или зад съседите си по маса.

Тоши, облечена в традиционно кимоно от синя коприна, пристъпи напред и се поклони.

— Мистър Сума моли да го извините за закъснението му и след малко ще се присъедини към вас. А докато чакате, мога ли да ви приготвя нещо за пиене?

— Говорите английски много добре — похвали я Лорън.

— Освен това мога да разговарям на френски, испански, немски и руски — каза Тоши със сведени очи, като че ли й беше неудобно да изтъква знанията си.

Лорън беше облякла едно от няколкото кимона, които откри в шкафа на вилата, където се намираше под охрана. То красиво се диплеше около гъвкавото й тяло, а коприната, боядисана в тъмночервено, подсилваше лекия бронзов загар, останал от летния й тен. Тя се усмихна топло на Тоши и каза:

— Завиждам ви. Аз едва мога да си поръчам храна на френски.

— Така значи, най-сетне ще се срещнем с великата жълта заплаха — промърмори Диас. Той не беше в настроение да се държи учтиво и правеше всичко възможно, за да бъде груб. В знак на своето непокорство той беше отказал предложеното му облекло в японски стил и беше останал с измачканите рибарски дрехи, с които го бяха отвлекли. — Може би сега ще открием в какъв безумен заговор сме въвлечени тук.

— Можете ли да ми приготвите „Мейдън’с Блъш“^[1]?

— Да — потвърди Тоши. — Джин, кюрасо, гренадин и лимонов сок. — Тя се обърна към Диас. — Сенаторе?

— Нищо — отсече той. — Искам умът ми да бъде бистър.

Лорън видя, че масата беше приготвена за шест човека.

— Кого очакваме още освен мистър Сума? — попита тя Тоши.

— Дясната ръка на мистър Сума, мистър Каматори и двама американци.

— Без съмнение, събратя по съдба — промърмори Диас.

Без да отговори, Тоши пъргаво застана зад бара от лакирано абаносово дърво, облицован със златисти керамични плочки и започна да приготвя напитка за Лорън.

Диас приближи до една от стените и започна да разглежда голяма картина, нарисувана с туш, на която от птичи поглед бяха изобразени няколко селски къщурки, в които се виждаха хора, заети с ежедневната си работа.

— Чудя се, колко ли струва нещо подобно?

— Шест милиона американски долара.

Това беше произнесено тихо от японец на неуверен английски със следа от британски акцент, дължащ се на учител англичанин.

Лорън и Диас се обърнаха и с притеснение погледнаха към Хидеки Сума. Те веднага го познаха от снимките в стотиците списания и вестникарските статии.

Сума влезе бавно в просторната стая, следван от Каматори. Той постоя няколко мига, като ги оглеждаше благоразположено, а по устните му играеше лека загадъчна усмивка.

— „Легендата за принц Генджи“, нарисувана от Тойама през хиляда четиристотин осемдесет и пета година. Имате отличен търговски нюх, сенатор Диас. Картината, на която се любувахте, е най-скъпото произведение на изкуството в тази стая.

Заради страховитата слава на Сума Лорън очакваше да види някой огромен мъж. В никакъв случай и човек, който беше малко по-нисък от самата нея.

Той приближи, поклони им се едва забележимо и се ръкува с тях.

— Хидеки Сума. — Ръцете му бяха меки, но ръкостискането му здраво. — Мисля, че вече се познавате с моя главен помощник Моро Каматори.

— Нашият тъмничар — язвително заяви Диас.

— Доста впечатляваща особа — каза Лорън.

— Ала изключително способен — рязко отвърна Сума с хаплив тон. Той се обърна към Каматори. — Струва ми се, че двама от нашите гости ги няма.

Сума едва бе изрекъл това, когато почувства зад себе си някакво движение. Той погледна през рамо. Два робота стражи грубо избутаха Пит и Джордино през входа на трапезарията. Те все още носеха своите летателни костюми, а около вратовете си бяха завързали ярки вратовръзки, отрязани, както по всичко личеше, от платнените пояси на кимоната, които бяха отказали да облекат.

— Те не показват уважение към теб — изръмжа Каматори. Той понечи да тръгне към тях, но Сума протегна ръка и го спря.

— Дърк! — ахна Лорън. — Ал! — Тя се спусна към тях и буквално влетя в ръцете на Пит, като започна да го целува буйно по лицето. — О, господи, никога не съм се радвала толкова на срещата с някой човек. — После тя прегърна и разцелува Джордино. — Откъде се взехте? Как попаднахте тук?

— Долетяхме от един туристически кораб — бодро отвърна Пит, като прегръщаше Лорън така, както баща прегръща детето си, което е било отвлечено, а после върнато.

— Чухме, че това местенце било с четири звезди и решихме да се отбием, за да поиграем голф и тенис.

Джордино се ухили.

— Вярно ли е, че инструкторките по аеробик имат тела на богини?

— Ах, вие, луди глави! — щастливо избърбори тя.

— И така, мистър Пит, мистър Джордино — каза Хидеки Сума. — Радвам се да се запозная с хората, станали легендарни в цял свят благодарение на подвизите си под вода.

— Едва ли имаме нужните качества, за да бъдем легендарни — скромно заяви Пит.

— Аз съм Хидеки Сума. Добре дошли на остров Сосеки.

— Не мога да кажа, че срещата с вас ме изпълва с трепет, мистър Сума. Трудно е човек да не оцени таланта ви на предприемач, но методите ви на действие представляват нещо средно между тези на Ал Капоне и Фреди от „Елм Стрийт“.

Сума не беше свикнал да бъде оскърбяван. Той спря за миг, втренчил в Пит невярващ поглед, изпълнен с подозрение.

— Хубаво местенце си имате тук — каза Джордино, който се беше насочил към бара и безочливо оглеждаше Тоши.

За пръв път сенатор Диас се усмихна широко, докато разтърсваше ръката на Пит.

— Нямате представа, колко щастлив се чувствам.

— Сенатор Диас — поздрави Пит законодателя. — Радвам се да ви видя отново.

— Бих предпочел да ви видя, следван от група бойци на отряд „Делта“.

— Държат ги в резерв за финала.

Без да обърне внимание на забележката, Сума се отпусна в един от ниските бамбукови столове.

— Напитки, господа?

— Текила мартини — поръча Пит.

— Текила и сух вермут — отвърна Тоши. — С кори от портокал или от лимон?

— От сладък лимон, благодаря.

— А за вас, мистър Джордино?

— Един „Баркинг Дог“^[2], ако знаете как се приготвя.

— По петдесет грама джин, сух вермут, сладък вермут и една-две капки горчиви добавки — подробно обясни Тоши.

— Умно момиче — каза Лорън. — Тя говори няколко езика.

— И може да приготви „Баркинг Дог“ — промърмори Джордино, чийто очи бяха добили унесен вид, когато Тоши му се усмихна предизвикателно.

— Да вървят по дяволите всички тези светски дрънканици! — избухна горящият от нетърпение Диас. — Всички се държите така, сякаш се намирате на някакъв дружески коктейл. — Той замълча за миг, а после се обърна към Сума. — Настоявам да ни кажете защо по такъв нагъл начин отвлякохте членове на Конгреса и ни държите като заложници. И държа да го узная веднага.

— Моля ви, сенаторе, седнете и се успокойте — тихо отвърна Сума с леденостуден тон. — Вие сте един нетърпелив човек, който съвсем неправилно смята, че всичко, което си струва да се направи, трябва да бъде направено незабавно, на момента. Животът си има ритъм, до който вие, хората от Запада, никога не сте се докосвали. Ето защо нашата култура превъзхожда вашата.

— Вие не сте нищо друго, освен раса от тесногръди нарцисисти, които си мислят, че стоят над всички останали раси — гневно изрече Диас. — А ти, Сума, си най-отвратителният от цялата пасмина.

Сума се държеше като патриарх, мислеше си Пит. По лицето му не беше изписан гняв, нито враждебност, нищо, освен върховно безразличие. Струваше му се, че за Сума Диас не беше нищо повече от едно нагло малко дете.

За разлика от него Каматори стоеше изправен, стиснал юмруци, с лице, изкривено от омраза към американците, към всички чужденци. Очите му бяха почти затворени, устните опънати в права линия. Изглеждаше като побеснял чакал, който се готви за скок.

Още в началото Пит беше преценил, че Каматори е един опасен убиец. Той приближи нехайно до бара, взе питието си, а после ловко се вмъкна между Каматори и сенатора. Изразът на лицето му красноречиво показваше: „Първо ще трябва да се справиш с мен!“. Маневрата се оказа успешна. Каматори насочи гнева си към Пит и втренчено го изгледа с преценяващи очи.

Избрала най-подходящия момент с точност, граничеща със съвършенство, Тоши се поклони, поставила длани между коленете си, коприната на нейното кимоно леко изшумоля и тя обяви, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент.

— Ще продължим разговора след вечеря — заяви Сума и сърдечно подкани с жест всички да заемат местата си.

Пит и Каматори седнаха последни. Те се спряха и се изгледаха един друг, без да мигат, като двама боксьори, всеки от които се опитва да накара другия да сведе поглед, докато съдията им дава указания преди началото на схватката. Слепоочията на Каматори почервеняха, изражението му беше мрачно и изпълнено със злоба. Пит наля масло в огъня, като му се ухили презрително.

И двамата мъже знаеха, че скоро, много скоро, единият от тях ще убие другия.