Клайв Къслър
Дракон (37)

36

— Те просто се потопиха и изчезнаха.

Пит се отпусна на коляно и впери поглед покрай полузатъналия трактор в черната зловеща вода. Той беше уморен от дългото пътуване и смяната на часовите зони, въпреки че беше успял да подремне няколко часа в самолета от Вашингтон. Колко жалко, че нямаше време да закуси добре в някоя от местните гостилници и да поспи до късно, изпаднал в самосъжаление, си мислеше той.

— Обезопасителните им въжета бяха прерязани. — Младият офицер, който оглавяваше екипа водолази от немската флота, вдигна найлоновото въже, чийто край изглеждаше като срязан с бръснач. — От какво? Дори не можем да си представим.

— И кабелите за връзка ли? — Пит бавно отпи от чашата с кафе. Той взе едно камъче със свободната си ръка и безцелно го хвърли във водата, като наблюдаваше вълничките, които се образуваха от цопването му.

— Телефонният кабел на водача на групата също беше срязан — призна немецът. Той беше висок и мускулест. Английският му беше с едва доловим акцент. — Скоро след като групата от двама души се спусна в езерото, те откриха под водата тунел, който води на запад. Преплуваха около деветдесет метра преди да докладват, че тунелът свършва при едно малко помещение със стоманена врата. Няколко минути по-късно телефонният кабел и обезопасителните въжета провиснаха. Изпратих друга група, да провери какво става. Те също изчезнаха.

Пит извърна глава и погледна към мъжете от немските военноморски сили, които стояха безпомощни и опечалени от загубата на приятелите си. Те се бяха скупчили около сгъваемите масички и столове на временния команден пункт, обслужван от група за подводни спасителни операции на немската полиция. Трима мъже в цивилни дрехи, за които Пит предполагаше, че са правителствени служители, тихо разпитваха водолазите.

— Кога влезе последният човек? — попита Пит.

— Четири часа преди да пристигнете — каза младият офицер водолаз, който се беше представил като лейтенант Хелмут Райнхарт. — Дяволски трудно ми беше да удържа останалите да не ги последват. Ала нямам никакво намерение да рискувам нечий друг живот, преди да разбера какво става там вътре. — Той замълча и кимна с глава към водолазите на полицията, които бяха облечени в яркооранжеви неопренови костюми. — Онези идиоти от полицията обаче си мислят, че нищо не може да им се случи. Канят се да изпратят свой екип вътре.

— Някои хора са родени самоубийци — заяви Джордино, като се прозяваше. — Вземете пример от мен. Без ядрена подводница не бих влязъл там вътре. Никакви безразсъдни авантюри от момчето на мисис Джордино. Възнамерявам да умра в леглото си, в прегръдките на някоя сексапилна красавица от Далечния изток.

— Не му обръщайте внимание — каза Пит. — Сложете го на някое тъмно място и веднага започват да му се привиждат разни неща.

— Ясно — промърмори Райнхарт, но по всичко личеше, че нищо не му е ясно.

Най-сетне Пит се изправи и кимна към Франк Манкузо.

— Поставили са капан — само каза той.

Манкузо кимна.

— Съгласен съм. Входовете към тунелите със съкровища на Филипините бяха натъпкани с бомби, нагласени така, че да избухнат, ако бъдат ударени от земекопни машини. Разликата е, че японците са възнамерявали да се върнат и да измъкнат съкровищата, а нацистите са искали бомбите им да унищожат и плячката заедно с търсачите.

— Каквото и да е задържало хората ми там вътре — горчиво заяви Райнхарт, който не беше в състояние да произнесе думата „убило“, — в никакъв случай не е било бомба.

Един от мъжете с вид на правителствен служител приближи откъм командния пункт и се обърна към Пит:

— Кои сте вие и кого представлявате? — попита на немски той.

Пит погледна към Райнхарт, който преведе въпроса. После се обърна към мъжа, който беше задал въпроса.

— Кажете му, че ние тримата бяхме поканени.

— Вие сте американци? — изломоти непознатият на развален английски. По лицето му беше изписано объркване и изненада. — Кой ви е упълномощил да бъдете тук?

— Кой е този смотаняк? — попита Джордино в блажено неведение.

Райнхарт не можа да сподави леката си усмивка.

— Хер Герт Халдер, министър на историческото и културно наследство. Сър, хер Дърк Пит и неговият екип от американската Агенция за подводни и морски изследвания във Вашингтон. Те са тук по лична покана на канцлера Ланге.

Халдер имаше вид на човек, когото някой беше ударил с юмрук в корема. Той бързо се окопити, изпъчи се така, че не му достигаше половин глава, за да мине за висок и се опита да накара Пит да се почувства неловко с високомерно тевтонско държание.

— Каква е целта ви?

— Дойдохме поради същата причина, заради която и вие сте тук — отвърна Пит, докато внимателно оглеждаше ноктите на ръката си. — Ако може да се вярва на протоколите от разпитите на нацистки водачи, които се намират във вашите архиви в Берлин и в библиотеката на нашия Конгрес, в тунели, изкопани под някакво засекретено летище, са били скрити осемнадесет хиляди произведения на изкуството. Твърде вероятно е това да се окаже въпросното летище със скривалище на творбите, което да се намира някъде отвъд водната преграда.

Халдер прояви достатъчно разум, за да си даде сметка, че не би могъл да сплаши грубоватите, изпълнени с решителност мъже, облечени в свободни синьо-зеленикави неопренови костюми „Вайкинг“.

— Знаете, разбира се, че всички произведения на изкуството, които бъдат открити, принадлежат на Германската република, докато не бъдат установени истинските им собственици, на които ще бъдат върнати.

— Много добре знаем — каза Пит. — Интересува ни само един точно определен предмет.

— Кой точно?

— Съжалявам, не ми е разрешено да кажа.

Халдер изигра последния си коз.

— Настоявам полицейският екип от водолази да влезе първи в скривалището.

— Нямаме нищо против. — Джордино се поклони и посочи с ръка към тъмната вода. — Може би, ако някой от помощниците ви има късмет и успее да проникне вътре и да се върне, ще открием какво мори хората в онази адска дупка там долу.

— Аз загубих четири от моите момчета — мрачно се обади Райнхарт. — Твърде вероятно е да са мъртви. Не може да допуснете да загинат и други хора поради това, че не знаем какво ги очаква там.

— Те са професионални водолази — отвърна Халдер.

— Такива са и хората, които изпратих вътре. Най-добрите водолази във флота, в отлична форма и много по-всестранно подготвени от полицейския екип за спасителни операции.

— Ще ми позволите ли да предложа компромис — каза Пит.

Халдер кимна.

— Нямам нищо против да ви изслушам.

— Да сформираме екип за проучване от седем души. Ние тримата, тъй като Манкузо е минен инженер, а аз и Ал имаме опит в изваждане на потънали плавателни съдове. Двама от хората на лейтенант Райнхарт от Военноморските сили, тъй като са обучени да обезвреждат взривни устройства, на които можем да се натъкнем. И двама от водолазите на полицията като медицинско и спасително подкрепление.

Халдер впери поглед в очите на Пит, но съзря в тях единствено непреклонна решителност. Предложението беше убедително и логически обосновано. Той се усмихна насила.

— Кой ще влезе първи?

— Аз — без да се колебае каза Пит.

В продължение на няколко дълги секунди тази кратка дума сякаш кънтя из подземието, а после напрежението изведнъж спадна и Халдер протегна ръка.

— Както желаете. — Той раздруса ръката на Пит и отново изпъчи гърди, за да си възвърне властния вид, подобаващ на длъжността му. — Но ще държа вас отговорен, хер Пит, ако задействате по невнимание някое взривно устройство и унищожите произведенията на изкуството.

Усмивката, с която Пит удостои Халдер, беше изпълнена с презрение.

— В такъв случай, хер Халдер, можете да вземете главата ми — в буквалния смисъл.

 

 

Пит нагласи времето на микроелектронния компютър, прикрепен с кабел към бутилката му за въздух и направи последна проверка на регулатора на дихателния апарат и колана с тежести. За петдесети път откакто се беше спуснал по стълбата от нивата на фермера Клаузен, той впери поглед в тъмната вода, която сякаш безмълвно го приканваше да влезе.

— Индикаторите ти действат — заяви Джордино, докато нагласяше ремъците на своя дихателен апарат.

Пит потри замислено брадичката си, без да отговори.

— Какво мислиш, че става там вътре? — попита Манкузо.

— Мисля, че наполовина съм решил ребуса — отвърна Пит. — Но срязването на кабелите и въжетата? Ей това е наистина загадъчно.

— Как е акустичният ти говорител? — попита Манкузо.

Пит пъхна мундщука на регулатора в устата си и заговори през него:

— „Мери си имаше малко агънце…“ — Думите прозвучаха приглушено, но разбираемо.

— Май е време, храбри предводителю — промърмори Джордино.

Пит кимна към Райнхарт, придружен от един от своите хора.

— Готови ли сте, господа? Моля, опитайте се да поддържате разстояние от два метра между вас и човека отпред. Видимостта е около четири метра, така че спазването на това разстояние не би трябвало да ви затрудни. Нашият екип ще се свързва с вас посредством акустичните говорители.

Райнхарт махна с ръка в знак, че е разбрал и се обърна, за да предаде инструкциите на немски на полицаите водолази, които бяха застанали зад него. После отривисто отдаде чест на Пит.

— След вас, сър.

Повече не можеше да се отлага. Пит протегна ръце напред, като показалците му сочеха встрани.

— Аз ще застана в центъра. Франк, два метра в ляво и зад мен. Ал, ти мини в дясно. Наблюдавайте внимателно за необичайни механизми, които стърчат от стените.

Тъй като нямаше какво повече да се каже, Пит включи водолазното си фенерче, обтегна обезопасителното въже, за да се увери, че е здраво закрепено и се хвърли с лице надолу във водата. За момент остана неподвижен на повърхността, а после много бавно потопи главата си и се гмурна към дъното, като държеше фенерчето пред себе си.

Водата беше студена. Той погледна цифровия индикатор на компютъра. Температурата беше 14 градуса по Целзий или 57 градуса по Фаренхайт. Бетонното дъно беше покрито със зелена слуз и тънък слой утайка. Той внимаваше да не провлече плавниците си по дъното, защото щяха да се вдигнат облаци от утайка, които щяха да попречат на хората зад него да виждат.

Всъщност на Пит му беше приятно. Той отново се чувстваше като човек, попаднал в стихията си. Насочи водолазното фенерче нагоре и погледна към тавана на бункера. Таванът беше започнал да се снижава и постепенно потъваше под водата, като образуваше тесен тунел така, както беше очаквал. Водата при дъното беше непрогледна, а песъчинките, които се носеха край маската му, снижаваха видимостта до три метра. Той спря и каза на мъжете да намалят малко разстоянието помежду си. После продължи, като плуваше леко и плавно. Подът постепенно се спускаше надолу и след известно разстояние, както и беше очаквал, се изравняваше и тъмнината го поглъщаше.

След като измина още двадесетина метра, той отново спря и остана неподвижен в продължение на минута, като се озърташе за Джордино и Манкузо. На светлината на водолазните им фенерчета фигурите им изглеждаха като размити сенки, но те точно спазваха определените им места. Той погледна компютъра си. Индикаторът за налягане показваше, че дълбочината е само шест метра.

Не след дълго подводният тунел започна да се стеснява, а дъното да се издига. Пит се придвижваше внимателно, напрягайки очи в мрака. Той вдигна свободната си ръка над главата и почувства как тя излиза над повърхността. Обърна се по гръб и включи фенерчето. От движенията му повърхността на водата проблясваше и се люлееше като разлят живак пред маската му.

Като някое страховито създание от дълбините призрачно осветената му от водолазното фенерче глава, върху която беше надянал гумен шлем с маска и регулатор, изплува от студената вода в малко помещение със застоял влажен въздух. Той предпазливо размаха плавниците си и се блъсна леко в късо стълбище от няколко бетонни стъпала. Той пролази напред и се изтегли върху равния под.

Гледката, от която се страхуваше, не се разкри пред очите му, поне засега. Пит не видя труповете на водолазния екип на немската флота. Личеше къде плавниците им бяха остъргали тинята по бетонния под, но това беше единственият знак за тяхното присъствие.

Той внимателно огледа стените на помещението, но не откри заплашителни издатини. В отсрещния край водолазното фенерче освети голяма покрита с ръжда врата. Той тромаво изкачи стъпалата с плавници на крака и пристъпи към вратата. Натисна я с рамо. Пантите се завъртяха около осите си с невероятна лекота, сякаш са били смазвани по някое време миналата седмица. Вратата се отвори навътре, но когато Пит я пусна, бързо се върна на мястото си под натиска на пружини.

— Здрасти, я да видим какво има тук. — Пит чу думите, но гласът на Манкузо прозвуча през акустичния говорител, прикрепен към регулатора, така, сякаш си правеше гаргара.

— Познай какво има зад първата врата и ще спечелиш запас от Brillo pads, който ще те изкара цяла година — заяви Джордино в изблик на блестящ хаплив хумор.

Пит свали плавниците си, коленичи и открехна вратата още няколко сантиметра. Той огледа внимателно прага за момент и посочи към долния ръб на покритата с ръжда врата.

— Това обяснява прекъснатата телефонна линия и обезопасителни въжета.

Джордино кимна.

— Срязани от острия долен ръб, след като водолазите са влезли и пружинният механизъм е затръшнал вратата обратно.

Манкузо погледна към Пит.

— Каза, че си разгадал другата половина на ребуса.

— Да — промърмори Джордино, — най-интересната част, като например какво е погубило най-добрите водолази на немската флота.

— Газ — отсече Пит. — Отровен газ, освободен по някакъв начин, след като са минали през тази врата.

— Логично предположение — съгласи се Манкузо.

Пит насочи фенерчето си към водата и видя приближаващите въздушни мехурчета от Райнхарт и неговия колега.

— Франк, стой тук и не пускай останалите да влязат. Ал и аз ще влезем сами. Но каквото и да се случи, гледай на всяка цена хората да дишат въздух само от бутилките. В никакъв случай да не свалят регулаторите си.

Манкузо вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал и се обърна да посрещне следващия екип.

Джордино се облегна на стената, сви единия си крак и свали плавника.

— Няма смисъл да се клатушкам като паток.

Пит също свали плавниците си. Той прокара краката си, обути в гумени ботуши, по грубия бетонен под, за да провери какво е сцеплението им с хлъзгавата повърхност. Липсваше всякакво триене. При най-малката загуба на равновесие щеше да падне.

Провери за последен път компютърния индикатор за налягане на резервоара. При атмосферно налягане въздухът щеше да му стигне за един час. Вън от студената вода околната температура беше такава, че се чувстваше сравнително добре в неопреновия си костюм.

— Внимавай къде стъпваш — каза той на Джордино. После бутна вратата, отвори я и пристъпи внимателно вътре, сякаш вървеше по въже. Изведнъж въздухът стана сух, а влажността спадна почти до нула процента. Той спря и обходи пода с лъча на фенерчето, като внимателно се оглеждаше за опънати корди и кабели, водещи към детонатори на експлозиви или контейнери с отровен газ. Досами краката си съзря тънко, скъсано на две рибарско влакно, сиво на цвят и почти незабележимо на мъждивата светлина.

Лъчът на фенерчето му проследи единия край на влакното, който стигаше до метален контейнер с надпис ФОСГЕН. Слава богу, помисли си с дълбоко облекчение Пит. Фосгенът беше фатален само при вдишване. Германците бяха открили нервнопаралитичните газове по време на Втората световна война, но поради някаква причина, забулена в далечното минало, не бяха си послужили тук с такъв. Нервнопаралитичният агент би могъл да убие човек, ако влезе в допир с плътта му, а кожата по ръцете и около водолазните маски на всички беше оголена.

— Прав беше за газа — заяви Джордино.

— Вече е твърде късно, за да помогнем на онези нещастни моряци.

Той откри още четири капана с отровен газ, два от които бяха задействани. Фосгенът беше извършил смъртоносното си дело. Сгърчените трупове на водолазите от флота лежаха само през няколко метра един от друг. Всички бяха със свалени бутилки за въздух и регулатори, без да подозират за наличието на газа, докато не беше станало твърде късно. Пит не си направи труда да проверява за пулс. Посинелите им лица и невиждащи очи красноречиво показваха, че са мъртви отдавна.

Той насочи лъча на фенерчето към дълга галерия и замръзна.

Беше застанал почти очи в очи срещу една жена, кокетно склонила глава. По прелестното й лице с високи скули и гладка розова кожа играеше усмивка.

Тя не беше сама. Край нея и зад нея стояха още няколко женски фигури, втренчили немигащи очи в Пит. Бяха голи, ако не се смятат дългите плитки, които се спускаха почти до коленете им.

— Сигурно съм умрял и съм се възнесъл в рая на амазонките — промърмори изпадналият в захлас Джордино.

— Не бързай да се възторгваш! — предупреди го Пит. — Това са само оцветени скулптури.

— Де да можех да си направя такива!

Пит заобиколи статуите в естествена големина и вдигна водолазното фенерче над главата си. Пред очите му затанцува океан от златисти отблясъци, които идваха от варакосани рамки на картини. Докъдето стигаше светлината и по-нататък, още по-нататък, дългата галерия беше изпълнена от безброй разположени един над друг рафтове, върху които се намираше огромно съкровище от разкошни картини, скулптури, църковни реликви, гоблени, редки книги, древни мебели и археологически находки, спретнато подредени в сандъци и отворени каси.

— Мисля — промърмори Пит през акустичния си говорител, — че току-що направихме щастливи доста хора.