Клайв Къслър
Дракон (12)

11

Още при вида на фигурата му, толкова тънка и стройна, че можеше да мине почти за мършава, човек можеше да познае, че мъжът насреща му бе маниак на тема физически упражнения и хранителни диети. Той бе нисък, с издадена напред брадичка и гръден кош като на боен петел и бе спретнато облечен в светлосиня риза за голф с отговарящи по цвят панталони. Върху късо подстриганата си червеникава коса той носеше сламена шапка, която бе нахлузил до ушите си, за да не я отнесе вятърът. Той имаше прецизно оформена къса червена брадичка а ла Ван Дайк, която завършваше с толкова остър връх, че човек би се заклел, че той можеше да промуши с нея някого, ако се наведеше внезапно с нея напред.

Той се понесе нагоре по мостчето на джонката, забол в устата си огромна пура, която пръскаше искри от бриза. Движеше се величествено, сякаш бе кралска особа, която дава прием. Ако се раздаваха награди за стилно поведение при драматични излизания на сцената, адмирал Джеймс Сандекър, директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания НЮМА, щеше да спечели с лекота всичките.

Лицето му бе напрегнато от печалните новини, които бе получил от Джордино по време на полета си. Веднага щом кракът му стъпи на палубата на „Шанхай Шели“, той вдигна ръка към пилота на хидроплана, който му махна в отговор, че е разбрал съобщението. Хидропланът се обърна срещу вятъра и заподскача напред върху гребените на вълните, докато не се издигна във въздуха, след което с изящен вираж започна да набира височина в югоизточна посока към Хавайските острови.

Джордино и Мърфи пристъпиха напред. Сандекър фокусира погледа си върху собственика на джонката.

— Здравей, Оуен. Никога не съм очаквал да те срещна тук.

Мърфи се усмихна и се ръкува.

— И аз също, Джим. Добре дошъл на борда. Радвам се да те видя. — Той направи пауза и посочи към екипа на НЮМА, които стояха с мрачни физиономии около тях на откритата палуба. — Сега може би някой ще ми каже какво беше това представление вчера, което святкаше и трещеше на хоризонта и откъде изскачат всички тия хора в средата на океана.

Сандекър не отговори директно. Той огледа палубата и спуснатите платна.

— Каква е тази твоя придобивка?

— Построиха я по моя поръчка в Шанхай. Екипажът ми и аз отплавахме за Хонолулу, откъдето сега сме на път за Сан Диего. Там възнамерявам да я установя на док.

— Вие се познавате? — попита накрая Джордино.

Сандекър кимна.

— Този стар пират и аз заедно следвахме в Анаполис. Само че Оуен излезе по-хитър. Той напусна флота и основа една фирма за електроника. Сега той има повече пари от финансовото министерство на Съединените щати.

Мърфи се усмихна:

— Де да беше така.

Сандекър внезапно стана сериозен.

— Какви са новините от базата, след като ми докладвахте по радиото? — попита той Джордино.

— Страхуваме се, че е разрушена — тихо отвърна Джордино. — Опитахме се да се свържем с нея посредством подводния телефон на оцелялата подводница, но не получихме отговор. Кийт Харис смята, че главната ударна вълна трябва да е помела базата малко след като я напуснахме. Както докладвах, в двете подводници нямаше достатъчно място за всички. Пит и един британски океанолог останаха долу доброволно.

— Какво се прави за тяхното спасяване? — поиска да узнае Сандекър.

Изражението на Джордино видимо посърна, сякаш всички чувства го бяха напуснали.

— Озовахме се в безизходица.

Лицето на Сандекър придоби студен израз.

— Вие сте се провалили, мистър. Подведохте ме да повярвам, че се връщате долу с втората подводница.

— Това беше преди Лоудън да се появи на повърхността с изгорял акумулатор! — възнегодува в отговор Джордино. — След като първата подводница потъна, а втората излезе извън строя, ние се оказахме с вързани ръце.

Изражението на Сандекър омекна. Студенината се стопи, очите му се изпълниха с мъка. Той осъзна, че Джордино бе упорито преследван от лош късмет. Дори самата мисъл, че дребничкият италианец не бе опитал всичко възможно, бе погрешна и той съжали за това. Очевидната гибел на Пит покруси и него.

За адмирала Пит бе синът, който той никога не бе имал. Ако съдбата му отпуснеше още тридесет и шест часа, той щеше да вдигне по тревога цяла армия от специално обучени хора и секретни оръжия, за чието съществуване американската общественост нямаше и най-бегла представа. Сандекър разполагаше с голяма власт в столицата. Той не бе пристигнал тук, за да отговори на обява за търсене на помощ във „Вашингтон Поуст“.

— Има ли някаква възможност акумулаторът да се ремонтира? — попита той.

Джордино кимна встрани към подводницата, която се люшкаше по вълните на двадесет метра от тях, вързана с въже към кърмата на „Шанхай Шели“.

— Лоудън работи като бесен. Опитва се да го стегне набързо, но не е оптимистично настроен.

— Ако има някой виновен, то това съм аз — каза мрачно Мърфи.

— Пит може все още да е жив — каза Джордино, без да обръща внимание на Мърфи. — Той не е от тези, които лесно загиват.

— Да. — Сандекър направи пауза, след това продължи с почти отсъстващ тон: — Той много пъти е доказвал това в миналото.

Джордино погледна адмирала с искрящи очи.

— Ако можем да докараме друга подводница тук при нас…

— „Дийп Куест“ може да се спуска до десет хиляди метра — каза Сандекър, като възвърна самообладанието си. — Тя се намира в нашите докове в пристанището на Лос Анджелис. Мога да се разпоредя да я натоварят на един „С-5“ от военновъздушните сили и да я докарат тук до залез-слънце.

— Не знаех, че един „С-5“ може да каца върху вода — прекъсна го Мърфи.

— Не може — категорично каза Сандекър. — „Дийп Куест“, с общо тегло дванадесет тона, ще бъде хвърлена от товарните врати. — Той погледна часовника си. — Предполагам след около осем часа.

— Вие смятате да спуснете с парашут от самолет една дванадесеттонна подводница?

— Защо не, по дяволите? Иначе ще ни трябва цяла седмица, за да я докараме тук с кораб.

Джордино се загледа замислено в палубата.

— Щяхме да избегнем куп проблеми, ако зад гърба си имахме един поддържащ кораб с подводно и спасително оборудване.

— „Саундър“ е най-близкият до нас океански научноизследователски кораб, който отговаря на тези условия. В момента той извършва сонарно картографиране на океанското дъно южно от Алеутските острови. Ще наредя на капитана му да прекъсне мисията си и да тръгне към нас с колкото се може по-голяма скорост.

— С какво мога и аз да помогна? — попита Мърфи. — След като потопих подводницата ви, най-малкото, което мога да направя, е да предложа услугите на моя кораб и екипаж.

Джордино се усмихна вътрешно, когато Сандекър вдигна ръце и сграбчи раменете на Мърфи. Хващане на „канарче“, наричаше го Пит. От нищо неподозиращия субект Сандекър не искаше просто услуга, той караше жертвите си да се чувстват така, сякаш получаваха светото си кръщение.

— Оуен — каза адмиралът със своя най-почтителен тон, — НЮМА ще ти бъде много задължена, ако можем да използваме твоята джонка като флагмански кораб на флота.

Оуен Мърфи не бе вчерашен и усети, че му готвят капан.

— Какъв флот? — попита той, като се преструваше, че не разбира нищо.

— Ами половината от военноморския флот на Съединените щати се е насочил към нас — отвърна Сандекър, сякаш секретният инструктаж, който той бе получил от Реймънд Джордън, бе публична тайна. — Не бих се изненадал, ако в този момент една от техните атомни подводници кръстосва дълбините под нашия кораб.

Това бе, размишляваше Мърфи, най-откаченото нещо, което някога бе чувал през живота си. Никой обаче на борда на „Шанхай Шели“, с изключение на самия адмирал, нямаше и най-бегла представа колко пророчески бяха думите му, нито някой знаеше, че спасителната акция щеше да се окаже само прелюдия към главното действие.

 

 

На двадесет километра разстояние от тях ударната подводница „Тъксън“ се движеше на четиристотин метра под повърхността на водата и се приближаваше към местоположението на джонката. Тя бе подранила. Нейният капитан, флотски командир Боу Мортън, я бе подкарал с пълна скорост, след като получи заповед в Пърл Харбър да достигне с максимална бързина до района на експлозията. След като пристигнеше, той трябваше да проведе изследвания за подводно радиационно замърсяване и да събере всички плаващи отломки, които могат безопасно да бъдат прибрани на борда.

Небрежно облегнат на една преградна стена, Мортън полюшваше в ръката си една празна чашка за кафе и наблюдаваше лейтенант командир Сам Хаузър от флотската лаборатория за радиационна защита. Флотският учен не обръщаше внимание на присъствието на Мортън. Той бе изцяло съсредоточил вниманието си върху своите радиохимични прибори и изчисляваше интензитетите на бета и гама-излъчванията, получавани от сондите, които подводницата влачеше след себе си.

— Превърнахме ли се вече в светещи фенери? — попита саркастично Мортън.

— Радиоактивността е твърде неравномерно разпределена — отвърна Хаузър, — но е доста под максимално допустимите стойности на облъчване. Най-голямата концентрация е на повърхността.

— Детонация на повърхността?

— Да, от кораб, не от подводница. По-голямата част от замърсяването се е разнесло по въздуха.

— Има ли опасност за онази китайска джонка на север от нас?

Хаузър поклати глава.

— Вятърът е духал от тях към мястото на взрива, а и те са били твърде далеч, така че едва ли са получили нещо повече от една съвсем лека доза.

— А сега, когато плават през района на детонацията? — упорстваше Мортън.

— Поради силните ветрове и бурното вълнение по време и непосредствено след експлозията — започна търпеливо да обяснява Хаузър, — най-опасната радиация се е разнесла из атмосферата на голямо разстояние в източна посока. Там, където са, радиацията трябва да е в безопасни граници.

Телефонът в помещението издаде тих мелодичен звън, присъщ на високотехнологично оборудване. Хаузър вдигна слушалката.

— Да?

— Капитанът там ли е, сър?

— Почакай така. — Той подаде слушалката на Мортън.

— Капитанът на телефона.

— Сър, сонарен оператор Кайзър. Получих връзка. Мисля, че трябва да я чуете.

— Идвам веднага. — Мортън окачи слушалката, като се чудеше разсеяно защо Кайзър не се обади по интеркома, както си му беше редът.

Командирът намери сонарния оператор първи клас Ричард Кайзър наведен над своя пулт със слушалки на глава, да слуша нещо с набръчкано от озадачение чело. Старши помощникът на Мортън лейтенант командир Кен Фазио бе долепил резервни слушалки до ушите си. Той изглеждаше напълно шашардисан.

— Имате ли връзка? — попита Мортън.

Кайзър не отговори веднага, а продължи да слуша още няколко секунди. Накрая той отмести слушалката от лявото си ухо и промърмори:

— Това е лудост.

— Лудост?

— Получавам сигнал, който не би трябвало да получавам.

Фазио поклати глава, сякаш се съгласяваше.

— Умът ми не го побира.

— Бихте ли ме посветили във вашата тайна? — попита нетърпеливо Мортън.

— Ще го пусна по високоговорителя — каза Кайзър.

Мортън, няколко офицери и морякът, които бяха предали един на друг новината за странната връзка, се скупчиха около сонарния апарат и вдигнаха очаквателно погледите си към високоговорителя. Звуците не бяха съвършени, но достатъчно ясни, за да бъдат разбрани. Това не бе пискливият рев на китове, нито тихото бръмчене от кавитация на някое витло. От високоговорителя се чуваха човешки гласове, които пееха песен:

И всяка нощ, когато морската звезда изплуваше,

аз гушвах и целувах моята любима.

О, как добре си прекарахме с русалката Мини,

долу в нейното палаво бунгало.

Мортън впи леден поглед в Кайзър.

— Какъв е шифърът?

— Няма никакъв шифър, сър.

— Това трябва да идва от онази китайска джонка.

— Не, сър, не идва нито от джонката, нито от който и да е друг съд на повърхността.

— Друга подводница? — попита скептично Мортън. — Може би руска?

— Само в случай, че те ги правят десет пъти по здрави от нашите — каза Фазио.

— Какъв е обхватът и посоката?

Кайзър се поколеба. Той приличаше на малко момченце, което бе изпаднало в беда и се страхуваше да каже истината.

— Посоката, която засякохме по компаса, не бе хоризонтална, сър. Пеенето идва от дъното на морето на пет хиляди метра точно под нас.