Клайв Къслър
Дракон (10)

9

Трусовете се усилваха с ужасяваща бързина. Чу се далечен тътен, който като че ли се приближаваше към тях. След малко подводните постройки закънтяха от ударите на малки скални късове, които падаха върху тях от склоновете на каньона. Всички вдигаха непрестанно поглед към огромния сводест покрив на камерата, под който се помещаваха подводните апарати, страхувайки се каменната лавина да не пробие стените. Достатъчно бе само едно миниатюрно пропукване и водата щеше да нахлуе вътре с унищожителната мощ на хиляда оръдия.

Всичко бе спокойно, никъде не се забелязваха признаци на паника. С изключение на дрехите върху себе си, те не носеха нищо друго, освен компютърните дневници на проекта. На екипажа му бяха необходими общо осем минути, за да сглоби и приготви дълбоководните превозни средства за спускане във вода.

Пит веднага бе разбрал, че няколко души трябва да умрат. Всяка една от двете пилотирани подводници бе проектирана да носи максимум шест души. Възможно бе да се натъпче по още един човек в тях, като по този начин щяха да станат общо четиринадесет — точния брой на екипа от изследователския проект — но в никакъв случай повече. Сега те бяха обременени и с непредвиденото присъствие на хората от екипажа на „Олд Герт“.

Трусовете вече бяха по-силни и приближаваха все повече към тях. Пит не виждаше как някоя подводница щеше да се изкачи до повърхността, да разтовари оцелелите и да се върне навреме, за да спаси останалите. Пътуването в двете посоки отнемаше не по-малко от четири часа. Постройките върху океанското дъно постепенно губеха здравина, разтърсвани от усилващите се трусове и бе въпрос на броени минути, когато те щяха да поддадат, за да бъдат премазани от връхлитащите върху им водни маси.

Джордино прочете мрачното предчувствие в неподвижното изражение на лицето на Пит.

— Ще трябва да направим две пътувания. По-добре да изчакам за следващото.

— Съжалявам, стари приятелю — отряза го Пит. — Ти ще караш първата подводница. Аз ще те последвам с втората. Излизаш на повърхността, разтоварваш пътниците си върху надуваеми салове и се спускаш с адска скорост на дъното за онези, които е трябвало да останат.

— Не ще мога да успея да се върна навреме — каза напрегнато Джордино.

— Знаеш ли по-добър начин?

Джордино поклати глава сломено.

— Кой ще остане?

— Британският изследователски екип.

Джордино настръхна.

— Няма ли доброволци? Не ти приляга да изоставяш жена.

— Трябва да са погрижа първо за хората си — отвърна студено Пит.

Джордино сви рамене. Върху лицето му бе изписано неодобрение.

— Първо ги спасяваме, след това им подписваме смъртната присъда.

Един продължителен трус разтърси морското дъно, последван от дълбок, заплашителен тътен. Десет секунди. Пит погледна ръчния си часовник. Трусът бе продължил десет секунди. След това всичко отново се смълча и утихна. Настъпи мъртва тишина.

Джордино се взря неразбиращо в очите на приятеля си. Там нямаше и следа от страх. Пит изглеждаше невероятно безразличен. Джордино и за миг не се съмняваше, че Пит го лъжеше. Той никога не бе имал намерение да кара втората подводница. Пит бе решил да напусне базата последен.

Сега бе вече твърде късно за спорове, нито имаше време за дълги сбогувания. Пит сграбчи Джордино за ръката и донякъде с побутване, донякъде с повдигане той успя да вкара жилавия малък италианец през люка в първата подводница.

— Ще пристигнеш тъкмо навреме, за да приветстваш адмирала — каза той. — Предай му моите най-добри поздрави.

Джордино не го чу. Гласът на Пит бе заглушен от една скала, която се разби в купола и изпълни помещението с кънтящи оглушителни звуци. След това Пит затръшна люка и изчезна.

Шестимата едри мъжаги, натъпкани вътре, изглеждаха така, сякаш изпълваха всеки един квадратен сантиметър от вътрешността. Те не говореха и избягваха взаимно погледите си. След това с очи, които сякаш следяха футболна топка, хвърлена в игра в последните секунди от мача, те загледаха очаквателно как Джордино се провира като змиорка покрай наблъсканите им едно до друго тела, за да стигне до мястото на водача.

Той бързо включи електрическите двигатели, които придвижваха подводницата по релсите към шлюзовата камера. Набързо прегледа списъка с предстартовите процедури и едва бе програмирал компютъра, когато масивната вътрешна стена се затвори и от леденостуденото море навън започна да влиза вода през специални ограничителни клапани. В момента, когато шлюзовата камера бе запълнена и налягането й изравнено с огромното налягане на водата отвън, компютърът автоматично отвори външната врата. Тогава Джордино премина на ръчно управление, включи тласкачите на максимална мощност и подкара подводницата към вълните високо над тях.

Докато Джордино и неговите пътници бяха в шлюзовата камера, Пит бързо пренасочи вниманието си към извеждането на втората подводница. Той заповяда първо да се качат жените от екипа на НЮМА. След това мълчаливо кимна на Стейси да ги последва.

Тя спря, колебаейки се, до отвора на люка и го стрелна с напрегнат въпросителен поглед. Стоеше напълно неподвижна, сякаш бе зашеметена от това, което ставаше около нея.

— Означава ли това, че ще умреш, тъй като ти взех мястото? — попита тихо тя.

Пит й хвърли една ослепителна усмивка на дързък до безразсъдство човек.

— Бъди готова да се срещнем на чашка ром „Колинс“ при залез-слънце на верандата на хотел „Халекалани“ в Хонолулу.

Тя се опита да каже нещо в отговор, но преди думите й да излязат от устата, човекът от опашката зад нея я побутна доста грубичко и тя влезе в подводницата.

Пит пристъпи към Дейв Лоудън, главния инженер по транспортните средства на проекта. С вълнение, не по-голямо от това на мида, той дръпна нагоре с едната си ръка ципа на коженото си пилотско яке, докато с другата намести очилата си.

— Искаш ли да действам като втори пилот? — попита Лоудън с нисък глас.

— Не, ще я изведеш до повърхността сам — каза Пит. — Аз ще чакам Джордино да се върне.

Лоудън не можа да скрие наскърбеното изражение, което премина по лицето му.

— По-добре да остана с теб.

— Ти имаш красива жена и три деца. Аз съм ерген. Качвай си задника в подводницата и действай бързо.

Пит обърна гръб на Лоудън и отиде до мястото, където стояха Планкет и Салазар.

И в Планкет не се забелязваха признаци на страх. Едрият корабен инженер излъчваше онова задоволство, с което овчарите хвърлят по някой и друг небрежен поглед към стадото си по време на пролетен дъждец.

— Имате ли семейство, докторе?

Планкет поклати леко глава.

— Аз? Как не! Аз съм един стар заклет ерген.

— Така си и мислех.

Салазар нервно триеше една о друга длани. В очите му се четеше страх. Той болезнено съзнаваше безпомощността си и това, че със сигурност ще умре.

— Струва ми се каза, че имаш съпруга? — попита Пит, насочвайки въпроса си към Салазар.

— И син — промърмори той. — Живеят във Веракруз.

— Има място за още един. Побързай и скачай вътре.

— Ще бъда осмият — каза неразбиращо Салазар. — Мислех, че вашите подводници побират само седем.

— Сложих най-едрите мъже в първата подводница и натъпках по-дребните и трите жени във втората. Трябва да е останало достатъчно място, за да може един такъв дребосък като тебе да се промъкне вътре.

Без да благодари, Салазар се покатери в подводницата и Пит затвори капака на люка в петите му. След това Лоудън го заключи херметически отвътре.

След като подводницата се плъзна към шлюзовата камера и вратата се затвори окончателно и безвъзвратно, Планкет потупа Пит по гърба с огромната си мечешка лапа.

— Вие сте храбрец, мистър Пит. Никой не би могъл да изиграе по-добре ролята на господ.

— Съжалявам, че не успях да намеря свободно място за вас.

— Няма значение. За мен е чест да умра в добра компания.

Пит зяпна Планкет с лека изненада в погледа си.

— Някой да е говорил за умиране?

— Е, хайде, човече, аз познавам морето. Не е необходимо човек да е гений по сеизмография, за да знае, че вашата база всеки момент ще се срути върху главите ни.

— Докторе — каза Пит общително по време на един силен трус. — Вярвай ми.

Планкет погледна скептично Пит.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?

— Нека просто да кажем, че ще хванем последния товарен влак от „Мочурливи поля“.

Дванадесет минути по-късно ударните вълни заприиждаха в непрекъсната последователност. Тонове скали се срутиха и се понесоха като лавина надолу по склоновете на каньона. Те удариха облите постройки с унищожителна сила.

Накрая очуканите стени на подземната обител имплодираха и милиони литри ледена черна вода нахлуха, пенейки се вътре и пометоха човешкото творение из основи, сякаш то никога не бе съществувало преди.