Клайв Къслър
Дракон (15)

14

Къртис Мийкър паркира „Мъркюри Кугър“, колата на съпругата му, и небрежно извървя трите пресечки до театър „Форд“ на Десета улица, между улици Е и Ф. Той закопча палтото си, за да се предпази от острия есенен вятър и закрачи заедно с група възрастни граждани, тръгнали на обиколка из столицата в късната съботна вечер.

Техният екскурзовод ги спря пред театъра, където Джон Уилкс Бут бе застрелял Ейбрахам Линкълн и им изнесе кратка лекция, преди да ги преведе през улицата до „Питърсън Хаус“, където президентът бе починал. Без да бие на очи, Мийкър се изплъзна, показа за миг значката си на агент от федералната служба на портиера и премина във фоайето на театъра. Той проведе кратък разговор с управителя, след което седна на едно канапе, като си даде вид, че чете спокойно една програма.

В очите на закъснелите, непропускащи нито една премиера посетители, които бързо преминаваха край Мийкър запътени към своите места, той изглеждаше като незаинтересован посетител, който е бил отегчен от пресъздаването на пиеса от края на деветнадесети век на тема испано-американската война и е предпочел да изчака края й във фоайето.

Мийкър в никакъв случай не бе турист или любител на театралното изкуство. Званието му бе заместник-директор по високотехнологичните операции и той рядко ходеше другаде нощем освен в офиса си, където разучаваше спътникови разузнавателни снимки.

По своята същност той бе свит човек, който рядко казваше повече от едно-две изречения наведнъж, но бе високо уважаван от разузнавателните кръгове като най-добрия анализатор на спътникови снимки в бранша. Той бе това, което жените наричаха „мъж с приятна външност“, черна коса с тук-там сиви кичури, лице, излъчващо доброта и вечно готово да се усмихне, както и очи, от които искряха приятелски чувства.

Докато вниманието му изглеждаше приковано в програмата, едната му ръка се плъзна в джоба и натисна бутона на един предавател.

Вътре в театралната зала Реймънд Джордън се бореше със съня си. Под гневния поглед на жена му до него той се прозя като един вид защита срещу стогодишния диалог на сцената. За облекчение на зрителите, които седяха в старомодни твърди седалки, пиесите и сцените в театър „Форд“ бяха кратки. Джордън се завъртя в по-удобно положение върху твърдата дървена седалка и остави съзнанието му да се понесе от пиесата към един риболовен излет, който той бе планирал за следващия ден.

Внезапно унесът му бе прекъснат от три тихи писукания от електронния часовник на китката му. Това бе така наречения часовник „Делта“, по името на кода, който приемаше, но носеше етикет на „Рейтек“, за да изглежда обикновен и да не бие на очи. Кодът Делта го известяваше, че става въпрос за нещо особено важно и че някой щеше да го вземе или посрещне.

Той прошепна едно извинение на жена си и си проправи път към пътеката и оттам отиде във фоайето. Когато Джордън позна Мийкър, лицето му помрачня. Въпреки че това излизане от залата му бе добре дошло, той не остана очарован от факта, че някъде се е получила кризисна ситуация.

— Какво е положението? — попита той без предисловие.

— Знаем кой кораб е носил бомбата — отвърна Мийкър, като стана на крака.

— Не можем да говорим тук.

— Уредих с управителя на театъра да ползваме служебния му офис. Там мога да ви докладвам на спокойствие.

Джордън знаеше стаята. Тръгна натам, следван по петите от Мийкър и влезе в едно преддверие, обзаведено с декори в стил шестдесетте години на миналия век. Той затвори вратата и отправи поглед към Мийкър.

— Сигурен ли си? Няма никаква грешка?

Мийкър поклати сериозно глава.

— Снимките от една по-ранна метеорологична птичка показаха три кораба в района. Ние задействахме „Скай Кинг“, нашия стар разузнавателен спътник, когато той минаваше над експлозията и открихме два от корабите.

— Как?

— С компютърно увеличение на радарно-сонарната система, което ни позволява да виждаме през водата така, сякаш е прозрачна.

— Осведомихте ли вашите хора?

— Да.

Джордън погледна Мийкър в очите.

— Уверен ли си в заключенията си?

— Няма нито капка съмнение — отвърна категорично Мийкър.

— Солидни ли са доказателствата?

— Да.

— Знаеш, че ще поемеш своята част от отговорността, ако се провалиш.

— Веднага щом свърша с доклада, ще се прибера вкъщи и ще заспя като младенец… е, почти.

Джордън се отпусна и седна в един стол до масата. Сетне вдигна очаквателно поглед към Мийкър.

— Окей, какво откри?

Мийкър извади една папка с кожена подвързия от един дълбок вътрешен джоб на палтото си и я постави на масата.

Джордън се усмихна.

— Виждам, че нямаш доверие в куфарчетата.

— Предпочитам ръцете ми да са свободни — каза Мийкър, като сви рамене.

Той отвори папката и подреди пет фотоснимки върху масата. Първите три показваха корабите на повърхността с невероятно големи подробности.

— Ето, тук виждате норвежкия товаро-пътнически лайнер да обикаля дрейфуващия японски автотранспортен кораб. На дванадесет километра от тях британският изследователски кораб в момента спуска една подводница в морето.

— Това е снимката преди — каза Джордън.

Мийкър кимна.

— Следващите две са от „Скай Кинг“, направени след експлозията и разкриват два разбити корпуса на дъното. Третият се е разпаднал. С изключение на няколко разпръснати отломки от двигателя от него практически не е останало нищо друго.

— Кой е бил той? — попита бавно Джордън, сякаш очакваше отговора.

— Идентифицирахме с положителност двата съда, които са потънали цели. — Мийкър направи пауза, като извърна глава от снимките и погледна Джордън в очите, за да подчертае отговора си. — Корабът, който е превозвал бомбата, е бил японският автотранспортьор.

Джордън въздъхна и се облегна назад.

— Не идва като кой знае какъв голям шок новината, че японците притежават бомбата. Те от години имат технологията за това.

— Те се издадоха, когато построиха реактор размножител с бързи неутрони за течни метали. При делене с бързи неутрони реакторът създава повече плутониево гориво, отколкото изгаря. Първата стъпка към производството на ядрено оръжие.

— Добре си си научил урока — каза Джордън.

— Трябва да знам какво да търся.

— Нещо като фабрика за производство на ядрени оръжия, чието откриване все още ни се изплъзва — язвително каза Джордън.

Мийкър го изгледа без да мигне, след което се усмихна.

— Вашето наземно разузнаване също не разполага с никакви следи, които да сочат къде ги произвеждат.

— Вярно — призна Джордън. — Японците са извършили това под едно невероятно прикритие. Имам чувството, че ръководителите на тяхното правителство са също в неведение.

— Ако производствените им съоръжения бяха над земята, нашите нови шпионски спътници щяха да ги открият.

— Странно, че няма райони с необичайна радиоактивност.

— Не сме засекли нищо извън техните енергийни реактори и едно находище за ядрени отпадъци близо до един крайбрежен град, наречен Рокота.

— Виждал съм докладите — каза Джордън. — Японците прокараха една шахта на дълбочина четири хиляди метра, за да изхвърлят отпадъците си. Възможно ли е да сме пропуснали нещо?

Мийкър поклати отрицателно глава.

— Трябваше поне да открием признаци за голямо строителство или съответното движение на строителната техника към и от района.

— По дяволите! — с рязък тон каза Джордън. — Японците свободно си плават из океаните с ядрени бомби, предназначени за пристанищата на Съединените щати, докато ние седим със скръстени ръце, без да знаем мястото, където са произведени, тяхното крайно местоназначение или плана за цялата операция.

— Вие казахте „бомби“ в множествено число? — попита Мийкър.

— Показанията на сеизмографския център в Колорадо сочат, че е имало втора детонация на една милисекунда от първата.

— Колко жалко, че не успяхте да проведете една мащабна операция, за да намерите отговора преди десет години.

— С какви пари? — изсумтя Джордън. — Последната администрация продъни бюджетните сметки, които финансираха събирането на разузнавателна информация. Всичко, от което политиците се интересуват, е Русия и Близкият изток. Последните хора, които Държавният департамент би ни позволил да разследваме, са нашите приятелчета от Япония. Всичкото, което ни е позволено да държим там, са двама пенсионирани агенти, чийто договори трябваше да продължим. Израел е другата държава, за която няма ограничения. Не можеш да си представиш колко пъти ни бе заповядано да се правим, че нищо не сме видели, когато Мосад хвърляха прах в очите на международната общественост, за което после обвиняваха арабите.

— Президентът ще трябва да ви даде неограничени пълномощия, когато го запознаете със сериозността на положението.

— Ще разбера това веднага щом му докладвам утре сутринта. — Гладката, излъскана маска на Джордън се бе мъничко пропукала и гласът му стана леденостуден. — Каквито и ходове да предприемем по въпроса, ние ще бъдем догонващите. Това, което ме плаши и ме изпълва с ужас, е, че вече е твърде късно да пресечем заговора, след като е набрал инерция.

През вратата се чу шум от гласове. Пиесата бе свършила и публиката се стичаше към фоайето.

Джордън се изправи на крака.

— Ще трябва да прекратя срещата и да се мерна за малко пред хората, иначе жена ми няма да ми продума по целия път до вкъщи. Благодаря, че ме осведоми за откритието на твоята птичка.

— Има и още едно нещо — каза Мийкър. Той извади една нова снимка от папката и я вдигна към светлината.

Джордън се взря в обекта в центъра на снимката.

— Прилича на някакъв вид голям селскостопански трактор. Кое е същественото?

— Това, което виждате, е неизвестно дълбоководно транспортно средство, което се движи по морското дъно на пет хиляди метра под повърхността на не повече от двадесет километра от района на експлозията. Знаете ли чия собственост е то и какво прави там?

— Да… — бавно каза Джордън. — Не знаех, но сега вече знам. Благодаря ти, Къртис.

Джордън се обърна, оставяйки един напълно объркан Мийкър, отвори вратата и се стопи в тълпата, която напускаше театъра.