Клайв Къслър
Дракон (67)

66

Като се движеше с максималната си крейсерска скорост от 460 възела в час, „С-5 Галакси“ поглъщаше километрите, докато тъмнината се спускаше над северната част на Тихия океан. В товарния отсек Джордино преглеждаше проверочния списък на електронните и захранващи системи на „Големият Бен“. Сандекър работеше в пригодения като канцелария отсек, като осигуряваше новопостъпила информация и отговаряше на въпросите, задавани от президента и Съвета за национална сигурност, които следяха с вълнение операцията от оперативния пункт. Освен това адмиралът поддържаше постоянна връзка с геофизиците, които подаваха нови данни за геологията на морското дъно, както и с Пейлоуд Пърси, който отговаряше на запитванията на Пит за изваждането на бомбата от самолета и взривяването й.

На всеки, който наблюдаваше Пит в този последен час на полета, неговото поведение щеше да се стори доста странно. Вместо да се опита за последен път да натъпче главата си с хилядите подробности или да извърши проверка на СДГП заедно с Джордино, той прибра всичката суха храна, която успя да измоли или закупи от екипажа. Освен това събра всяка налична капчица питейна вода, тридесет литра, и цялото количество кафе от машината в самолета, четири литра, като складира всичко в „Големият Бен“.

Той дълго се съвещава с бордовия механик от ВВС, който познаваше С-5 по-добре от всеки друг на борда. Заедно с него те монтираха малка електрическа лебедка с кабели за завързване на товара над отсека, в който се намираше тоалетната за екипажа. Доволен от непретенциозно свършената с подръчни средства работа, той влезе в СДГП, седна на мястото на водача и мълчаливо започна да размишлява над почти безнадеждната мисия, която му предстоеше.

Не стига че трябваше да измъкне бомбата от B-29 и да я взриви, което само по себе си беше достатъчно трудно, но трябваше да се опита да измине дванадесет километра по непознат терен, за да се спаси от взрива, което пък беше с още по-несигурни изгледи за успех.

По-малко от минута след кацането на транспортния самолет на ВВС на Лангли Фийлд, Лорън и Майк Диас бяха бързо въведени в съпровождана от въоръжен конвой лимузина и откарани в Белия дом, а Сума и Тоши бяха натъпкани в един обикновен седан, който по нищо не се различаваше от останалите коли и отведени в една тайна квартира в Мериленд.

Щом пристигнаха, Лорън и Диас бяха съпроводени и въведени в оперативния пункт. Президентът се надигна от масата и пристъпи напред.

— Нямате представа колко се радвам да ви видя — радостно усмихнат каза той. Той притисна Лорън леко в прегръдките си и я целуна по бузата, после прегърна здраво Диас, сякаш сенаторът беше негов близък родственик.

Напрегнатата атмосфера се разведри, когато всички започнаха да поздравяват доскорошните заложници, които бяха успели да избягат. Джордън отиде при тях и тихо ги помоли да влязат в един от съседните кабинети. Президентът ги съпроводи и затвори вратата.

— Прощавайте, че така ви притискаме — каза той. — Разбирам, че сигурно имате нужда добре да си починете, но за Рей Джордън е изключително важно да ви разпита, тъй като в момента тече операция за премахване на заплахата от проекта „Кайтен“.

— Разбираме — отвърна Диас, щастлив, че отново е попаднал във водовъртежа на политическия живот. — Като казвам, че ще се радваме да ви бъдем от полза, сигурен съм, че същото мисли и членът на Конгреса мис Смит.

Президентът учтиво се обърна към Лорън.

— Ще имате ли нещо против?

Лорън изпитваше отчаяна нужда да се изкъпе. Тя беше без грим, косата й беше разрошена, а панталоните, които беше взела на заем от съпругата на един от самолетните техници на остров Уейк, й бяха с цял номер по-малки. Въпреки изтощението и всичко това, тя пак изглеждаше забележително красива.

— Моля, господин президент, какво бихте желали да узнаете?

— Ако можем да оставим подробностите за вашето отвличане, за отношението на Хидеки Сума към вас и невероятното ви бягство за по-късно — спокойно, но твърдо заяви Джордън, — бихме искали да чуем какво можете да ни кажете за разработките на Сума и центъра „Дракон“.

Лорън и Диас мълчаливо размениха напрегнати погледи, които говореха много по-красноречиво от думи за целия спектър от страховити и ужасни неща, които се създаваха в Едо и под остров Сосеки. Тя кимна почтително към Диас, който заговори първи.

— Боя се, че от това, което видяхме и чухме, става ясно, че програмата на Сума за колите бомби представлява само върха на айсберга.

— Петнадесет минути до спускането, господа — прозвуча от говорителите в товарния отсек гласът на пилота.

— Време е да се качвате — каза Сандекър с изопнато лице.

Пит прегърна Джордино през рамото.

— Хайде да идем до тоалетната, преди да тръгнем.

Джордино го погледна.

— Защо сега? На „Големият Бен“ има система за отпадни вещества.

— Предпазна мярка. Никой не може да каже с каква сила ще се стоварим във водата. Пилотите от „Формула 1“ и „Индианаполис — 500“ винаги пускат по една вода преди състезание, за да избегнат вътрешни наранявания в случай, че катастрофират.

Джордино сви рамене.

— Щом настояваш. — Той тръгна към подобната на кабинка тоалетна за екипажа, която се намираше зад пилотската кабина и отвори вратата.

Той едва беше прекрачил прага, когато Пит даде знак на бордовия механик. Механикът кимна леко в отговор и около тоалетната се спуснаха няколко кабела, които бяха затегнати здраво с помощта на лебедката, като плътно затвориха вратата.

Джордино веднага усети какво беше станало.

— Дърк, не! Господи, не прави това!

Сандекър също разбра какво става.

— Не можеш да се справиш сам — каза той, като сграбчи ръката на Пит. — Процедурите изискват двама души.

— „Големият Бен“ може да бъде управляван от един човек. Глупаво е да се рискуват два живота. — Пит трепна, когато отчаяните опити на Джордино да се измъкне от тоалетната се засилиха. Дребничкият италианец лесно би могъл да избие с ритници алуминиевата врата, ако не бяха стоманените кабели, които я опасваха плътно. — Кажете на Ал, че съжалявам и че някой ден ще се реванширам.

— Мога да заповядам на екипажа да го освободи.

Пит леко се усмихна.

— Можете, но преди това трябва да се справят с мен.

— Даваш ли си сметка, че рискуваш да провалиш операцията? Какво ще стане, ако пострадаш при удара с водата? Без Ал ще бъдеш безпомощен.

Пит впери поглед в Сандекър и известно време остана загледан в него. Най-сетне той каза:

— Не искам да ми тежи на ума мисълта, че мога да загубя приятеля си.

Сандекър разбра, че нищо не е в състояние да разубеди неговия директор, който отговаряше за специалните проекти. Той бавно хвана с две ръце дланта на Пит.

— Какво искаш да ти приготвим, когато се върнеш?

Пит се усмихна сърдечно на адмирала.

— Салата от раци и текила с лед.

После се обърна, влезе в СДГП през люка и плътно го затвори.

С-5 беше специално приспособен за спускане на товари от въздуха. В пилотската кабина вторият пилот дръпна една червена ръчка, която се намираше върху арматурното табло пред него. Тя задейства електродвигателите, които отместиха встрани част от товарната площадка.

Сандекър и двама от членовете на екипажа застанаха пред СДГП, надянали предпазни ремъци, които бяха закачени за застопоряващи скоби. Те се надвесиха навън срещу вятъра, който нахлуваше през огромния отвор, вперили очи в Пит, който седеше в кабината за управление на „Големият Бен“.

— До зоната за спускане остават шестдесет секунди — прозвуча гласът на пилота в слушалките, които бяха надянали на главите си. — Вятърът при повърхността продължава да бъде със скорост пет възела. Небето е ясно, луната е в третата си четвърт. Морето е леко развълнувано, вълните са с височина четири фута. На радара не се виждат никакви кораби.

— Условията са благоприятни — потвърди Сандекър.

От мястото си пред СДГП Сандекър виждаше само зейналата черна дупка в товарната площадка. На хиляда метра под тях по морето играеха сребристите отблясъци на луната. Той би предпочел спускането да стане през деня и в спокойно море, но си помисли, че късметът е на тяхна страна, щом няма тайфун.

— Двадесет секунди, броя. — Пилотът започна отброяването до нула.

Пит махна с ръка през прозрачната носова част на огромната машина. Дори и да беше разтревожен, по лицето му нямаше ни най-малък признак за това. Джордино продължаваше да блъска по вратата на тоалетната, обзет от безсилна ярост, но вятърът, който виеше из товарния отсек, заглушаваше звуците.

— Пет, четири, три, две, едно, спускам!

Хидравличните помпи рязко повдигнаха предните краища на големите релси, „Големият Бен“ се плъзна назад и само след три секунди излетя през отвора. Сандекър и членовете на екипажа останаха силно изненадани, че тридесеттонното чудовище изчезна от погледите им толкова бързо.

Едва забележим на лунната светлина, СДГП летеше главоломно към морето като някой метеор от космоса.