Клайв Къслър
Дракон (34)

33

В този момент от другата страна на земното кълбо Джим Ханамура би дал новия си „Корвет“ и музикалната си система „Редондо Бийч“, последна дума на техниката, която бе закупил за ергенското си жилище, за да си размени мястото с който и да е от онзи автобус във Вирджиния.

Дрехите и кожата му бяха прогизнали от студения дъжд през нощта, докато лежеше в една канавка, покрит с кал и гниещи листа. Преди десет минути полицията и униформените сили за сигурност, които го преследваха, бяха претърсили района и преминали по-нататък, но той лежеше в тинята, като се опитваше да си почине и да състави план за действие. Той с мъка се изви и се подпря на здравия си лакът, за да погледне първо нагоре и след това към пътя. Единственият признак за движение бе един мъж в гаража на една малка къщичка, който се бе навел под вдигнатия капак на един малък товарен камион.

Ханамура се отпусна обратно в канавката и загуби съзнание за трети път, след като бе прострелян по време на бягството си от град Едо. Когато отново дойде на себе си, той се зачуди колко ли време е бил в несвяст. Вдигна дясната си ръка, но часовникът му бе спрял, счупен, когато той блъсна колата си. Не можеше да е било за дълго обаче, тъй като шофьорът на товарния камион все още бърникаше из двигателя му.

Трите куршума от автоматичните пушки на охраната го бяха улучили в лявата ръка и рамото. Това бе една от онези случайности и непредвидени инциденти, чиято вероятност да се случат е едно на хиляда и които изневиделица връхлитат върху професионалния оперативен агент.

Планът му бе прецизен и изпълнен до най-малката подробност. Той бе подправил пропуска на един от главните конструктивни инженери на Сума на име Иро Миаца, който силно приличаше на Ханамура в лице и тяло.

Влизането в град Едо и преминаването през пропусквателните пунктове, които водеха към проектно-конструктивния отдел, премина съвсем гладко. Нито един от охраната не видя нещо подозрително в един човек, който се връща в офиса си след няколко часа и остава там да работи до късно през нощта. Всички японци оставаха да работят извънредно, рядко някой от тях се задоволяваше само с нормалните осем часа.

Проверката на документите бе повърхностна, но все пак по-щателна от онази, която се извършваше, преди да пуснат някого в сградата на Пентагона във Вашингтон. Пазачите кимнаха на Ханамура и наблюдаваха как той пъха картата на пропуска си в електронния компютър за установяване на самоличността. Чу се съответният звън, светна зелената лампичка на една видеокамера и пазачите му махнаха с ръка да премине, удовлетворени, че Ханамура е бил допуснат да влезе в тази част на сградата. При толкова много хора, които влизаха и излизаха по всяко време на денонощието, те не можаха да си спомнят, че мъжът, за който Ханамура се представяше, си бе тръгнал за вкъщи само преди няколко минути.

За час и половина Ханамура претършува три офиса, преди да попадне на ценната находка. В задната част на едно чекмедже на една чертожна маса той намери навити на руло груби скици на тайна инсталация. Скиците е трябвало да бъдат унищожени. Той можеше единствено да предположи, че чертожникът е пропуснал поради небрежност да ги пусне в близката машина за унищожаване на документи. Без да бърза, той пусна чертежите през една копирна машина, сложи ги в плик и постави оригиналите обратно в чекмеджето в същото положение, в което ги бе намерил. Пликът той нави и прикрепи със самозалепваща лента към прасеца на единия си крак.

След като премина на излизане през пропусквателния пункт, Ханамура помисли, че си е вече вкъщи. Той влезе в огромния атриум и зачака реда си за асансьора, който се отваряше към пешеходния тунел и отвеждаше към етажа на паркинга, където той бе оставил своя пикап „Мурмото“ с четворно предаване. Вътре в асансьора се бяха натъпкали около двадесет души и Ханамура има нещастието да бъде принуден да застане в първата редица. Когато вратите се отвориха на етажа на неговия паркинг, съдбата му изигра мръсен номер.

Тласнат напред от тълпата зад него, Ханамура се озова лице в лице с Иро Миаца.

Инженерът, чиято самоличност бе взел Ханамура, бе излязъл от съседния асансьор със съпругата и децата си. Те отиваха към същия етаж на паркинга за вечерна разходка с колата над земята. Необяснимо как очите на Миаца бяха привлечени към пропуска, закачен на джоба на Ханамура.

За момент той просто го погледна, след това очите му се разшириха и той зяпна Ханамура в лицето с невярващ поглед.

— Какво правите с пропуска ми? — попита той възмутено.

— Отдел за вътрешна сигурност — отвърна спокойно Ханамура с авторитетен вид. — Проверяваме охраняваните зони, за да видим дали охраната е бдителна и ще ни разпознае в тълпата. Така стана, че на мен ми издадоха пропуск с вашето име и идентификационен номер.

— Моят брат е помощник-началник на отдела за сигурност. Той не ми е споменавал за такава проверка.

— Не е нужно да го разгласяваме на всички — каза Ханамура, като гледаше заплашително Миаца, който отказваше да отстъпи.

Ханамура се опита да се промуши край него, но инженерът го сграбчи за ръката.

— Почакайте! Искам да проверя това.

Светкавичният ход на Ханамура бе почти неуловим. Той заби дланта си в гърдите на Миаца, счупвайки гръдната му кост. Инженерът зяпна с уста, мъчейки се да си поеме въздух, хвана се за гърдите и се свлече на колене. Ханамура го бутна встрани и спокойно отиде до пикапа си, който бе паркирал в посока към изхода. Той бързо отвори незаключената врата на „Мурмото V-6“ с четворно предаване, шмугна се зад волана и завъртя ключа за запалване. Двигателят запали на второто превъртане. Ханамура включи на скорост и потегли към изходната рампа и портала, които се намираха само на един етаж над него.

Той щеше да успее, ако съпругата и децата на Миаца не бяха надали писък до небето, сочейки като обезумели към Ханамура. Един от охраната, който бе наблизо, се втурна към тях и ги заразпитва. Той почти нищо не разбра от истеричното им бръщолевене, но бе достатъчно съобразителен, за да използва портативното си радио и предупреди охраната на главния вход.

Всичко се бе обърнало против Ханамура. Той закъсня с частица от секундата. Един пазач излезе от къщичката на портала и вдигна ръка на Ханамура да спре. Двама от колегите му, разположени на пост от двете страни на изходния тунел, вдигнаха оръжието си и се прицелиха в него. И накрая над улицата бе спусната една тежка стоманена бариера.

Ханамура прецени обстановката с бърз трениран поглед. Нямаше смисъл да спира и да прави опит да измами по някакъв начин охраната. Той се стегна, за да посрещне удара, натисна педала за газта до дупка и се сви колкото се може по-ниско върху седалката. Той удари бариерата отчасти с издадената броня, отчасти с предните фарове. Последните се счупиха и смачкаха в бронята, а решетката се заби в радиатора.

Ударът не бе толкова силен, колкото очакваше Ханамура, просто малко изкривено желязо, счупени стъкла и тънко пронизително изскърцване, когато набралият инерция камион огъна и откъсна бариерата от бетонния стълб, на който бе окачена. След миг прозорците изчезнаха в облак от малки парченца.

Пазачите бяха открили огън с автоматичните си пушки. Това бе единственото нещо, в което малко му провървя. Пазачите се целеха високо, вместо да взривят отделението на двигателя и резервоара с бензин или да спукат гумите.

Стрелбата рязко секна, когато той излезе от тунела и премина през потока от коли, които влизаха в подземния град от другото входящо шосе. С еднакво внимание Ханамура наблюдаваше както огледалото за обратно гледане, така и шосето и движението отпред. Той и за миг не се съмняваше, че силите за сигурност на Сума са предупредили полиция да блокира пътищата. Като включи четворното предаване на „Мурмото“, той свърна от шосето и се спусна по един черен път, разкалян от проливния дъжд. Едва след като подскача по неравния път в продължение на десет километра през един горист район, той усети пареща болка в рамото си и нещо лепкаво да се стича по лявата му страна. Той спря под един голям бор и прегледа лявото рамо и ръката си.

Бе улучен на три места. Един куршум бе минал през бицепсите, друг бе засегнал ключицата му, а третият бе преминал през месестата част на рамото му. Това не бяха смъртоносни рани, но ако не се погрижеше за тях, можеха да станат изключително сериозни. Това, което тревожеше Ханамура, бе голямата загуба на кръв. Вече бе започнал да чувства ранните пристъпи на замайване. Той разкъса ризата си и направи няколко груби превръзки, за да спре, доколкото можеше, кръвотечението.

Шокът и болката бавно отстъпваха място на вцепененост. Съзнанието му започна да се замъглява. Посолството бе на сто и шестдесет километра, в сърцето на Токио. Той никога нямаше да успее да стигне до него през множеството оживени улици, без да бъде спрян от полицай, чието внимание щеше да бъде привлечено от направения на решето камион или да бъде заловен от мрежата въоръжени отряди на Сума, които щяха да блокират всички по-главни пътища, водещи към столицата. В един кратък миг през ума му мина мисълта да се възползва от сигурността на хана на екипа МЕР, но Асакуса се намираше в североизточната част на Токио, докато град Едо бе в противоположна, западна посока.

Той погледна нагоре през разбитото предно стъкло към дъждовното небе. Ниските облаци щяха да затруднят издирването му по въздуха от хеликоптери. Това бе едно предимство. Като се осланяше на четворното предаване на стабилния „Мурмото“, Ханамура реши да кара по пресечения терен, като използваше обиколни пътища. След това възнамеряваше да изостави пикапа и ако му се отдадеше възможност, да открадне кола.

Ханамура продължи да кара през дъжда, заобикаляйки потоците и оризовите ниви, като неотменно държеше посока към светлините на града, които грееха с мъждива светлина на фона на облачното небе. С приближаването му към столицата, областта започна да става все по-гъсто населена. Откритите поля свършиха почти мигновено, а малките черни пътища скоро се разшириха в оживени шосета и магистрали.

Пикапът също започна да дава признаци на умора. Радиаторът бе повреден при сблъсъка с бариерата и парата излизаше със свистене изпод капака на все по-големи бели облаци. Той погледна арматурното табло. Стрелката на индикатора за температура трептеше в червената зона. Време беше да намери друга кола.

В този момент той изпадна в несвяст от загубата на кръв и се стовари върху кормилото.

„Мурмото“ се понесе извън пътя и удари странично няколко паркирани коли, преди да се блъсне в една къща, разбивайки тънката й дървена стена. Ударът го върна в съзнание и той се заозърта замаян в малкото дворче, което „Мурмото“ бе унищожил. Той бе благодарен на това, че обитателите на къщата ги нямаше и че той не бе разбил някоя обитавана стая.

Единият от фаровете все още работеше, като осветяваше една порта в задната част на двора. Като се препъваше, Ханамура премина през нея и се озова в една уличка зад къщата, когато зад него се разнесоха виковете на стреснатите съседи. Десет минути по-късно след като премина, олюлявайки се, през един малък парк, той се строполи изтощен в една кална канавка, където се скри.

Той остана да лежи там, като слушаше сирените, които летяха с писък към катастрофиралия му пикап. След като почувства отново прилив на сили, той започна да се придвижва все по-навътре в един от уединените квартали на Токио, но една кола на силите за сигурност започна да се движи нагоре-надолу по улицата, като осветяваше с прожектори парка и близките тесни пресечки. Тогава той отново изпадна в несвяст.

Когато студът от водата го събуди, Ханамура ясно осъзна, че бе твърде слаб, за да открадне кола и да продължи. Бавно, с вдървено тяло и стиснати зъби, за да превъзмогне болката, която се върна с мъчителни пулсации, той прекоси, олюлявайки се, улицата и се приближи към мъжа, който работеше по двигателя на камиона си.

— Можете ли да ми помогнете? — помоли немощно Ханамура.

Мъжът се обърна и зяпна онемял към ранения непознат, който се олюляваше пред него.

— Вие сте ранен — каза той — и кървите.

— Катастрофирах нагоре по улицата и се нуждая от помощ.

Мъжът хвана Ханамура през кръста.

— Нека да ви заведа вкъщи, жена ми може да ви окаже помощ, докато аз извикам линейка.

Ханамура извъртя тяло и се освободи.

— Не се безпокойте за това, ще се оправя.

— Тогава трябва да отидете направо в болницата — каза искрено мъжът. — Аз ще ви закарам.

— Не, моля ви — отклони предложението му Ханамура. — Но ще ви бъда много задължен, ако доставите един пакет вместо мен в американското посолство. Много е спешно. Аз съм куриер и бях тръгнал от град Едо, когато колата ми се поднесе и излетя от пътя.

Собственикът на товарния камион стоеше в недоумение, докато Ханамура надраска нещо на английски на гърба на плика и му го подаде.

— Искате да занеса това до американското посолство, вместо да ви закарам до болницата?

— Да, трябва да се върна на мястото на катастрофата. Полицията ще се погрижи за линейка.

Нищо от това не изглеждаше смислено на шофьора на товарния камион, но той прие молбата, без да спори.

— Кого да търся в посолството?

— Мистър Шоуолтър. — Ханамура извади портфейла от джоба си и подаде на шофьора една дебела пачка с йени.

— За всякакво неудобство. Знаете ли къде да отидете?

Лицето на шофьора светна от неочаквания му късмет.

— Да, посолството е близо до пресечката на магистрали три и четири.

— Кога може да тръгнете?

— Току-що привърших със сглобяването на разпределителя на камиона. Мога да тръгна след няколко минути.

— Добре — поклони се Ханамура. — Благодаря ви много. Кажете на мистър Шоуолтър, че трябва да ви плати двойно по-голяма сума от тази, която ви дадох, когато получи плика.

След това Ханамура се обърна и тръгна клатушкайки се под дъжда, за да изчезне в мрака.

Той можеше да тръгне с шофьора на камиона до посолството, но не смееше да рискува да изпадне в безсъзнание или дори да умре. И в двата случая шофьорът можеше да изпадне в паника и да го откара до най-близката болница или да извика някой полицай. Тогава ценните чертежи вероятно щяха да бъдат конфискувани и върнати в главната квартира на Сума. Вместо това той разчиташе на късмета си и на честността на шофьора на товарния камион, като същевременно щеше да насочи преследването в друга посока.

Окрилян единствено от смелостта и силата на духа си, Ханамура извървя пеш почти километър, когато от тъмнината на парка излезе една бронирана кола. Тя зави към улицата и се понесе след него. Твърде изтощен, за да бяга, той се свлече на колене край една паркирана кола и заопипва палтото си за смъртоносното хапче. Пръстите му едва-що бяха напипали капсулата с отровата, когато бронираната кола с армейски опознавателни знаци и червени мигащи светлини спря с насочени към него фарове. Светлината им проектира сянката на Ханамура върху стената на един склад на няколко метра отзад.

От колата слезе една фигура с очертан силует, и се приближи. С необичайния си вид човекът изглеждаше така, сякаш бе дошъл от друга епоха. Той бе облечен със странно кожено палто, скроено като кимоно и носеше самурайския меч катана, чието излъскано острие проблясваше на светлината. Когато се приближи достатъчно, за да може лицето му да се види на светлината на фаровете, той погледна надолу към Ханамура и заговори със самодоволен глас.

— О-хо, ето го прочутият детектив, ценител на изкуството. Едва те познах без перуката и фалшивата ти брада.

Ханамура погледна нагоре в змийското лице на Моро Каматори.

— О-хо — повтори като ехо той. — Не е ли това водоносецът на Хидеки Сума?

— Водоносец?

— Жалък шут, така да се каже, блюдолизец, подлизурко.

Лицето на Каматори побеля от ярост. Святкащите му зъби се оголиха.

— Какво откри в Едо? — попита властно той.

Ханамура не благоволи да удостои Каматори с отговор. Той дишаше тежко, устните му бяха опънати в напрегната усмивка. Внезапно той метна смъртоносното хапче в устата си и го сдъвка с кътниците си, за да пусне течността. Отровата мигновено се абсорбира през тъканта на венците. След тридесет секунди сърцето му щеше да спре да бие и той щеше да е мъртъв.

— Сбогом, глупако — процеди той.

Каматори нямаше време да действа, но въпреки това вдигна меча, сграбчи дългата дръжка с двете си ръце и описа с острието широка дъга, влагайки в удара всичката сила, на която бе способен. Шокът от смайването проблесна в очите на Ханамура за един кратък миг, преди да бъде заменен с изцъкления поглед на смъртта.

Каматори получи окончателното удовлетворение да види как мечът му спечели състезанието с отровата, когато острието отсече главата на Ханамура от раменете му така гладко, сякаш бе гилотина.