Клайв Къслър
Дракон (6)

5

Под повърхността ударната вълна се движеше в разширяващ се кръг през плътната вода, с приблизително шест хиляди и петстотин километра в час и смазваше всякаква морска флора и фауна по пътя си. Стените на каньона спасиха „Олд Герт“ от мигновена гибел. Те се извисяваха над подводницата и я предпазиха като щит от главната ударна сила на разширяващото се налягане.

Въпреки това подводницата бе хваната в мощен водовъртеж, който я завъртя и раздруса силно. В един момент тя заемаше хоризонтално положение, в следващия започваше нескончаемо да се преобръща от турбулентните потоци, подобно на футболна топка, ритната с всичка сила. Издутият отсек, съдържащ главните акумулатори и двигателните системи, се удари в подобните на камъни гранули, пропука се и се сплеска от огромното налягане. За щастие, люковете на двата края на свързващата тръба издържаха, иначе водата щеше да нахлуе в сферата на екипажа със силата на топовен изстрел и да ги смачка на кърваво пюре.

Шумът от експлозията дойде по подводния телефон като гръмотевичен тътен, почти в съзвучие с грохота от бързодвижещата се ударна вълна. След като те отминаха, в бездната стана измамно тихо. След малко спокойствието бе нарушено отново от стържене и стонове на разкъсан метал. Разбитите кораби потъваха надолу през водните дълбини, като се гърчеха и свиваха, за да се ударят накрая в дъното, вдигайки огромни облаци от тиня с формата на гъба.

— Какво става? — извика Стейси, като сграбчи здраво стола си с ръце, за да не изхвърчи от него.

Дали от шок или от тотална всеотдайност към работата си, Салазар и за миг не отмести очите си от своя пулт.

— Това не е земетресение. Приборът го дава като смущение на повърхността.

След повредата на тласкачите Планкет загуби изцяло управление над „Олд Герт“. Единственото, което можеше да стори, бе да седи безпомощен и безучастен, докато подводният апарат подскачаше и се удряше в дъното, покрито с манганови гранули. Машинално той извика по подводния телефон, като прескочи всички позивни и общоприети процедури при воденето на такива разговори.

— Джими, попаднахме в необяснима турбулентност! Загубихме отсека с тласкачите! Отговори, моля те.

Джими Нокс не можеше да чуе. Той се бореше за живота си, носен от вълните високо над тях.

Планкет все още правеше отчаяни опити да вдигне „Олд Герт“, когато подводният апарат накрая спря да подскача и се удари в дъното под ъгъл от четиридесет градуса, след което полегна върху сферата, съдържаща електрическото и кислородното оборудване.

— Това е краят — прошепна Салазар, без всъщност да знае какво иска да каже с това. Умът му бе замъглен от шок и объркване.

— Как пък не! — рязко отвърна Планкет. — Все още можем да изхвърлим баластните тежести и да стигнем до повърхността.

Още като казваше това, той знаеше, че освобождаването на всички метални баластни тежести може да не преодолее допълнителното тегло на водата в разбития отсек, плюс засмуканата вътре в него тиня. Той задейства превключвателите и стотици фунтове мъртво тегло се откачиха и паднаха от долната част на апарата.

В продължение на няколко мига нищо не се случи. След това сантиметър по сантиметър „Олд Герт“ се изтръгна от дъното и започна бавно да се издига, сякаш бе тласкана нагоре от стаения дъх и лудо биещите сърца на тримата души в главната му сфера.

— Десет фута нагоре — съобщи Планкет след, както им се стори, цял час, но в действителност бяха изминали само тридесет секунди.

„Олд Герт“ се изправи и те всички се осмелиха да си поемат дъх. Планкет напусто се опитваше да се свърже с Джими Нокс.

— Джими… тук е Планкет. Обади се.

Стейси бе втренчила поглед в дълбокомера с такава сила, че й се струваше, че стъклото на циферблата ще се спука.

— Давай… давай — молеше се тя.

В този миг ги връхлетя без предупреждение най-лошият им кошмар. Сферата, съдържаща електрическото и кислородното оборудване, внезапно имплодира. Загубила част от здравината си при удара в морското дъно, конструкцията й не издържа и тя бе смачкана като яйце от безмилостното налягане.

— Хиляди дяволи! — простена Планкет, когато подводният апарат падна обратно в тинята с леко подрусване.

Като капак на ужасяващия обрат светлините премигнаха и угаснаха, като захвърлиха сферата в свят от чист абанос.

Злокобността на този мрак, който може да се сравни единствено с черната тъмнота на преизподнята, всява ужас, познат само на напълно слепите. Внезапната дезориентация изпълва съзнанието на зрящите с парализиращ страх, който им внушава, че някакви неописуеми зли сили се приближават отзад и стягат обръча около жертвата си.

Накрая дрезгавият глас на Салазар наруши мълчанието.

— Майчице боже, свършено е с нас.

— Още не — каза Планкет. — Все още можем да се доберем до повърхността, като освободим командната сфера.

Той протегна ръка над пулта си и започна да опипва таблото, докато пръстите му не докоснаха ключа, който той търсеше. Чу се щракане и аварийното осветление се включи, като освети отново вътрешността на сферата.

Стейси въздъхна с облекчение и за миг се отпусна.

— Слава богу, поне можем да виждаме.

Планкет програмира компютъра за аварийно издигане до повърхността. След това нагласи освобождаващия механизъм и се обърна към Стейси и Салазар.

— Дръжте се здраво. Може здравата да се раздрусаме, докато стигнем догоре.

— Да става каквото ще, стига само да се измъкнем от това проклето място.

— Готова съм и чакам — каза дръзко Стейси.

Планкет свали предпазния щифт от ръчката на освобождаващия механизъм, сграбчи я здраво с ръка и дръпна.

Нищо не се случи.

Три пъти Планкет повтори трескаво процедурата от начало докрай, но командната сфера упорито отказваше да се отдели от главната секция на подводницата. Отчаян, той се обърна към компютъра, за да открие причината за тази неизправност. Отговорът дойде след по-малко от секунда.

Освобождаващият механизъм е бил изкривен от косия удар и морското дъно, в резултат на което бе заял и не можеше по никакъв начин да се оправи.

— Съжалявам — каза Планкет с чувство на безсилие, — но изглежда, че ще трябва да останем тук, докато ни спасят.

— Ще има да чакаш — троснато рече Салазар, като бършеше потта от лицето си с ръкава на скиорското си яке.

— Как сме с кислорода? — попита Стейси.

— Главната захранваща линия бе прекъсната, когато отсекът имплодира — отвърна Планкет, — но аварийните ни контейнери в командната сфера и пречиствателното устройство с литиев хидроокис, което преработва издишания от нас въглероден двуокис, трябва да ни осигурят кислород за дишане в продължение на десет-дванадесет часа.

Салазар поклати глава и сви рамене в примирение.

— Дори всички хора по земята да отправеха молитва за нас, ние няма да можем да се спасим навреме. Ще са необходими най-малко седемдесет и два часа, докато докарат нов подводен апарат и го спуснат при нас. Дори и тогава ще е съмнително дали ще могат да ни извлекат до повърхността.

Стейси погледна Планкет в очите за някаква малка искрица надежда, но не откри нищо. Изражението на лицето му бе сдържано и далечно. Тя остана с впечатление, че той е опечален по-скоро от загубата на ценната си подводница, отколкото от изгледа да умре. Той усети погледа й и се върна към действителността.

— Раул е прав — каза стегнато той. — Колкото и да не ми се иска, принуден съм да призная, че трябва да се случи някакво чудо, за да видим отново слънцето.

— Но „Инвизибъл“… — каза Стейси. — Те ще сторят всичко на този свят, за да стигнат до нас.

Планкет поклати глава.

— Горе е станала някаква трагедия. Последният шум, който чухме, бе от кораб, който се разпадаше по пътя си към дъното.

— Но горе се виждаха още два други кораба, когато напуснахме повърхността — възрази Стейси. — Може да е бил някой от тях.

— Няма никакво значение — каза уморено Планкет. — Пътят нагоре е отрязан. Освен това имаме и нов неприятел — времето, който не можем да победим.

Дълбоко отчаяние се възцари в командната сфера. Всяка надежда за спасение бе в кръга на фантазията. Единственото нещо, което бе сигурно, бе, че една бъдеща спасителна мисия щеше да открие „Олд Герт“ и техните тела дълго след като те вече бяха мъртви.