Клайв Къслър
Дракон (30)

29

Като следваше указанията на Лорън Смит от едната страна и на Ал Джордино от другата, Пит спусна „Статс“-а на заден ход надолу по рампата от ремаркето и го паркира между един червен „Хиспано-Суиза“ от хиляда деветстотин двадесет и шеста година — голям кабриолет, произведен във Франция — и един красив „Мармън V-16“ от хиляда деветстотин тридесет и първа със затворено купе. Наостри уши и се заслуша в двигателя, който бе форсирал за минута, за да се увери, че работи безупречно. След това завъртя ключа и го изключи.

Настъпило бе циганското лято. Небето бе ясно, денят топъл за ранна есен. Пит носеше широки панталони от рипсено кадифе и спортно велурено сако, докато Лорън изглеждаше сияйна в сиво-розовия си гащеризон.

Докато Джордино връщаше обратно пикапа с ремаркето на паркинга, Лорън застана на стъпалото на „Статс“ и отправи поглед към пистата, където имаше повече от сто класически автомобила, подредени около състезателното трасе „Вирджиния Мемориал“. Конкурсът за най-елегантна кола — шоу, на което колите се оценяваха и класираха по външен вид — бе съчетан със състезание между класическите автомобили, проектирани и конструирани за дълги пътувания и обиколки, което се състоеше в една обиколка на пистата.

— Всичките са толкова разкошни — каза Лорън в почуда, — никога не съм виждала толкова много екзотични коли на едно място.

— Оспорвано състезание — каза Пит, като вдигна капака и забърса двигателя. — За мен ще е голям късмет да взема трето място в моя клас.

— Кога ще се произнесе журито?

— Всеки момент.

— А състезанията?

— След конкурса. Тогава се обявяват победителите и се раздават наградите.

— С коя кола ще се състезаваш?

— Според програмата, с червения „Хиспано“ до нас.

Лорън погледна към привлекателния кабриолет, произведен в Париж.

— Смяташ ли, че ще можеш да го победиш?

— Не знам. „Статс“-ът е с шест години по-нов, но „Хиспано“ има по-голям двигател и по-леко шаси.

Джордино се приближи и заяви:

— Гладен съм. Кога ще ядем?

Лорън се засмя, целуна леко Джордино по бузата и извади една кошница за пикник от задната седалка на „Статс“-а. Те седнаха на тревата и хапнаха мортадела и сирене „Бри“ с подквасен хляб, придружено от пастет и плодове, и прокарано надолу с бутилка „Лунна долина“ от зинфандел^[1].

Членовете на журито дойдоха и започнаха да оглеждат колата на Пит за конкурса. Той бе категоризиран в клас Д, американски класически автомобили от 1930 до 1941 със затворен покрив. След петнадесет минути интензивно изследване те се ръкуваха с него и продължиха със следващата кола от неговия клас, „Линкълн V-12 Берлине“ от 1933 г.

Когато Пит и приятелите му успешно се справиха със зинфандела, по високоговорителите обявиха победителите. „Статс“-ът бе трети след едно спортно купе „Пакард“ от 1938 и лимузина „Линкълн“ от 1934.

Пит бе загубил една точка и половина от пълните сто, тъй като запалката за цигари на „Статс“ не работеше и системата за изхвърляне на отпадните газове не отговаряше напълно на оригиналния модел.

— По-добре е, отколкото очаквах — каза гордо Пит. — Не смятах, че ще се класираме.

— Поздравления — каза Франк Манкузо.

Пит погледна слисано минния инженер, който сякаш се бе появил отникъде.

— Ти пък откъде изскочи?

— Едно гълъбче ми каза, че ще бъдеш тук — каза приятелски Манкузо. — Затова реших да се отбия, да видя колите и да поговоря с теб и Ал по работа.

— Време ли е да започваме да действаме?

— Още не.

Пит се обърна и представи Манкузо на Лорън. Джордино просто кимна и подаде на новодошлия чаша вино от току-що отворената втора бутилка. Очите на Манкузо се разшириха, когато го представиха на Лорън.

Той погледна Пит с одобрително изражение, след което кимна към Лорън и „Статс“-а.

— Две класически хубавици. Имаш отличен вкус.

Пит се усмихна закачливо.

— Правя каквото мога.

— Страхотна кола — каза Манкузо, като гледаше очертанията на „Статс“. — Изработка на Ли Барън, нали?

— Точно така. Да не би да се занимаваш със стари автомобили?

— Брат ми е откачен на тази тема. Малкото, което знам за тях, го научих от него. — Той посочи към пътеката, която разделяше подредените автомобили. — Имаш ли нещо против да ме разведеш наоколо и да ми изнесеш лекция за всички тези изящни машини?

Те се извиниха на Лорън, която завърза разговор с жената на собственика на „Хиспано-Суиза“. След като подминаха няколко коли, Джордино започна да проявява признаци на нетърпение.

— Какво става? — поиска да узнае той.

Манкузо го погледна.

— Вероятно ще научите за това от адмирал Сандекър, но група „Мерцедес“ е временно замразена. Вашият проект за спасяване отломките от кораба, който е превозвал колите бомби, е анулиран.

— Някаква конкретна причина?

— Президентът реши, че ще е най-добре, ако засега не пипаме там. Твърде много проблеми. Съветската пропаганда вече се опитва да стовари вината за експлозията в нашия двор. В Конгреса се говори за започване на разследване, а президентът няма никакво намерение да обяснява защо се организира тайна операция за спасяване на отломки от кораб. Той не може да си позволи разкрития относно вашия проект „Мочурливи поля“. Начинанието ви е било в разрез с международното право, което регулира извършването на геоложки дейности на морското дъно.

— Ние взимахме само мостри — каза отбранително Пит. — Това бе една чисто експериментална програма.

— Може и така да е, но вие сте с едни гърди напред от останалата част на света, особено от държавите от третия свят. Те ще надигнат вой до небето в ООН, ако сметнат, че ще бъдат отрязани от тази златна мина.

Пит спря и заразглежда една огромна открита кола.

— Бих желал да я притежавам.

— Туристически „Кадилак“?

— „Кадилак V-шестнадесет“, файтон — поправи го Пит. — Те стигат до близо един милион долара при търговете.

Джордино кимна.

— Заедно с „Дюзенберг“.

Пит се обърна и погледна втренчено Манкузо.

— Колко коли с бойни глави са открили?

— Засега само вашите шест. Стейси и Уедърхил още не са се обадили как вървят работите при тях по западното крайбрежие.

— Японците трябва да имат цяла флотилия от тези неща, пръснати из страната — каза Пит. — На Джордън ще му е необходима една армия, за да може да намери всичките.

— Няма недостиг от работна ръка, но номерът е да направим това, без да уплашим японците. Ако сметнат, че проектът им с ядрените бомби е под угроза, те може да реагират прекалено остро и да взривят някоя от тях ръчно.

— Хубаво би било, ако група „Хонда“ проникне в базата им и да открадне карта с техните местонахождения — каза тихо Джордино.

— Те работят по това — заяви уверено Манкузо.

Пит се наведе надолу и погледна отблизо кристалната глава на петела, която украсяваше радиатора на един автомобил „Пиърс Ароу“ за дълги пътувания.

— Докато ние всичките стоим със скръстени ръце.

— Не трябва да се чувстваш изоставен. За четири часа в началото ти постигна повече, отколкото целият екип за четиридесет и осем. Когато им потрябваме, ще ни извикат.

— Не обичам да бъда в неведение и да чакам нещо да се случи.

Джордино прехвърли вниманието си от колите към едно момиче с тясна кожена пола, което мина покрай тях.

— Какво ли би могло въобще да се случи в едно такова гъмжило от хора? — каза неопределено той.

 

 

Те изглеждаха малко необичайно като група, но все таки бяха там с тъмни костюми и дипломатически куфарчета сред небрежно облечените собственици на класически коли и зрители. Лицата им бяха сериозни и внимателно разглеждаха изложението. Четиримата японци разучаваха прилежно автомобилите, като драскаха нещо в тетрадките си и се държаха така, сякаш бяха изпратени тук от консорциум на купувачи колекционери на коли от Токио.

Това бе едно добро прикритие. Хората ги забелязваха, развеселяваха се от необичайното им поведение, след което се обръщаха и ги подминаваха, без да подозират, че те представляваха група професионално обучени тайни оперативни агенти и че дипломатическите им куфарчета съдържаха арсенал от газови гранати и нападателни оръжия.

Групата японци не бяха дошли, за да се възхищават на автомобилите. Те бяха тук, за да отвлекат Лорън Смит.

Те се разхождаха из състезателния район, като отбелязваха изходите и разположението на въоръжената охрана. Техният водач, чието тъмно лице лъщеше под обедното слънце, забеляза, че „Статс“-ът на Пит бе паркиран в средата на пистата с класически автомобили, което правеше отвличането на Лорън почти невъзможно, без да предизвика буря от протести и негодувание.

Той заповяда на тримата да се върнат в дългата лимузина, която бе паркирана край пистата, докато той остана да наблюдава Лорън. Той повървя малко след Пит, Джордино и Манкузо, като огледа внимателно дрехите им за някоя издайническа издутина от пистолет. Не видя нищо подозрително и реши, че и тримата бяха невъоръжени.

След това започна да обикаля търпеливо, знаейки, че в края на краищата изгодният момент ще дойде.

 

 

Един от членовете на съдийския състав информира Пит, че той трябва да застане със „Статс“ на стартовата линия. С приятелите си, които идваха да видят състезанието, той подкара колата по затревения път между колоните от коли и като мина през една порта, излезе на асфалтовата овална писта с дължина една миля.

Джордино вдигна капака и извърши последна проверка на двигателя, докато Манкузо наблюдаваше показанията на таблото. Лорън даде на Пит една дълга целувка за късмет и след това затича бавно към ръба на пистата, където седна на една ниска стена.

Когато „Хиспано-Суиза“ спря до „Статс“-а, Пит отиде и се представи на шофьора, който слизаше от колата, за да провери повторно закопчалките на предния капак.

— Ще се състезаваме един срещу друг, предполагам. Казвам се Дърк Пит.

Шофьорът на „Хиспано“, едър мъж с посивяваща коса, бяла брада и синьо-зелени очи, протегна ръка.

— Клайв Къслър.

Пит го изгледа странно.

— Познаваме ли се?

— Възможно е — отвърна Къслър, като се усмихваше. — Името ви ми е познато, но не мога да си спомня къде съм ви виждал.

— Може би сме се срещнали на някое парти или на сбирка на автомобилния клуб.

— Може би.

— Късмет — пожела му изискано Пит.

Къслър му отвърна с лъчезарна усмивка:

— Също и на вас.

Когато се настани зад големия волан, Пит обходи с очи приборите по таблото, след което заби поглед в съдията, който бавно развиваше зеления флаг. Той пропусна да забележи как една дълга бяла лимузина „Линкълн“ спря в зоната за техническо обслужване на състезателните коли край бетонната предпазна стена, точно пред мястото, на което седеше Лорън, нито видя как един мъж излезе от колата, отиде при нея и каза няколко думи.

Вниманието на Джордино бе фокусирано в „Статс“-а. Само Манкузо, който стоеше на няколко фута встрани, видя как тя кимна на мъжа, японец, и го последва до колата.

Джордино спусна капака на двигателя и извика през предното стъкло:

— Няма утечки на масло или вода. Не давай твърде много газ. Може и да сме възстановили двигателя, но колата е на над шестдесет години. Освен това от Пеп Бойз не можеш да купиш резервни части за „Статс“.

— Ще държа оборотите под червената линия — обеща му Пит. Едва сега той почувства липсата на Лорън и се озърна наоколо. — Какво се е случило с Лорън?

Манкузо се облегна на вратата и посочи към белия дълъг „Линкълн“.

— Някакъв японски бизнесмен в лимузината искаше да говори с нея. Вероятно някой лобист.

— Не е обичайно за нея да пропусне състезанието.

— Ще я държа под око — каза Манкузо.

Джордино се пресегна вътре и сграбчи рамото на Пит.

— Внимавай с превключването на скоростите.

След това той и Манкузо отстъпиха назад и отидоха зад ръба на пистата, докато в същото време съдията застана между двете коли и вдигна зеления флаг над главата си.

Пит натисна педала за газта, докато тахометърът не показа 1000 оборота в минута. Той бе разчел времето си с точност, граничеща със съвършенство. Успя да разгадае мислите на съдията и отпусна съединителя в същия момент, в който флагът започна да пада. Тюркоазеният „Статс“ изскочи напред и успя да поведе с една дължина пред червения „Хиспано-Суиза“.

Осемцилиндровият двигател на „Статс“ бе с двоен горен разпределителен вал и с четири клапана на цилиндър. Въпреки че конските сили бяха сравними, работният обем на шестте цилиндъра на „Хиспано“ беше осем литра срещу пет на „Статс“-а. По тегло на шаси и корпус голямата тюркоазна кола даваше предимство от двеста килограма на кабриолета.

И двамата шофьори бяха свалили вентила за отпадните газове, което позволяваше на последните да байпасират заглушителите и с гръм да излизат от ауспуха. Полученият в резултат на това рев, който старите двигатели издадоха, когато колите започнаха да набират скорост от стартовата линия, възбуди тълпите по трибуните. Те нададоха викове на одобрение и аплодираха състезателите, подтиквайки красивите, но чудовищни шедьоври на механическото изкуство към по-високи скорости.

Пит все още водеше, когато с оглушителен шум влязоха в първия завой и изчезнаха в мъгла от отпадни газове. Той сменяше скоростите дотолкова леко, доколкото му позволяваше старата предавателна кутия. Предавката за първа скорост бе изронена и издаваше неистов вой, докато втората се включваше доста по-тихо. Ако им се дадеше достатъчно време и разстояние и двете коли можеха да достигнат скорост от сто и шестдесет километра (сто мили в час), но силата на ускорението им не бе от онези, за които можеше да се каже, че спират дъха.

Пит внимателно проследи показанието на тахометъра, докато превключваше за последен път четирискоростната предавка „Уорнър“. Когато приближиха правия участък от отсрещната страна, „Статс“-ът бе вдигнал сто километра, следван по петите от „Хиспано“, който започна да набира преднина в завоя.

Вече на правия участък, „Хиспано“ се изравни със „Статс“-а. Къслър се бе хвърлил в решителна атака. Той бе форсирал голямата френска кола до краен предел, бесният вой на клапаните на двигателя почти заглушаваше рева на ауспуха. Постепенно фигурата на летящия щъркел, която украсяваше радиатора, се изравни с дръжката на задната врата на „Статс“-а.

Нищо друго не оставаше на Пит, освен да държи кормилото изправено, педала за газта натиснат до дупка и да се движи надолу по пистата с максимална скорост. Стрелката на тахометъра се люлееше на милиметър под червената линия. Той не смееше да форсира двигателя над пределните му възможности, поне не сега. Леко намали скоростта, докато „Хиспано“ не се изравни с него.

Няколко мига те се състезаваха колело до колело. След малко по-мощният двигател на „Хиспано“ започна да си казва думата и той дръпна напред. Отпадните газове от големия осемлитров двигател излизаха с рев, който звучеше в ушите на Пит със силата на вулканично изригване, и той вече виждаше задните му светлини, подобни на тези на железопътен вагон, чието предназначение бе да светват, когато шофьорът натисне спирачките. Къслър обаче нямаше намерение да прибягва до тях. Той бе форсирал летящия „Хиспано“ до краен предел.

Когато влязоха на висока скорост в последната крива, Пит се залепи зад голямата червена кола и я следва в продължение на няколкостотин метра, преди да стигне до най-острия участък на завоя. Тогава в мига, в който те се озоваха на последната права, той използва няколкото конски сили, които „Статс“-ът бе все още запазил, и се спусна стремглаво по вътрешната страна на пистата.

С помощта на допълнителната мощ и голямата инерция той излезе начело и задържа атаката на „Хиспано“ достатъчно дълго, за да пресече линията на финиша с богинята на слънцето — статуята, която украсяваше радиатора на „Статс“ — на по-малко от половин метър от щъркела на „Хиспано“.

Това бе ход в шампионски стил и бе от типа финали, от които тълпата полудяваше. Пит отметна глава назад и се засмя, докато махаше на зрителите. От него се очакваше да продължи и да направи шампионска обиколка, но Джордино и Манкузо изскочиха от зоната за техническо обслужване и му замахаха с ръце да спре. Той зави към ръба на пистата и намали ход.

Манкузо сочеше с обезумели жестове към бялата лимузина, която набираше скорост към изхода.

— Лимузината — изкрещя той в движение.

Реакцията на Пит бе бърза, почти свръхестествена. Необходим му бе само един миг, за да прехвърли вниманието си от състезанието към това, което Манкузо се опитваше да му каже.

— Лорън? — извика в отговор той.

Джордино скочи на стъпалото на все още движещата се кола.

— Мисля, че ония японци в лимузината я отвлякоха — изрече на един дъх той.

След малко Манкузо ги настигна, като дишаше тежко.

— Те тръгнаха преди да разбера, че тя бе все още вътре.

— Въоръжен ли си? — попита го Пит.

— Автоматичен „Колт“, калибър двадесет и пет, в кобур на глезена ми.

— Качвай се! — нареди Пит. След това той се обърна към Джордино. — Ал, хвани един пазач с радио и се обади на полицията. Франк и аз ще ги преследваме.

Джордино кимна безмълвно и се втурна към един от охраната, който патрулираше край зоната за техническо обслужване, докато Пит форсира „Статс“-а до краен предел и профуча през портата, която водеше от пистата към паркинга зад трибуните.

Той знаеше, че „Статс“-ът бе безнадеждно остарял и по-бавен в сравнение с голямата съвременна лимузина, но винаги бе вярвал непоклатимо в това, че непреодолимите пречки са преодолими.

Той се настани удобно в седалката, сграбчи волана с издадена напред брадичка и започна преследването.