Клайв Къслър
Дракон (75)

74

19 ноември 1993 година

„Вашингтон Поуст“

Днес бе съобщено, че Дърк Пит, директор на направление „Специални проекти“ в Националната агенция за подводни и морски изследвания, е изчезнал и най-вероятно загинал при нещастен случай в морето край бреговете на Япония.

Добил широка известност със своите смели и находчиви действия по суша и под вода при откриването на потъналия в предколумбово време край бреговете на Гренландия византийски кораб „Серапис“, на невероятната сбирка на Александрийската библиотека и съкровището Ла Дорада в Куба, Пит освен това организира и ръководи вдигането на „Титаник“ от дъното на океана.

Син на сенатора Джордж Пит от Калифорния и неговата съпруга Сюзан, Пит се ражда и израства в Нюпорт Бийч, Калифорния. Той завършва Военновъздушната академия, където играе като защитник в отбора на „Соколите“ и се дипломира дванадесети по успех в своя випуск. След като става пилот, Пит остава на действителна служба в продължение на десет години, като се издига до чин майор. В последствие е придаден към НЮМА по искане на адмирал Джеймс Сандекър.

Според вчерашното кратко изявление на адмирала Дърк Пит е бил изключително находчив и смел човек. По време на кариерата си той многократно е спасявал живота на хора, включително и на самия Сандекър, както и на президента при произшествие в Мексиканския залив. На Пит никога не са липсвали изобретателност и градивни идеи. Въпреки трудностите той е довеждал до успешен край всеки от възложените му проекти.

Хора като него трудно могат да бъдат забравени.

Сандекър седеше на страничната стъпенка на „Стуц“-а в хангара на Пит, вперил тъжен поглед в некролога във вестника.

— Той стори толкова много, че ми се струва несправедливо животът му да бъде побран само в няколко думи.

Джордино обикаляше с безизразно лице около реактивния изтребител на Луфтвафе „Месершмит МЕ-262А-1а“. Верен на думата си, Герт Халдер се беше направил, че не забелязва, когато Пит и Джордино скришом измъкнаха самолета от бункера, натовариха го на камион и го покриха с брезентно платнище, а после уредиха прехвърлянето му на борда на датски товарен кораб, който щеше да поеме курс към Щатите. Само преди два дни корабът беше пристигнал в Балтимор, където Джордино го очакваше, за да превози самолета до хангара на Пит във Вашингтон. Сега, стъпил върху разположените си в триъгълник колесници, той беше заел мястото си сред останалите класически модели в колекцията на Пит.

— Дърк трябваше да е тук, за да го види — с натежало от мъка сърце каза Джордино. Той прокара ръка по носа на оцветения в различни оттенъци на зеленото корпус на самолета и боядисана в светлосиво долна част, а после спря поглед върху дулата на четирите тридесетмилиметрови оръдия, които се подаваха от предния обтекател. — Щеше да е във възторг, че се е сдобил с него.

Никой от двамата не беше предвидил, не би могъл и да си представи, че ще настъпи такъв момент. Сандекър се чувстваше така, сякаш беше загубил син, а Джордино — брат.

Джордино спря и погледна към апартамента над класическите автомобили и самолета.

— Трябваше да бъда с него в този СДГП.

Сандекър вдигна поглед към него.

— Тогава ти също щеше да си изчезнал и може би мъртъв.

— Винаги ще съжалявам, че не бях с него — тихо каза Джордино.

— Дърк загина в морето. Той би искал да умре точно така.

— Той можеше да стои тук сега, ако един от манипулаторите на „Големият Бен“ беше снабден със скрепер, вместо с инструменти за рязане — продължи да упорства Джордино.

Сандекър уморено поклати глава.

— Колкото и да се вихри въображението ти, няма да го върне обратно.

Джордино вдигна очи към жилището на Пит.

— Все си мисля, че само да му извикам и той ще слезе.

— И аз си мислех за същото — призна Сандекър.

Внезапно вратата на апартамента се отвори и за миг двамата настръхнаха, но после се отпуснаха. Оттам излезе Тоши, която носеше поднос с чаши и чайник. С невероятно гъвкава и грациозна походка тя внимателно се спусна по витата желязна стълба и плавно се отправи към Сандекър и Джордино.

Сандекър сви озадачено вежди.

— Чудя се, как си успял да придумаш Джордън да ти я повери.

— Няма нищо за чудене — ухили се Джордино. — Направихме трампа. Той ми я подари, за да си държа езика зад зъбите за проекта „Кайтен“.

— Имаш късмет, че не е залял краката ти с цимент и не те е хвърлил в Потомак.

— Аз блъфирах.

— Рей Джордън не е глупак — сухо отбеляза Сандекър. — Той е знаел това.

— Добре де, значи тя е подарък за оказани услуги.

Тоши постави подноса върху стъпенката на „Стуц“-а до адмирала.

— Чай, господа?

— Да, благодаря — каза Сандекър, като стана на крака.

Тоши плавно коленичи и изпълни кратка чайна церемония, преди да подаде чашите, от които се вдигаше пара. После се изправи и впери възхитен поглед в „Месершмит“-а.

— Какъв красив самолет — промърмори тя, без да обръща внимание на полепналата по него прах, пукнатите гуми и избелялата боя.

— Ще го възстановя в първоначалното му състояние — тихо каза Джордино, като се опитваше да си представи как е изглеждал прашният самолет, когато е бил нов. — Като услуга към Дърк.

— Говориш така, сякаш той ще възкръсне — със свито гърло каза Сандекър.

— Той не е мъртъв — упорито промълви Джордино. Въпреки че не беше мекушав, очите му се напълниха със сълзи.

— Може ли да помагам? — попита Тоши.

Джордино смутено избърса очите си и я изгледа с интерес.

— Извинявай, хубавице, да ми помагаш за какво?

— За ремонта на самолета.

Джордино и Сандекър размениха погледи, изпълнени с недоумение.

— Да не би да си механик? — попита Джордино.

— Аз помагах на баща ми да направи и поддържа в добро състояние рибарската си лодка. Той беше много горд с мен, когато поправих повредения й двигател.

Лицето на Джордино грейна.

— Като че ли господ ни събра. — Той замълча и огледа раздърпаната рокля, която бяха дали на Тоши, когато Джордън я освободи. — Преди ти и аз да започнем да разглобяваме тази машинка, ще те разведа из най-хубавите бутици във Вашингтон и ще ти купя нови дрехи.

Очите на Тоши се разшириха.

— Сигурно имате много, много пари, също като мистър Сума?

— Не — изпъшка скръбно Джордино, — само много кредитни карти.

 

 

Лорън се усмихна и помаха с ръка над тълпата обядващи, когато салонният управител на изискания вашингтонски ресторант „Туенти Уан Федерал“ поведе Стейси през облицованата със светло дърво и мрамор зала към нейната маса. Стейси беше сресала косата си назад и я беше пристегнала с голям шал. Тя беше по-спортно облечена, с дебел кашмирен бежов пуловер с яка по врата, върху който беше наметнала сив вълнен шал и с панталони в подобен цвят.

Лорън носеше вълнено сако от шотландско каре върху сива блуза и тъмносива пола от груб вълнен плат. За разлика от повечето жени, които биха останали седнали, тя стана и подаде ръка на Стейси.

— Радвам се, че успяхте да дойдете.

Стейси се усмихна сърдечно и пое ръката на Лорън.

— Винаги съм искала да похапна тук. Благодаря за предоставената възможност.

— Ще пийнете ли нещо с мен?

— Този студен вятър навън пронизва. Мисля, че ще пийна един манхатън, за да се сгрея.

— Боя се, че не успях да ви изчакам. Вече изпих едно мартини.

— Е, в такъв случай по-добре да изпиете още едно, за да не ви е студено, когато си тръгнем — каза Стейси с шеговита усмивка.

Сервитьорът взе поръчката им и се отправи към елегантния бар.

Лорън отново постави кърпата върху скута си.

— Не ми се отдаде подходяща възможност да ви благодаря на Уейк Айлънд — всички толкова бързахме.

— Дърк е този, на когото всички сме задължени.

Лорън се извърна. Тя си мислеше, че се беше наплакала, след като й бяха съобщили за смъртта на Пит, но все още чувстваше как сълзите й напират.

Усмивката на Стейси помръкна и тя погледна съчувствено Лорън.

— Страшно съжалявам за Дърк. Знам, че двамата бяхте много близки.

— През годините имахме моменти и на близост, и на отчуждение, но никога не сме се отдалечавали твърде много един от друг.

— Мислили ли сте някога за женитба? — попита Стейси.

Лорън рязко поклати глава.

— Никога не сме говорили за това. Дърк не беше от онези мъже, които могат да бъдат притежавани. Неговата любима беше морето, а аз имах работата си в Конгреса.

— Вие сте била щастливка. Никоя жена не би могла да устои на усмивката му, а и тези негови зелени очи!

Лорън изведнъж стана нервна.

— Моля да ми простите. Не знам какво ми става, но трябва да разбера… — Тя замълча, като че ли се боеше да продължи и започна да си играе с лъжицата.

Стейси погледна Лорън в очите, без да трепне.

— Отговорът е не — излъга тя. — Отидох в дома му късно една нощ, но това стана по нареждане на Рей Джордън, за да инструктирам Дърк. Нищо не се случи. Тръгнах си двадесетина минути по-късно. От този момент нататък, докато се разделихме на Уейк Айлънд, отношенията ни бяха строго служебни.

— Знам, че това сигурно звучи глупаво. Дърк и аз често решавахме сами за себе си, когато ставаше дума за срещи с други мъже и жени, но исках да съм сигурна, че съм била единствената към края на дните му.

— Обичали сте го повече, отколкото сте си мислели, нали?

Лорън леко кимна.

— Да, осъзнах това твърде късно.

— Ще има други — каза Стейси, като се опитваше да разведри атмосферата.

— Но нито един, който да заеме мястото му.

Сервитьорът се върна с напитките им. Стейси вдигна чашата си.

— За Дърк Пит, един страхотен мъж.

Те докоснаха чашите си.

— Един страхотен мъж — повтори Лорън. Очите й бяха започнали да се пълнят със сълзи. — Да… такъв беше.