Клайв Къслър
Нощно издирване (84)

84.

Президентът на Съединените щати се разхождаше нервно по килима в преддверието на Канадския сенат. Лицето му издаваше, че е обзет от мрачно предчувствие. Влязоха Алън Мърсиър и Харисън Мун и застанаха мълчаливи до вратата.

— Някакви вести? — попита президентът.

Мърсиър поклати глава.

— Никакви.

Мун изглеждаше напрегнат и измършавял.

— Последното съобщение от адмирал Сандекър сочи, че Пит вероятно се е удавил в кариерата.

Президентът сграбчи Мърсиър за рамото, сякаш искаше да вземе сили от него.

— Нямах право да очаквам невъзможното.

— Рисковете си заслужаваха — каза Мърсиър.

Президентът не можа да прогони обзелия го силен ужас.

— Всяко извинение за провал кънти на кухо.

— Министър-председателят и генерал-губернаторът пристигнаха в Сената, господин президент — каза появилият се държавен секретар Оутс. — Министрите вече са тук и чакат.

Израз на поражение помрачи очите на президента.

— Явно, че времето изтече, господа. Както нашето, така и на Съединените щати.

 

 

Високата 88 метра кула — Пийс Тауър — оформяща централния блок на сградата на Парламента, гледана от прозорците на Шинлети ВТОЛ, ставаше все по-широка, докато самолетът правеше завой към летището на Отава.

— Ако въздушното движение не се окаже много натоварено — предположи Джак Уеслър, — след пет минути ще сме кацнали.

— Зарежи летището — каза Пит. — Приземи ни върху тревната площ пред Парламента.

Уеслър отвори широко очи.

— Не мога да направя това. Ще си загубя разрешителното за пилотиране.

— Тогава ще те успокоя. — Пит извади стария маузер от пътната чанта на Есекс и пъхна дулото му в ухото на Уеслър. — А сега ни приземи.

— Ама нали ако… ако ме застреляте, ще се разбием — запелтечи пилотът.

— Кому си притрябвал? — усмихна се ледено Пит. — Аз имам повече летателни часове от теб.

С лице по-бяло от платно, Уеслър започна да снижава.

Група туристи, които правеха снимка на полицай от Кралската канадска полиция, вдигнаха лица при звука на самолетните двигатели и бързо се пръснаха настрани. Пит остави оръжието си върху седалката, отвори вратата и скочи, преди колелата да докоснат тревата.

Шмугна се сред скупчените зяпачи толкова бързо, че даже изуменият полицай не успя да го спре. Входът на високата Пийс Тауър беше задръстен с кордони от туристи, които чакаха да зърнат президента. Пит си проби път, без да обръща внимание на виковете на охраняващите полицаи.

След като се озова в мемориалната сграда, за миг се обърка накъде да тръгне. Две дузини кабели се виеха по пода.

Той ги проследи наслуки, знаейки, че те свършват във видеокамерите, които записваха президентската реч. Почти стигна до вратата на камарата на Сената, когато един полицай, на ръст като малка планина, в аленочервена церемониална туника, му препречи пътя.

— Не мърдайте, мистър!

— Заведете ме при президента! Бързо! — настоя Пит. В мига, в който изговори думите, осъзна, че сигурно са прозвучали абсурдно.

Полицаят изгледа подозрително странното му облекло.

Пит едва бе имал време да свали горнището на водолазния си костюм и да навлече якето на Джордино — с два номера по-късо — за да хукне към самолета на Уеслър. От кръста надолу бе останал с долната част на водолазния костюм и бос.

Изневиделица други двама притиснаха Пит от двете му страни.

— Внимавайте с него, момчета. Може да носи бомба в тази чанта.

— В нея няма нищо, освен един лист хартия — поясни бесен Пит.

Около тях започнаха да се събират туристи и да щракат с фотоапаратите си, любопитни да узнаят какво става.

— Я най-добре да го разкараме оттук — каза единият полицай и грабна пътната чанта.

Пит никога не се бе чувствал толкова отчаян.

— За бога, изслушайте ме…

Тъкмо започнаха да го избутват, и то доста грубо, когато един мъж с класически тъмносин костюм си проправи път през тълпата. Той хвърли бегъл поглед към Пит и се обърна към полицая.

— Проблем ли имате, господин полицай? — попита той, показвайки картата си за самоличност от американските тайни служби.

— Този екстремист се опита да влезе в Сенатската камара…

Пит изведнъж се освободи и се втурна напред.

— Щом сте от тайните служби, помогнете ми. — Той викаше, без да съзнава.

— Спокойно, приятел — каза „тъмносиният костюм“ и ръката му се стрелна към кобура на оръжието под мишницата му.

— Нося важен документ за президента. Името ми е Пит. Той ме очаква. Трябва да ме заведете при него.

Полицаите отново се нахвърлиха върху Пит, този път с гневни пламъчета в очите. Агентът от тайните служби ги възпря с ръка.

— Спокойно! — Той погледна скептично Пит и каза: — Дори да искам, не мога да ви заведа при президента.

— Тогава ме заведете при Харисън Мун — озъби му се Пит, идвайки му до гуша от абсурдното положение.

— Мун познава ли ви?

— Ако щете вярвайте!

 

 

Мърсиър, Оутс и Мун седяха в преддверието на Сената и гледаха президента по телевизионния монитор, когато вратата се отвори със замах и група от агенти на тайните служби, полицаи и охранители на сградата, които влачеха Пит с поне половин дузина ръце, нахлуха в помещението като приливна вълна.

— Край на лова! — извика Пит. — Намерих го!

Мърсиър скочи на крака и зяпна с уста. Беше толкова смаян, че не можа да продума веднага.

— Кой е този човек? — попита Оутс.

— Боже мой! Това е Пит! — успя да смотолеви Мун.

С усмирени ръце и подуто от подъл удар око, Пит кимна към протритата стара чанта в ръката на единия полицай.

— Копието на договора е вътре.

Докато Мърсиър свидетелстваше за Пит и изкарваше охраната от преддверието, Оутс зачете съдържанието на договора. Когато свърши, вдигна недоумяващ поглед.

— Истински ли е? В смисъл, има ли вероятност да е подправен?

Пит се стовари на един стол и внимателно опипа издуващата се синина под окото си.

— Бъдете спокоен, господин секретар, в ръцете си държите автентичен документ.

Мърсиър се приближи и прелисти набързо страниците на копието с речта на президента.

— Остават му още две минути до края на изявлението.

— Ами тогава да му дадем това, хайде, бързо! — настоя Мун.

Мърсиър погледна изтощения мъж на стола.

— Мисля, че господин Пит трябва да има тази чест. Той представлява мъжете, които загинаха заради договора.

Пит рязко се изправи на стола.

— Кой, аз?! О, не мога да се покажа пред милионите зрители, които наблюдават по телевизията Канадския парламент, и да прекъсна обръщението на президента. Не и в този вид, сякаш съм пияница от карнавално увеселение.

— Няма да правите това — усмихна се Мърсиър. — Аз ще прекъсна президента и ще му кажа да дойде в преддверието. Вие ще му го дадете тук.

 

 

Разположени в тъмночервените кресла на Сенатската камара, водачите на канадското правителство останаха изумени от поканата на президента на Съединените щати да започнат преговори за сливането на двете нации. Всеки чуваше подобно нещо за първи път. Единствено Сарвьо седеше невъзмутим, със спокойно и неразгадаемо лице.

Шепот от негодувание заля залата, когато президентският съветник по националната сигурност се приближи до катедрата и заговори тихо в ухото на президента. Прекъсването на важно изявление не беше обичайна практика и нямаше да бъде подминато с мълчание.

— Моля да ме извините за момент — каза президентът, което подсили загадъчността. Той се обърна и излезе в преддверието.

В очите на президента Пит изглеждаше като скитник от ада. Той пристъпи напред и го прегърна.

— Господин Пит, нямате представа колко се радвам да ви видя.

— Извинете, че закъснях. — Само това измисли като отговор Пит. После се насили да се усмихне и внимателно му подаде продупчения лист хартия. — Това е Северноамериканският договор.

Президентът пое листа и съсредоточи поглед в съдържанието му. Когато вдигна очи, Пит с изненада видя, че в тях блестят сълзи. Президентът сподавено промълви: „Благодаря ви“ и се отдалечи.

Мърсиър и Мун седнаха отново пред телевизионния монитор и видяха как президентът се връща при катедрата.

— Моите извинения за прекъсването, но току-що ми връчиха документ от огромно историческо значение. Това е така нареченият Северноамерикански договор…

Десет минути по-късно президентът завърши тържествено с думите:

— … и така от седемдесет и пет години насам, според условията, изложени по-нататък, Канада и Съединените щати са съществували, без да знаят истината, като две отделни държави, докато според международния закон те са били една…

Мърсиър въздъхна дълбоко.

— Слава богу, че не им изтърси в лицето, че принадлежат към нас.

— Бъдещето няма да погледне с добро око на нас — продължи президентът, — ако не вземем предвид огромния потенциал, който са ни завещали предишните лидери. Ние не бива да останем разделени, както бяхме в миналото. Не бива да гледаме на себе си като на англо-канадци, англо-американци, френски канадци или мексикано-американци. Трябва да се наричаме просто американци. Защото сме точно такива — северноамериканци…

Министрите и премиерите на провинциите реагираха по различен начин. Едни едва сдържаха гнева си, други изглеждаха дълбоко замислени, трети кимаха като в знак на съгласие. Беше ясно, че президентът не размаха над главите им договора като тояга. Не отправи нито молби, нито заплахи. Но присъстващите нито за миг не се усъмниха, че властта е в негови ръце.

— … нашите истории са тясно свързани, нашите народи си приличат изумително по начина на живот и по мирогледа си. Единствената основна разлика между нас е отношението към традициите… Ако провинциите на Канада решат да се отделят, чака ги дълъг и труден път — може само да стигнат до сблъсък с другите. За доброто на всички това не бива да става. Затова ви призовавам да се присъедините към мен в построяването на най-великата нация на света… Съединените щати на Канада.

След обръщението на президента в залата на Сената последваха оттук-оттам умерени ръкопляскания. Всички стояха като онемели и не знаеха как да приемат предложението му за една нация. Най-сетне немислимото бе излязло на бял свят.

Мърсиър въздъхна отново и изключи монитора.

— Е, започна се — каза тихо той.

Оутс кимна.

— Добре че договорът се получи навреме, иначе щяхме да станем свидетели на политическа катастрофа.

Като по даден знак всички се обърнаха да изразят гласно благодарността си към човека, който бе направил толкова много, че сега му бяха длъжници.

Но Дърк Пит беше потънал в дълбок сън.