Клайв Къслър
Нощно издирване (80)

80.

Старият авариен изход на главната кариера се спускаше към недрата на хълма. Стените бяха високи два метра и по тях се виждаха следи от кирките на рудокопачите. Въздухът беше влажен, с лекия, но зловещ мирис на мавзолей. След двайсетина метра пътят завиваше и всякаква светлина отвън се изгубваше.

Водолазните лампи светеха и Пит, следван от Райли и трима мъже, продължиха напред, стъпките им отекваха във вечната тъма.

Отминаха празна вагонетка, чиито малки железни колела бяха скачени с ръждясало съединение към тесните релси. В една изкопана ниша имаше прилежно подредени кирки и лопати — сякаш чакаха закоравели ръце отново да сграбчат дръжките им. Малко по-нататък се появиха и други неща: счупена миньорска лампа, един тежък ковашки чук и избелелите, слепени страници на минен каталог. Каталогът беше останал отворен на реклами, изобразяващи пианоли^[1].

Купчина от паднали камъни препречи пътя им и ги забави двайсет минути, докато ги отместят. Всеки оглеждаше подозрително изгнилите дървени греди, изкривени от тежестта на ронещия се таван. Докато разчистваха камъните, никой не продумваше. Страхът, че могат да пропаднат в някоя пропаст, смразяваше съзнанието им. Накрая успяха да си проправят път и видяха, че оттатък бариерата подът на тунела беше залят с няколко сантиметра вода.

Когато водата стигна до коленете им, Пит се спря и вдигна ръка.

— След малко водата ще стигне над главите ни — каза той. — Мисля, че ще е най-добре обезопасителната група да започне операциите си оттук.

Райли кимна.

— Съгласен съм.

Тримата водолази, които трябваше да останат след другите в случай на нужда, започнаха да подреждат запасните си бутилки със сгъстен въздух, после завързваха края на едно оранжево флуоресцентно въже, навито на огромна макара. Когато мъжете окомплектоваха екипировките си, водолазните им лампи затанцуваха по стените на тунела, а гласовете им зазвучаха чужди и подсилени.

Пит и Райли свалиха туристическите си ботуши и си сложиха плавниците, след това се хванаха за макарата и продължиха напред, развивайки обезопасителното въже.

Водата скоро стигна до кръста им. Те нагласиха водолазните си маски, захапаха накрайниците на регулаторите за въздух. После се гмурнаха във водното пространство.

Под повърхността беше студено и мрачно, видимостта — учудващо силна. Изведнъж Пит съзря мъничък саламандър, чиито очи се бяха изродили до пълна слепота, и той потръпна от едва ли не суеверно благоговение. Остана поразен, че в това гробовно уединение може да съществува някаква форма на живот.

Аварийната шахта на кариерата се спускаше надолу като огромна, стръмна бездънна яма. Имаше нещо злокобно в нея — сякаш някаква прокълната и страховита сила се спотайваше в мрачните дълбини отвъд лъчите на водолазните лампи.

След десет минути по часовника на Пит двамата спряха и прегледаха уредите си. Дълбокомерите им отчитаха 32 метра. Очите на Пит се задържаха изпод маската върху Райли. Водачът на водолазите бързо свери въздушния си манометър, после направи знак с глава, че могат да продължат.

Шахтата започна да се разширява във вид на пещера, чиито стени имаха цвят на потъмняло злато. Най-накрая двамата навлязоха в една галерия на варовиковата кариера. Дъното се изравни и Пит забеляза, че дълбочината там е стигнала осемнайсет метра. Той насочи лампата си нагоре и лъчът освети нещо като покритие с живачна амалгама. После се изтласка нагоре като призрак в полет и изведнъж излезе над повърхността. Откри, че се намира във въздушна възглавница под тавана на просторна заоблена камера. Отгоре като ледени шушулки се спускаха гъсти групи сталактити, чиито конусовидни върхове свършваха на сантиметри над водата. Твърде късно Пит се гмурна, за да предупреди Райли.

Отражението върху повърхността пречеше на Райли да вижда добре и той удари маската си във върха на един сталактит и счупи стъклото й. В гърбицата на носа му зейна рана, клепачите му се нарязаха. Едва по-късно установи, че контактната леща на лявото му око беше изхвръкнала.

Пит си проправи път през конусовидните пънове и хвана Райли подмишница.

— Какво стана? — смънка Райли. — Защо изгаснаха лампите?

— Ти се сблъска с обратния край на един сталактит — отвърна Пит. — Твоята лампа се счупи, а моята я загубих.

Райли не повярва на лъжата. Той свали ръкавицата си и опипа лицето си.

— Ослепял съм — рече той бездушно.

— Нищо подобно.

Пит свали маската му и внимателно извади по-големите парчета стъкла. Кожата на главния водолаз беше толкова изтръпнала от ледената вода, че той не чувстваше никаква болка.

— Ама че гаден късмет! Точно на мен ли да се случи?

— Престани да се оплакваш. След няколко шева обезобразената ти муцуна ще бъде като нова.

— Извинявай, че изпортих нещата. Май дотук беше всичко.

— Ти се връщай.

— А ти?

— Не, аз продължавам.

— Колко въздух имаш?

— Предостатъчно.

— Не можеш измами печен професионалист, братле. Едва ли ти е останало достатъчно, за да стигнеш помощния екип. Продължиш ли, ще загубиш обиколния си билет за повърхността.

Пит завърза обезопасителното въже за един сталактит, след това усука с него ръката на Райли.

— Следвай плътно пътя с жълтите павета и си пази главата.

— Голям комедиант се оказа. Какво да съобщя на адмирала? Направо ще ме кастрира, като разбере, че съм те оставил тук.

— Кажи му — отвърна Пит с тънка усмивка, — че бързам да хвана влака.

 

 

Крачейки през влажната гора на щата Ню Йорк, ефрейтор Ричард Уилъпа се чувстваше съвсем като у дома. Пряк потомък на чинукски индианци от тихоокеанския северозападен район, той бе прекарал голяма част от младите си години в преследване на дивеч в дъждовните гори на щата Вашингтон и се бе усъвършенствал в умението да се приближава до пет-шест метра от дива сърна, преди животното да усети присъствието му и да побегне.

Опитът му се оказа от полза да разпознава следите от пресни човешки стъпки. Отпечатъците са на нисък човек, прецени той наум, обут в подобни на неговите военни ботуши, номер четирийсети. Влагата от мъглата още не се бе просмукала в отпечатъците — знак според набитото око на Уилъпа, че са стари не повече от половин час.

Следите идваха откъм гъсталака, стигаха до едно дърво и се връщаха обратно. На Уилъпа му стана забавно, когато видя струйката пара, която се издигаше от стъблото — някой беше излязъл от храста, беше се показал и бе побързал да се върне обратно.

Той се огледа от двете страни, но не видя никого от взвода си. Сержантът го бе изпратил напред да разучи обстановката и останалите още не го бяха настигнали.

Уилъпа предпазливо се покатери на един клон и погледна в храстите. От височината на удобната му позиция видя очертанията на глава и рамене, прегърбени над паднал ствол.

— Ей! — извика той. — Знам, че си там. Излез с вдигнати ръце!

В отговор Уилъпа получи поздрав от куршуми, които обелиха кората на дървото под него.

— Велики боже! — смотолеви ефрейторът от изумление. Никой не го бе предупредил, че може и да го прострелят!

Той се прицели с оръжието си, натисна спусъка и обсипа с куршуми гъсталака.

 

 

Стрелбата на хълма отекна силно през долината. Лейтенант Санчес грабна полевото радио.

— Сержант Райън, чувате ли ме?

Райън отговори почти моментално.

— Тук Райън, говорете, сър.

— Какво, по дяволите, става там?

— Настъпихме стършелово гнездо — отвърна рязко Райън. — Стана същинско меле. Вече дадох три жертви.

Санчес се смая от ужасната вест.

— Кой стреля по вас?

— Не са фермери със сопи. Изправени сме пред елитна част.

— Бъди по-ясен!

— Нападнаха ни някакви, които умеят адски добре да си служат с картечни пистолети.

 

 

— Лошо ни се пише — извика Шоу, навеждайки глава, за да се предпази от непрекъснатата стрелба, която отнасяше листата на клоните над него. — Те се приближават откъм гърба ни.

— Не са аматьори тия янки! — извика в отговор Маклин. — Изчакват удобен случай и ще ни избият половината.

— Колкото по-дълго изчакват, толкова по-добре.

Шоу допълзя до изкопа, където Колдуайлър и другите продължаваха да копаят като бесни, без да обръщат внимание на битката, която се водеше около тях.

— Има ли вероятност да проникнем вътре?

— Ние първи ще разберем, когато стигнем дотам — измърмори уелсецът. По лицето му се стичаше пот от тежките кофи с огромен скален блок. — Прокопахме почти двайсет и два метра. Нищо повече не мога да кажа.

Шоу се наведе отново, защото един куршум рикошира от скалния блок към Колдуайлър и отнесе тока на ботуша му.

— По-добре залегни, докато не ти извикам — каза му Колдуайлър с тон, сякаш говореше за времето.

Шоу го послуша. Просна се в една плитка вдлъбнатина до Бъртън-Ангъс, който като че ли се забавляваше, докато отвръщаше на огъня, бълващ от гората наоколо.

— Улучи ли някого? — попита го Шоу.

— Тия подлеци изобщо не се показват — отвърна Бъртън-Ангъс. — Научили са си урока от Виетнам.

Той се изправи на колене и започна да дава продължителни отмерени изстрели към гъстите храсти. В отговор получи дъжд от куршуми, които се забиваха в земята около него. Изведнъж той рязко се изправи и падна назад, без да издаде никакъв звук.

Шоу се надвеси над него. От трите дупки на гърдите му, на еднакво разстояние една от друга, бликна кръв. Той вдигна поглед към Шоу — кафявите му очи се замъглиха, лицето му започваше да побелява.

— Добре се подредих — заговори с дрезгав глас той. — Да бъда прострелян на американска земя. Кой би повярвал… — Очите му се изцъклиха и той издъхна.

Сержант Бентли излезе от храстите и поглеждайки надолу, рече:

— Прекалено добри момчета загиват днес. — После лицето му доби студен израз и погледът му предпазливо обходи върха на насипа. Огънят, който уби Бъртън-Ангъс, прецени той, идваше от възвишението. Той забеляза едва доловимо движение високо в клоните, нагласи пистолета си на полуавтоматична стрелба, прицели се и изстреля шест куршума.

С мрачно задоволство видя как едно тяло се свлече бавно от дървото и тупна върху влажната земя.

Ефрейтор Ричард Уилъпа никога повече нямаше да гони сърна в родната си гора.